Макар само като орнамент, иначе семплите костюми в тази сценична версия на Страшимировия ‛Вампир“ запазват елементи от българската народна носия. Но той е единственото, което намеква за известните разсъждения на Страшимиров върху българската народопсихология, с които винаги са били натоварвани постановките на неговите пиеси. Най-хубавото в този режисьорски дебют с пиеса от българската драматургична класика е, че той се отдалечава от гаванките и ‛народопсихологичния печат“, поставян върху тълкуванията й.

Василена Радева показва ‛Вампир“ като трагична любовна история, която проявява лични провали, поколенски и културни разриви. Във взаимоотношенията между персонажите я интересуват онези неочаквани и дори немотивирани обрати в поведението и вземането на решения, които могат да пречупят и решат живота им.

Така Малама, енергична и темпераментна, огорчена и самотна жена, предрешава избора на Вела в безпомощна демонстрация на майчината власт.

Вампиризмът от тази гледна точка се явява синоним на компесаторно поглъщане на живота на близките на фона на собствения жизнен провал, нещастност и липса на перспектива.

Режисьорката разчита най-вече на актьорите. Но, за съжаление, непреодолима е била декоративната поза на евтина провинциална театралност, с която е изграна ролята на кмета, бащата на Живко. Единствено нейната бутафорност драстично се разминава с иначе постигнатото разнообразие в играта на останалите актьори.

Като се има предвид драматичното състояние на извънстоличното актьорство, често напълно извън професионалния минимум като самодисциплина и култура, трябва да се отбележат постиженията на останалите актьори.

Те показват точно очертани образи. И най-важното, създават ги искрено и динамично, със старателно подготвени обрати, раздипляйки отношенията в пресичащите се линии - между родителите, между поколенията, вътре в създадения любовен триъгълник между Динко, Вела и Живко.

Нищо ново под слънцето, но този ‛Вампир“ припомни, че добрият режисьорският дебют не е амбициозно-екстравагантно хрумване ‛в незнаен ден, в незнаен час“, а резултат от добра, запалена работа в екип. Представлението е обещаващ опит да покаже една от най-поставяните ни класически пиеси като актуална драма – не като трагедия на имагинерния български характер, а като модерно преживяване на конкретни, днешни българи.