Назад към значението
За да напишеш през 2003 роман за атентата срещу Световния търговски център, навярно се иска солидна доза нахалство, особено ако си французин. Професионалният рекламист и световен литературен хит Фредерик Бегбеде явно го притежава. „Windows on the World“ е безмилостен роман за ужаса на 11.09., цинична, кипяща от черен хумор критика на консумативното общество и на глобалния капитализъм, но и на евтиния антиамериканизъм, и на лицемерното левичарство. В книга, която сама обявява, че продължава час и четиридесет и три минути – колкото агонията на северната кула – Бегбеде ни поднася ударен микс от задъхано повествование, хладнокръвен документализъм и безкомпромисна есеистика. Всичко това – през фасетъчния поглед на глобалния консуматор, пряко ангажиран в индустрията на фантазмите.
Картю Йорстън отива с двете си деца на „атракция“ – закуска в ресторанта „Прозорци към света“, който се намира на 107-ия етаж на северната кула. Докато Картю закусва в компанията на досадни юпита и наблюдава с критична бащинска обич разглезените си хлапета, ние знаем, че всеки момент самолетът ще се вреже двайсетина етажа по-долу. След това Картю, децата му и хората около него ще имат още час и четиридесет и три минути, преди небостъргачът да се срине.
Бегбеде полага собствения си образ като двойник на разказвача от горящата кула. Двамата си поделят главите от романа. Единият загива на 11.09.2001 в ресторанта на Световния търговски център; другият, известно време по-късно, си измисля първия в ресторанта на парижкия небостъргач Монпарнас. Измислицата е единственият начин да се опише неописуемото, удвояването на разказваческите инстанции е задължително условие, оплитането в мрежата от симулакруми се подразбира. И все пак Бегбеде няма намерение да разиграва постмодерни игрички пред възхитените ни погледи. Да пишеш роман за 11.09. автоматично изключва самодоволните постмодернистки забавления. А може би на 11.09. свърши и постмодерността.
Онова, което със сигурност – поне за Бегбеде – се случва на 11.09., е, че действителността надминава фикцията. Действителността вече не е филм: филмът е действителност, но без предстоящ хепиенд. Затова Карстю не успява в опита си да копира Роберто Бенини от „Животът е прекрасен“ и да излъже децата си, че всичко, което става, е игра. Затова Бегбеде успява в опита си да прокара ангажирани и ангажиращи послания, въпреки собствената си парадоксална позиция на фантазмопроизводител. Когато става дума за подобна граница, когато неописуемото ни връхлита посред бял ден, значенията са отново възможни.
Започнах с „нахалството“ един французин да пише за атентатите в Ню Йорк, и то толкова скоро след тях. Но една от целите на книгата е да говори за френското отношение към Америка – и то през погледа на един доста американизиран французин, който завява, че „антиамериканизмът е изтъкан от доста ревност и любовна фрустрация“. Чудите ли се, че дори заглавието е на английски? (Вътре в книгата е преведено – допускам, че това е грешка при предпечата). Езикът, както и в другите книги на този французин, е изпъстрен с английски изрази, това не е просто френски (респективно български): това е езикът на глобалното общество и за това общество Бегбеде пише, а то на всичкото отгоре го чете.
Дали Фредерик Бегбеде е повече литературно, или повече социално явление? Работата е там, че той се опитва да направи отново самата литература социално явление, език, на който говорим за света около нас. Застрахова се от обвинения в манипулация, като ги признава предварително. Фантазмен факшън? Глобалистки реализъм? Да, с цялата си парадоксалност. И ако с този неочакван реализъм литературата се приближава опасно близо до журналистиката, то Бегбеде е готов да поеме такъв риск, стига само да го оставим да говори.
А той казва толкова много неща, че поставя пишещия подобна рецензия в доста неудобно положение. Всъщност, целият ми текст би могъл да се състои само от извадки и цитати – толкова е наситена книгата и до такава степен се съдържа сама в себе си, че говоренето за нея като че ли става излишно. Навремето из софийските подлези се мъдреше един странен надпис: „Четете Библията“. Може би и на мястото, определено за тази рецензия, трябваше да пише само: „Четете Бегбеде“.
Картю Йорстън отива с двете си деца на „атракция“ – закуска в ресторанта „Прозорци към света“, който се намира на 107-ия етаж на северната кула. Докато Картю закусва в компанията на досадни юпита и наблюдава с критична бащинска обич разглезените си хлапета, ние знаем, че всеки момент самолетът ще се вреже двайсетина етажа по-долу. След това Картю, децата му и хората около него ще имат още час и четиридесет и три минути, преди небостъргачът да се срине.
Бегбеде полага собствения си образ като двойник на разказвача от горящата кула. Двамата си поделят главите от романа. Единият загива на 11.09.2001 в ресторанта на Световния търговски център; другият, известно време по-късно, си измисля първия в ресторанта на парижкия небостъргач Монпарнас. Измислицата е единственият начин да се опише неописуемото, удвояването на разказваческите инстанции е задължително условие, оплитането в мрежата от симулакруми се подразбира. И все пак Бегбеде няма намерение да разиграва постмодерни игрички пред възхитените ни погледи. Да пишеш роман за 11.09. автоматично изключва самодоволните постмодернистки забавления. А може би на 11.09. свърши и постмодерността.
Онова, което със сигурност – поне за Бегбеде – се случва на 11.09., е, че действителността надминава фикцията. Действителността вече не е филм: филмът е действителност, но без предстоящ хепиенд. Затова Карстю не успява в опита си да копира Роберто Бенини от „Животът е прекрасен“ и да излъже децата си, че всичко, което става, е игра. Затова Бегбеде успява в опита си да прокара ангажирани и ангажиращи послания, въпреки собствената си парадоксална позиция на фантазмопроизводител. Когато става дума за подобна граница, когато неописуемото ни връхлита посред бял ден, значенията са отново възможни.
Започнах с „нахалството“ един французин да пише за атентатите в Ню Йорк, и то толкова скоро след тях. Но една от целите на книгата е да говори за френското отношение към Америка – и то през погледа на един доста американизиран французин, който завява, че „антиамериканизмът е изтъкан от доста ревност и любовна фрустрация“. Чудите ли се, че дори заглавието е на английски? (Вътре в книгата е преведено – допускам, че това е грешка при предпечата). Езикът, както и в другите книги на този французин, е изпъстрен с английски изрази, това не е просто френски (респективно български): това е езикът на глобалното общество и за това общество Бегбеде пише, а то на всичкото отгоре го чете.
Дали Фредерик Бегбеде е повече литературно, или повече социално явление? Работата е там, че той се опитва да направи отново самата литература социално явление, език, на който говорим за света около нас. Застрахова се от обвинения в манипулация, като ги признава предварително. Фантазмен факшън? Глобалистки реализъм? Да, с цялата си парадоксалност. И ако с този неочакван реализъм литературата се приближава опасно близо до журналистиката, то Бегбеде е готов да поеме такъв риск, стига само да го оставим да говори.
А той казва толкова много неща, че поставя пишещия подобна рецензия в доста неудобно положение. Всъщност, целият ми текст би могъл да се състои само от извадки и цитати – толкова е наситена книгата и до такава степен се съдържа сама в себе си, че говоренето за нея като че ли става излишно. Навремето из софийските подлези се мъдреше един странен надпис: „Четете Библията“. Може би и на мястото, определено за тази рецензия, трябваше да пише само: „Четете Бегбеде“.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
