Възглед за живопис
Иван Кънчев живее и работи в Габрово, завършил е в букурещката художествена академия, преподавал е в Трявна, Шумен, а сега и във Велико Търново. Неговите произведения са резултат на задълбочено изследване както на деликатните колоритни отношения, така и на най-ярките цветни контрасти. На откриването на изложбата му Станислав Памукчиев произнесе аналитично слово, част от което публикуваме тук.
Тези, които познават творчеството на Иван Кънчев – 30-годишен дълбоко съдържателен, вътрешно страстно отдаден труд, познават етапите, смяната на подходи, материали и стилистични търсения, ще разберат развитието, системното изследване и търсене на нови форми и пространствени структури. Ще разберат монолитното вътрешно единство, високата естетическа и нравствена норма, наложена от вглъбено и безкомпромисно самонаблюдение и анализ. Ще открият програмната насоченост с отстояването на вярата, че ‛Изкуството не е нахлуване в действителността, а врата към истинска реалност“ (Бранкузи). Възглед за живопис, в който формата изгубва границите на видимите очертания и устремено търси трансреално, духовно измерение. Този възглед–програма на Иван Кънчев бе заявен още в началото на 80-те години с много условните и изключително колоритно деликатни натюрморти-композиции, за да бъде изведен и радикално отстояван в чисто абстрактните търсения от края на 80-те и 90-те години.
Иван Кънчев е от първите програмно заявили се художници с ясен жестово-експресивен, абстрактен израз, с последователно, аналитично извеждане на артистична позиция за абстрактна картина – дълбоко мотивирана от пристрастеното вътрешно, интимно преживяване на живописта. В тези свои картини Иван категоризира елементите на своята живописна система, изчисти артистичната си лексика, осмисли и разкри пълноценно семантичната, идеоматична стойност на пластическото изразяване.
Днес, след екзалтацията на този модернистки патос, Иван устремено върви към себе си. Преживява нов порив за автентичност, като със зрелостта на творческия си и житейски опит преосмисля ценностни ориентири, преорганизира културни пластове – родова памет, нравствени, религиозни и митологични представи, за да ги изрази с чистотата на индивидуализиран художествен език.
С времето този пластичен израз е претърпял редукция, станал е по-сдържан и дълбок в своята цветност и в ясната си, строга ритмика. В устремените вертикални структури се вплитат и изплуват като от друго време-пространство ритуално изправени фигури-свидетели, пазители на изначална ценност, на вечност.
Честият ритъм на вертикали, енергийно уплътнените пространства, сложно нюансираните контрасти на зелено и розово, задържани от черното, постигат интензивност на музикално звучене с наша, балканска интонация. Външно строги и някак отдалечени, вътрешно наситени и плътни, тези картини извеждат своята естетическа стойност в етичен коректив, а пластическата си вибрация в емоционално и духовно движение.
Скулптурите на Иван – преди да бъдат скулптура, са формирали своята духовна плът някъде в стотиците рисунки и картини и са естествено продължение в усилието и копнежа за пластическо материализиране. Те са развитие и завършек на идео-пластичен синтез – програма на зрял художник.
Тези, които познават творчеството на Иван Кънчев – 30-годишен дълбоко съдържателен, вътрешно страстно отдаден труд, познават етапите, смяната на подходи, материали и стилистични търсения, ще разберат развитието, системното изследване и търсене на нови форми и пространствени структури. Ще разберат монолитното вътрешно единство, високата естетическа и нравствена норма, наложена от вглъбено и безкомпромисно самонаблюдение и анализ. Ще открият програмната насоченост с отстояването на вярата, че ‛Изкуството не е нахлуване в действителността, а врата към истинска реалност“ (Бранкузи). Възглед за живопис, в който формата изгубва границите на видимите очертания и устремено търси трансреално, духовно измерение. Този възглед–програма на Иван Кънчев бе заявен още в началото на 80-те години с много условните и изключително колоритно деликатни натюрморти-композиции, за да бъде изведен и радикално отстояван в чисто абстрактните търсения от края на 80-те и 90-те години.
Иван Кънчев е от първите програмно заявили се художници с ясен жестово-експресивен, абстрактен израз, с последователно, аналитично извеждане на артистична позиция за абстрактна картина – дълбоко мотивирана от пристрастеното вътрешно, интимно преживяване на живописта. В тези свои картини Иван категоризира елементите на своята живописна система, изчисти артистичната си лексика, осмисли и разкри пълноценно семантичната, идеоматична стойност на пластическото изразяване.
Днес, след екзалтацията на този модернистки патос, Иван устремено върви към себе си. Преживява нов порив за автентичност, като със зрелостта на творческия си и житейски опит преосмисля ценностни ориентири, преорганизира културни пластове – родова памет, нравствени, религиозни и митологични представи, за да ги изрази с чистотата на индивидуализиран художествен език.
С времето този пластичен израз е претърпял редукция, станал е по-сдържан и дълбок в своята цветност и в ясната си, строга ритмика. В устремените вертикални структури се вплитат и изплуват като от друго време-пространство ритуално изправени фигури-свидетели, пазители на изначална ценност, на вечност.
Честият ритъм на вертикали, енергийно уплътнените пространства, сложно нюансираните контрасти на зелено и розово, задържани от черното, постигат интензивност на музикално звучене с наша, балканска интонация. Външно строги и някак отдалечени, вътрешно наситени и плътни, тези картини извеждат своята естетическа стойност в етичен коректив, а пластическата си вибрация в емоционално и духовно движение.
Скулптурите на Иван – преди да бъдат скулптура, са формирали своята духовна плът някъде в стотиците рисунки и картини и са естествено продължение в усилието и копнежа за пластическо материализиране. Те са развитие и завършек на идео-пластичен синтез – програма на зрял художник.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
