"Лекар по неволя" е класически фарс. Шега. В него дърварят Сганарел, който бие жена си, е наказан да бъде някой, който той не е – лекар. Тя му отмъщава, като го препоръчва на пратениците на една буржоазна фамилия, търсещи лечител за странната болест на Люсинда. Без да е сред най-великите комедии на Молиер, фарсът се забавлява както с невежеството на дърваря, така и със сляпата вяра на ‛третото съсловие‛ в науката (медицината).
Фарсът е жанр, който обича тялото, макар че го деформира. Във фарса светът и неговият официален ред е натъпкан в тялото, за да бъде обратно изтръскан на сцената във весел смях и така пречистен в задължителния ‛щастлив финал‛. На латински farcire означава тъпча, пълня. Точно ‛низкият‛ фарс е запълвал паузите между ‛високите‛ сериозни пиеси през Средновековието.
XX век обаче отдавна го е извадил от непрестижното му място в килера на комедията и той започва да изпълва сериозната драматургия. Деформираното грубо тяло вече представя неприемлиевия за авторите ред в света. Затова в тези текстове вече няма смях, а застинали гримаси на смешното, гротеска. Екзистенциалната нищета на човека в модерното време е ‛натъпкана‛ в тялото, представена е на сцената чрез него. (Лесен пример: Бекет.)
Мариус Куркински не се връща към веселия смях на Молеровата шега. Тегли го към тъгата на XX век. Не се забавлява и не желае да забавлява публиката си. От Молиеровия фарс той се опитва да направи ако не трагедия, то поне драма.
На малката сцена на Народния театър Куркински показва всичките си герои като роби на тялото и ‛низките‛ му нагони и страсти. Виждаме дебелащина и побои, хиперболизирани и пародирани възгласи от хетеро- и хомосексуални срещи в каруцата върху авансцената или после, в дома на буржоата. В полуживотински и инфернален вид са показани слугите в дома му. Всички по сцената, млади и стари, господари и слуги, мъже и жени, се кривят в пози, еднозначно показващи съществуването им в телесно-низкото.
Актьорите буквално се гърчат и гримасничат, за да изобразят ‛низките‛ желания на своите персонажи по образ и подобие на представата за тях на режисьора; и да пародират този видимо нехаресван от него свят. Впрегнати са всякакви плоски и неоригинални хрумвания за магии, с които Сганарел показва глупостта на обкръжението си. Но така изобразяваният гърч, еднозначно изобличаващ света на тялото, нито забавлява, нито впечатлява, нито отблъсква. Нито смешен, нито драматичен, той предизвиква единствено досада и умора.
Показаното на сцената изглежда на места просто пошло. Поне да имаше своето ‛високо‛ драматургично-сценично пространство, което да го преобърне и изтласка, което да изтръска ‛низката‛ телестност обратно в долницата и да подреди човека в желания висок алтернативен ред – в сферата на любовта и доброто (както бе показано в "Зимна приказка" и др.).
Именно сиянието на тази етична сфера иззад ‛помийната яма на света‛ (както казва Пердикан в "Любовта шега не бива") осветяваше прочитите на Мариус на класически пиеси. Именно наивистично-красивият му патос на проповедник в минималистичния естетизъм на едрото пространство на сцената-амвон бе силата на най-успешните му режисьорските му усилия.
Тук, в ‛Лекар по неволя‛, сценичният свят е еднозначно плосък, пошъл и досаден, сякаш струпан набързо от режисьора - ‛по неволя‛. Той е лишен от въображение, от въздействащи образи и е безпомощно театралничеща илюстрация на ‛помийната яма‛, зациклила в стари жестове, гримаси и пози.
Сганарел (Иван Юруков), когото режисьорът е натоварил със ‛свръхзадачата‛ да прави по неволя добро на хората, всъщност се оказва по иронията на дадената му от Молиер роля просто семпла илюстрация на дървар.
Ако е искал Мариус Куркински Сганарел да изглежда драматична фигура, а Молиер - трагичен, е трябвало или драматургично да преработи тази Молиерова шега, или да се престраши да избере "Мизантроп". Или сам да се изправи на сцената с друг текст. Но с Молиер ‛шега не бива‛. И с добронамереността на публиката – също.