Все още е жив споменът за вълнуващото аржентинско преживяване ‛Принц Гомес“ (2005) на Ернан Гонзалес Иглесиас, а ето че сега в конкурса на София Филм Фест ни връхлетя ново. ‛Гаруа“ (с ударение на у) бе един от пироните на феста. Подобно на миналогодишния си събрат, той е съвременен, втренчен в обществената параноя, заснет в нисък ключ… И е фокусиран в маргинал. Но, за разлика от алиенирания Гомес, представен като ‛многострадалната Геновева“ с мила ирония, тук е още по-депресивно - няма място за усмивка дори. Франко (Лусиано Касерес) е безделник, красив като зеленоок бог (някои го оприличиха на Клайв Оуен, но е космически по-чувствен). С приятелите си живее от обир до обир и от пиячка до пиячка. Така в тъмното убива певец на танго. Оцеляла касета обаче мира не му дава. Следвайки магическата меланхолия на музиката от лентата, Франко стига до брадат старец с бандонеон в бордей. Попада в света на жертвата си, разтваря се в полумрака на тангото. Стига до сцената на гаруа-клуб, чиято съдържателка е съпругата на убития. Пее, облечен в негов костюм. Отпуска глас и страст. За да се върне обратно в нощта. Този път - в ролята на жертва. Кръгът е затворен.

Тъмно-зеленикав филм, където лъщят лица, плющят оксиженни комплекси и дръзки обирни концепти, а тангото гаруа размива кръв, отрови и вини, подобно на едноименния дъждец-мараня на екрана… С оптичния ефект на мъглата, силуетното разминаване на телата и клубния транс, ‛Гаруа“ танцува в такта на тангото – до метафизична тъга. Забравете за милонгите, за пищните тоалети и за огнената аржентинска виталност. В този филм жените са морно секси, мъжете са окаяни фустогонци, а еротиката се стича по пода на страстта.

Но пък тангото претъркулва не само съдбата на Франко. То обагря с обсесивност калния живот. И издига филма до естетско откровение.

Темпераментната искреност на аржентинското младо кино за втори път внася породист колорит в конкурса на София Филм Фест. За втори път остава извън наградите. Но пък това изобщо не е повод да бъде подминато.