Два компактдиска на Жан-Бернар Помие
Тези два компактдиска излязоха едновременно и както е посочено по-горе, са резултат на едно сътрудничество. Практиката световни артисти да търсят помощта на ‛малките‛ фирми от ‛малките‛ страни все повече се разпространява. Причината е предимно финансова. Но има и още фактори, свързани със съответното разочарование от прекомерната комерсиализация на ‛гигантите‛. В много случаи артистът е принуден да се съобразява с нея и започва да се чувства естетически и художествено неудовлетворен. Затова все повече стават онези, дори сред големите, световните имена, които търсят начини да записват и да не допускат много чужди намеси в процеса. В случая те са контролиращите или търсят партньорство от по-малки фирми; във всички случаи те са по лесни за обхващане и никога не са толкова хищни. И естетически недостоверни.
Както се казва - двама се карат, третият печели. В случая печелившият не е само ‛Гега Ню‛, печелят и българските меломани. Защото имат шанса да се сдобият с две издания на камерна музика от най-висока класа. Очевидно е, че в основата на тези реализации стои Жан-Бернар Помие, един от малкото артисти със световно име, който по някакъв начин остана привързан към България и публиката й и продължава контактите си тук и досега. Неведнъж той е казвал, че България е важна географска точка в неговия път.
След десетките концерти на големия артист в България, тези записи продължават звуковите представи за неговия стил и вкус.
За стил и вкус ми се иска най-вече да пиша, когато слушам ансамблите Паские-Помие или Бург-Помие. В подбора на програмата те повтарят модел, който сме срещали: примерно Пинкас Цукерман и Даниел Баренбойм издадоха преди десетина години на компактдиск записа си от 1975 година със същата програма за ‛Дойче Грамофон‛; или съвсем младият още пианист Лейф Ове Андснес, когато беше по-известен в Норвегия, отколкото в света, записа със сънародника си Ларс Андерс Томтер същите творби в същата подредба – освен двете сонати за виола (кларинет), още и Märchenbilder на Шуман. За разлика от повечето свои колеги-конкуренти, Бруно Паские и Жан-Бернар Помие преместват сякаш представите. Това са великолепни музиканти, които не пропускат да си спомнят и да ни припомнят, че камерният Брамс не може да бъде ограничен от скромния брой тембри или музиканти. В този смисъл двете сонати изискват не толкова богато въображение, колкото точен слух за възможностите, които композиторът предлага на изпълнителите си. Размахът, с който са написани от зрелия вече творец, настоява на симфонизма, на значимите подеми в утвърждаването на формата и, разбира се, в подчертаването на онези звуко-темброви формули – мелодични линии през октава, активизиране на темпата, на определена интервалика в комбинация със специфични варианти в динамиката – т.е. повтаряне на собствени ярки знаци на стила от симфониите, изисква тембровото съглашение между партньорите в редица моменти да създава слуховото усещане за грандиозното разгръщане на голямата монументална форма. Тук степента на отстояване на стила, на тази сила на пластовете в композициите е поразителна. Още повече се подчертава тя след прозвучаването на нежните Шуманови картини, в които над образите доминира сянката на една предизвестена меланхолност – основен нюанс в изпълнението на дуета Паские-Помие. В анотацията на Жан-Франсоа Букобзе не случайно, тъкмо във връзка с тези Шуманови страници, са припомнени думите на композитора, изпълнени със страшно предчувствие: ‛Твори, докато е още светло‛.
Много по-ведри и темброво по-светли са пиесите на Роберт и Клара Шуман в компактдиска на ансамбъла Бург-Помие. Поетиката тук доминира и също провокира въображението на големите артисти. В този ансамбъл да даде наслада се полага на обоя, пианото сякаш го ‛обгрижва‛, обгръща го като мека вода и създава една особена акустичност, трудно постижима, впрочем, но така приятна за констатиране. Противоположно на предишния компактдиск в пиесите от този запис-рецитал действително те пленява сладкият звук на обоя. Няма страх от сантименталност, защото няма такава; има обаче една красиво демонстрирана интимност на преживяването. Доста по-предразполагаща и изкушаваща слушателя чувствено да се доближи до музикалното преживяване от съвършения иначе едновремешен запис на Хайнц Холигер и Алфред Брендел. И всичко е подчинено на един безупречен вкус, на една стилистика, изящна, естетска, френска.
Както се казва - двама се карат, третият печели. В случая печелившият не е само ‛Гега Ню‛, печелят и българските меломани. Защото имат шанса да се сдобият с две издания на камерна музика от най-висока класа. Очевидно е, че в основата на тези реализации стои Жан-Бернар Помие, един от малкото артисти със световно име, който по някакъв начин остана привързан към България и публиката й и продължава контактите си тук и досега. Неведнъж той е казвал, че България е важна географска точка в неговия път.
След десетките концерти на големия артист в България, тези записи продължават звуковите представи за неговия стил и вкус.
За стил и вкус ми се иска най-вече да пиша, когато слушам ансамблите Паские-Помие или Бург-Помие. В подбора на програмата те повтарят модел, който сме срещали: примерно Пинкас Цукерман и Даниел Баренбойм издадоха преди десетина години на компактдиск записа си от 1975 година със същата програма за ‛Дойче Грамофон‛; или съвсем младият още пианист Лейф Ове Андснес, когато беше по-известен в Норвегия, отколкото в света, записа със сънародника си Ларс Андерс Томтер същите творби в същата подредба – освен двете сонати за виола (кларинет), още и Märchenbilder на Шуман. За разлика от повечето свои колеги-конкуренти, Бруно Паские и Жан-Бернар Помие преместват сякаш представите. Това са великолепни музиканти, които не пропускат да си спомнят и да ни припомнят, че камерният Брамс не може да бъде ограничен от скромния брой тембри или музиканти. В този смисъл двете сонати изискват не толкова богато въображение, колкото точен слух за възможностите, които композиторът предлага на изпълнителите си. Размахът, с който са написани от зрелия вече творец, настоява на симфонизма, на значимите подеми в утвърждаването на формата и, разбира се, в подчертаването на онези звуко-темброви формули – мелодични линии през октава, активизиране на темпата, на определена интервалика в комбинация със специфични варианти в динамиката – т.е. повтаряне на собствени ярки знаци на стила от симфониите, изисква тембровото съглашение между партньорите в редица моменти да създава слуховото усещане за грандиозното разгръщане на голямата монументална форма. Тук степента на отстояване на стила, на тази сила на пластовете в композициите е поразителна. Още повече се подчертава тя след прозвучаването на нежните Шуманови картини, в които над образите доминира сянката на една предизвестена меланхолност – основен нюанс в изпълнението на дуета Паские-Помие. В анотацията на Жан-Франсоа Букобзе не случайно, тъкмо във връзка с тези Шуманови страници, са припомнени думите на композитора, изпълнени със страшно предчувствие: ‛Твори, докато е още светло‛.
Много по-ведри и темброво по-светли са пиесите на Роберт и Клара Шуман в компактдиска на ансамбъла Бург-Помие. Поетиката тук доминира и също провокира въображението на големите артисти. В този ансамбъл да даде наслада се полага на обоя, пианото сякаш го ‛обгрижва‛, обгръща го като мека вода и създава една особена акустичност, трудно постижима, впрочем, но така приятна за констатиране. Противоположно на предишния компактдиск в пиесите от този запис-рецитал действително те пленява сладкият звук на обоя. Няма страх от сантименталност, защото няма такава; има обаче една красиво демонстрирана интимност на преживяването. Доста по-предразполагаща и изкушаваща слушателя чувствено да се доближи до музикалното преживяване от съвършения иначе едновремешен запис на Хайнц Холигер и Алфред Брендел. И всичко е подчинено на един безупречен вкус, на една стилистика, изящна, естетска, френска.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
