Едно от най-хубавите и най-редките неща в музиката е, че може 150 пъти да си слушал и да мислиш, че знаеш наизуст някакъв музикален текст - разбира се, на шедьовър. И в един момент да пристигне в града един щастливец, за да посвири. По-точно - да изсвири същия този музикален текст. И да ти покаже, че до този момент просто нищо не си знаел за шедьовъра. За този търкан, търкан шедьовър. Като концерта за цигулка на Бетховен. Ако всеки меломан влиза в сакралната територия на музиката с десет композиции, едната задължително ще бъде този концерт. Него избра, за да ни запознае със себе си - ‛live“ – 31-годишният Максим Венгеров, който от 15 години ‛цепи“ световното виолин-пространство с концерти, изяви, майсторски класове и много отговорна (ако приложим конвенционална мярка към възрастта му) обществена дейност – посланик на УНИЦЕФ – от 23-годишен.

И така, Венгеров пристигна, поканен от Класик ФМ радио. За да изсвири този концерт с един млад оркестър, който все още има проблеми със самия себе си (въпреки че колегите там очевидно не мислят така) и с един диригент, Лучано ди Мартино, за когото се знае, че е много възпитан и приятен човек, но за съжаление не тези качества са определящи в изкуството на диригента. Тъкмо това си пролича в първата част на концерта. (Най-сигурният начин да разбереш доколко несигурни в собственото си публично присъствие са оркестър и диригент е когато сложат звездата в края на концерта, въпреки стандартната практика солистичната творба да се свири след въвеждащата кратка пиеса в началото. Тази практика е абсолютно български патент.) Така имах ‛шанса“ да слушам в първата част увертюрата ‛Вълшебната флейта“ и Пражката симфония на Моцарт в едно ученическо тълкувание, което трудно ще те зарадва и в салона на Държавната музикална академия на студентски диригентски концерт. Не може в 2006 година единствената радост на слушателя да се състои в констатацията за сравнително точна интонация и по-малко ансамблови гафове. Нямаше дори стремеж към някакъв друг, освен буквалния прочит на текста.

В тази първа част степента на неуютност достигна твърде високи граници: в залата непрекъснато тичаха разни хора, врати се отваряха и затваряха по време на свирене, някои си бяха взели и пуканки, сякаш са на мач, нямаше дори нюанс на съобразяване с това, което се случва на сцената. Абсолютна, нагла, масова парвенющина! Която е решила, че за да отидеш на концерт, е достатъчно да имаш 70 лева в джоба; и естествено дори не знаеш какво е това симфония, концерт, има ли части, няма ли... Пляскаха навсякъде като на попфолк концерт; от сцената, освен дъх на семплост, идваше и някакво недоумение как да се реагира. Всичко бе достатъчно чуждо и анти-ритуално, за да се попиташ: ‛Какво правя всъщност тук?“.

Очаквам със свито сърце какво ще се случи нататък. Идва втората част – Венгеров вече е на сцената. Започва въведението, Ди Мартино тръгва в едно тежко темпо, по едно време обаче се усеща и подема напред. Констатирам това… и ето, най-после Венгеров. Тишината става оглушителна. Изведнъж всички замрират, от сцената започва да идва нещо твърде особено. Преди още да си чул какво е изсвирил, установяваш, че те е приковал към себе си – вече нищо не те дразни, нито оркестър, нито парвенютата, нито пуканките им... Тук е един човек само, който казва – няма по-голямо от музиката. Интересно, нито за момент не усетих да казва ‛... от мен в музиката“. Свири по най-естествения начин; свири произведение, което ти всъщност никога не си слушал. Най-напред чуваш колко тихо свири и как всеки тон се чува. Въпрос относно технически апарат не изниква. Навремето такова усещане за перфектност в способността всичко да излезе, да се изсвири ми създаде единствено Алексис Вайсенберг при първото си гостуване в София.

Нататък концертът тръгва по посока на поезията и на лириката. Слушаш и се питаш: ‛Защо до този момент си мислех, че творбата е предимно драматична?“. Просто същият текст, но прочетен напълно противоположно. Чудя се как да опиша хилядите нюанси в звука му (много е елементарно да се каже, че цигулката му е страхотна – всичките в неговата позиция имат страхотни цигулки); магическото му умение да хвърли ‛материята“ от висините в низините; да ‛изтегля“ бързите моменти до предела, като ти създава усещането, че променя фактура, а нищо не променя; или да събере в една светла меланхолност диалога с оркестъра във втората част.

Най-страхотното при Венгеров е уникалността! Толкова е категорично личен! Първо в звука – в него има някаква изумителна нежност, но не сладникава; звукът е насочен, фокусиран и невероятно цялостен, без никакви допълнителни примеси, шумове или маниерни ‛добавки“, които биха могли да се приемат като страстни изблици. (Сравни със Сара Чанг.) И още - тук страстта напира в линията, във фразата; тя е в отношението към музикалното ставане. Не страст, то е някакво ликуване от поредното създаване на творбата. Да, Венгеров всъщност не я реинтерпретира; той я създава. В една различна структура, в различни пропорции, съотношения. Сякаш и каденците бяха измислени в тази посока. И така те държи в непрестанно напрежение, защото нямаш никакви идея какво точно ще се случи с душата на този концерт, накъде ще бъде поведена от тази небивала вътрешна креативна енергия. През цялото време те насочва към XIX век, подсеща те, че концертът е създаден в самото му начало и че Бетховен е предсказал (колко неща!) и там, в бъдещето. И всичко минава на един дъх! Четиридесет и няколко минути! И си даваш сметка, че цигуларят е покрил цялото пространство за теб. Не си отчитал повече нито темпото на диригента, нито какво прави оркестърът. Направо те е отнесъл.

Много рядко преживяване за човек, който половината си живот е прекарал в концертна зала! Бих желала още веднъж да мога да чуя на живо Бетховен-концерт с този цигулар, за да разбера какво всъщност би се случило, когато насреща му е диригент, който е способен да чуе мисълта на Венгеров или потока на гениалната му интуиция. И да усети неговата щастлива, всеобхващаща чувствителност на медиум.