Поучителната история за създаването на Варненския театър
Съществува едно старинно обръщение към публиката, което на испански се нарича ‛лоа‛:
О, великодушна публико!
Прости ни,
ако не сме били
достатъчно съвършени.
О, запомни ни!
Защото ние можем
да съществуваме
само в твоето съзнание...
Ако сега ни има, ако съществуваме в това си битие, то го дължим на нещо случило се много преди нас.
На границата на две столетия се ражда светлата идея за създаването на театър в нашия град. И като че ли няма друга идея, така всенародно и страстно разисквана. Онзи епизод, когато публика и актьори пеят заедно ‛Солнце всходит и заходит...‛, когато цялата зала и сцената са едно неделимо и емоционално цяло, се случва във Варна. Спорят ‛за‛ и ‛против‛ театъра на заседания в общината, в бирариите, в девическата и мъжката гимназии, в дюкяните, в канторите, в мъжкото и дамското отделение на градската баня, на плетените столове край морето... Дори пристанищните хамали са имали свое мнение по въпроса. Учителят по литература Иван Церов направо заявява: ‛Ако ме изберете за кмет, първо ще построя театър!‛. Е, избират го.
На 26 март 1912 година при полагането на основният камък той държи реч, в която пламенно доказва, че като хляб насъщен е необходим на варненци градски театър. Съществува снимка от това събитие: на преден план се виждат видни варненки с огромни капели и в дъното, полуизвърнат към нас - учителят-кмет Церов.
Друг епизод. Било е зима. Лоша, люта, следвоенна зима. Разказват и пишат във вестника, че една нощ термометърът отчел 20 градуса под нулата. В града няма дърва, няма хляб. Общинските съветници се гушат в балтоните си, потропват с галоши, протягат ръце към висока чугунена печка, милостиво запалена заради случая. И точно през тази зима на 1921 година те взимат уникалното решение – да се създаде Общински професионален театър. Въпреки бедността, разрухата, политическите разпри.
Из дискусията по онова време:
‛От театъра ние не щем да печелим пари‛ – Димитър Кондов, кмет на града.
‛Може би ще ни сметнат за луди. Хората гладни мрат, а тези мислят за театър. И все пак ще кажа: Нам е потребен театър!‛ – Радослав Крайчев, адвокат, общински съветник.
‛Ужасно, срамно ще бъде, ако се откажем от тази идея!‛ – Кръстю Мирски, тогава в опозиция.
Чудни хора. Непонятни хора. Сега ни е трудно да прозрем тази френетична решителност. Решението е взето с гласовете на всички съветници. Може би това е от онези редки случаи, когато духовният глад надделява над грижата за насъщния. А може би в това удивително решение е заложен библейският смисъл: ‛Не о хлебе едином жив будет человек...‛ Тези сложни, раздиращи човешкото същество, изживявания сега наричаме с чуждата и поради това скучна дума ‛консенсус‛.
Ето имената на артистите от първата професионална трупа, наети от общината по ведомост: Никола Гандев, Щилиян Попов, Аспарух Темелков, Петър Димитров, Иван Гюндеров, Николина Бъчварова, Мила Димитрова, Стефана Гандева, Емилия Попова, Милица Атанасова-Ерато, Мара Михайлова, Мара Икономова. И по-късно включилите се Владимир Трандафилов, Иван Янев, Христо Динев и Вела Ушева. Звездни имена, с дълга и светла диря в пространствата на българския театър.
На 12 март 1921 година в зала ‛Съединение‛ новоучреденият театър вдига завеса с представлението ‛Инстинктът‛ от Анри Кестмекер. Тази дата Варненският театър счита за своя рождена.
За пръв директор е поканен известният столичен актьор Стоян Бъчваров. Той представлява нещо особено. Природен феномен. Нисичък и ‛тантурест‛ човек, по думите на съвременниците му. Странно, но на сцената, когато поиска, изглежда строен. Той е доста пълен и тежък. Странно, на сцената понякога се носи лек като перце. Мек, благ, отстъпчив и добродушен. Странно, отстоява позициите си с балкански инат и твърдост. Той е смешен артист, но в изкуството му се усеща невероятна, раздираща сърцето трагика. Той е земен, приземен, но от цялото му поведение лъха аристократизъм и духовна изтънченост. И много го обичат в театъра. Така че варненци случват на директор. Този Лука, хамлетов гробар, Нещастливец, два пъти е викан в града да оправя варненските театрални работи и два пъти е оставял театъра в ръцете на приемниците си в блестящо състояние!
И пак е зима... През декември 1922 година се обособява граждански комитет. 160 души – учители, студенти, гимназисти, чиновници, пристанищни работници... За довършване на театралната сграда.
Същата зима се учредява граждански театрален фонд.
Под натиска на общественото мнение Общината сключва петмилионен заем. А всеки заем, знаете, трябва да се връща. Свиква се общоградско събрание. На него се стича целият град. Градът взема решение за всеобща дарителска дейност. Започва нова лудост, нова еуфория. Чудни хора! Луди хора! Фондови марки за изграждане на театъра се продават към всеки хляб, всеки билет за кино, за увеселение, за баня, към всяка общинска услуга, за лъскане на обувки, за съзерцание на морето от плетените общински столове на брега. Варненци в пряк и преносен смисъл отделят от залъка си. Бръкват в своите бездънни, в буквален смисъл, джобове и варненските актьори-бездомници и също даряват издирената в гънките на пешовете пара. Темпът на даряването е бил толкова фантастичен, че за по-малко от месец събират един милион лева.
Ето така е построена тази сграда, която сега уютно обитаваме. Красива отвън и много кокетна вътре, хвалят се онези варненци. Представете си я, каквато е била тогава. Плюшени столове в партера... Ложите и първи ранг в малинено червено... Зрителната зала в синьо-гълъбово... Какви цветове, какъв вкус, какво въображение.
‛Най-после! Слава Богу!‛ - възкликва Иван Церов, вече много остарял, и плаче от радост. И това не са сълзи на старческо умиление. Той просто е видял делото на своя живот завършено. Щастливец. Колко от нас могат да видят делото на своя живот завършено?
Вестник ‛Варненска поща‛ помества благодарствен адрес: ‛С това те изпълниха достойно своя граждански дълг в полза на сегашното и бъдещите поколения, като съградиха театрален храм за Варна...‛ Дарителите са изредени поименно. Цели фамилии...
Поучителна история.
И пак е зима. Острият варненски вятър вдига облаци от сняг. Но старите варненци отдавна вече ги няма. Каквито и да са били страстите им, каквото и да ги е разделяло или противопоставяло - простено им е. Те са оставили след себе си дело. Този театър!
И ето, сега стоим един срещу друг – съставът на Варненския театър и неговата публика. Стоим и се гледаме. Интересни сме си един на друг. Прекрачихме тънката черта между две хилядолетия, ние, живите... Какво ще вземем сега със себе си в това пътешествие през годините?
Може би стенограмата от онова забележително заседание през зимата на 1921 година?
- Ще ни сметнат за луди...
- От театър не щем да печелим пари...
- Срамно, срамно ще бъде, ако се откажем...
Може би пожълтяла фондова марка?
Може би ще вземем със себе си онази овехтяла снимка от полагането на основния камък, дето на преден план, с огромни капели, се виждат видни варненки и в дъното - учителят-кмет Церов.
Какво ще вземем със себе си?
Това е въпросът.
Гледат ни със строги и важни очи под сянката на капелите:
О, великодушна публико!
Прости ни,
ако не сме били
достатъчно съвършени.
О, запомни ни!
Защото ние можем
да съществуваме
само чрез вас
и във вашето съзнание...
О, великодушна публико!
Прости ни,
ако не сме били
достатъчно съвършени.
О, запомни ни!
Защото ние можем
да съществуваме
само в твоето съзнание...
Ако сега ни има, ако съществуваме в това си битие, то го дължим на нещо случило се много преди нас.
На границата на две столетия се ражда светлата идея за създаването на театър в нашия град. И като че ли няма друга идея, така всенародно и страстно разисквана. Онзи епизод, когато публика и актьори пеят заедно ‛Солнце всходит и заходит...‛, когато цялата зала и сцената са едно неделимо и емоционално цяло, се случва във Варна. Спорят ‛за‛ и ‛против‛ театъра на заседания в общината, в бирариите, в девическата и мъжката гимназии, в дюкяните, в канторите, в мъжкото и дамското отделение на градската баня, на плетените столове край морето... Дори пристанищните хамали са имали свое мнение по въпроса. Учителят по литература Иван Церов направо заявява: ‛Ако ме изберете за кмет, първо ще построя театър!‛. Е, избират го.
На 26 март 1912 година при полагането на основният камък той държи реч, в която пламенно доказва, че като хляб насъщен е необходим на варненци градски театър. Съществува снимка от това събитие: на преден план се виждат видни варненки с огромни капели и в дъното, полуизвърнат към нас - учителят-кмет Церов.
Друг епизод. Било е зима. Лоша, люта, следвоенна зима. Разказват и пишат във вестника, че една нощ термометърът отчел 20 градуса под нулата. В града няма дърва, няма хляб. Общинските съветници се гушат в балтоните си, потропват с галоши, протягат ръце към висока чугунена печка, милостиво запалена заради случая. И точно през тази зима на 1921 година те взимат уникалното решение – да се създаде Общински професионален театър. Въпреки бедността, разрухата, политическите разпри.
Из дискусията по онова време:
‛От театъра ние не щем да печелим пари‛ – Димитър Кондов, кмет на града.
‛Може би ще ни сметнат за луди. Хората гладни мрат, а тези мислят за театър. И все пак ще кажа: Нам е потребен театър!‛ – Радослав Крайчев, адвокат, общински съветник.
‛Ужасно, срамно ще бъде, ако се откажем от тази идея!‛ – Кръстю Мирски, тогава в опозиция.
Чудни хора. Непонятни хора. Сега ни е трудно да прозрем тази френетична решителност. Решението е взето с гласовете на всички съветници. Може би това е от онези редки случаи, когато духовният глад надделява над грижата за насъщния. А може би в това удивително решение е заложен библейският смисъл: ‛Не о хлебе едином жив будет человек...‛ Тези сложни, раздиращи човешкото същество, изживявания сега наричаме с чуждата и поради това скучна дума ‛консенсус‛.
Ето имената на артистите от първата професионална трупа, наети от общината по ведомост: Никола Гандев, Щилиян Попов, Аспарух Темелков, Петър Димитров, Иван Гюндеров, Николина Бъчварова, Мила Димитрова, Стефана Гандева, Емилия Попова, Милица Атанасова-Ерато, Мара Михайлова, Мара Икономова. И по-късно включилите се Владимир Трандафилов, Иван Янев, Христо Динев и Вела Ушева. Звездни имена, с дълга и светла диря в пространствата на българския театър.
На 12 март 1921 година в зала ‛Съединение‛ новоучреденият театър вдига завеса с представлението ‛Инстинктът‛ от Анри Кестмекер. Тази дата Варненският театър счита за своя рождена.
За пръв директор е поканен известният столичен актьор Стоян Бъчваров. Той представлява нещо особено. Природен феномен. Нисичък и ‛тантурест‛ човек, по думите на съвременниците му. Странно, но на сцената, когато поиска, изглежда строен. Той е доста пълен и тежък. Странно, на сцената понякога се носи лек като перце. Мек, благ, отстъпчив и добродушен. Странно, отстоява позициите си с балкански инат и твърдост. Той е смешен артист, но в изкуството му се усеща невероятна, раздираща сърцето трагика. Той е земен, приземен, но от цялото му поведение лъха аристократизъм и духовна изтънченост. И много го обичат в театъра. Така че варненци случват на директор. Този Лука, хамлетов гробар, Нещастливец, два пъти е викан в града да оправя варненските театрални работи и два пъти е оставял театъра в ръцете на приемниците си в блестящо състояние!
И пак е зима... През декември 1922 година се обособява граждански комитет. 160 души – учители, студенти, гимназисти, чиновници, пристанищни работници... За довършване на театралната сграда.
Същата зима се учредява граждански театрален фонд.
Под натиска на общественото мнение Общината сключва петмилионен заем. А всеки заем, знаете, трябва да се връща. Свиква се общоградско събрание. На него се стича целият град. Градът взема решение за всеобща дарителска дейност. Започва нова лудост, нова еуфория. Чудни хора! Луди хора! Фондови марки за изграждане на театъра се продават към всеки хляб, всеки билет за кино, за увеселение, за баня, към всяка общинска услуга, за лъскане на обувки, за съзерцание на морето от плетените общински столове на брега. Варненци в пряк и преносен смисъл отделят от залъка си. Бръкват в своите бездънни, в буквален смисъл, джобове и варненските актьори-бездомници и също даряват издирената в гънките на пешовете пара. Темпът на даряването е бил толкова фантастичен, че за по-малко от месец събират един милион лева.
Ето така е построена тази сграда, която сега уютно обитаваме. Красива отвън и много кокетна вътре, хвалят се онези варненци. Представете си я, каквато е била тогава. Плюшени столове в партера... Ложите и първи ранг в малинено червено... Зрителната зала в синьо-гълъбово... Какви цветове, какъв вкус, какво въображение.
‛Най-после! Слава Богу!‛ - възкликва Иван Церов, вече много остарял, и плаче от радост. И това не са сълзи на старческо умиление. Той просто е видял делото на своя живот завършено. Щастливец. Колко от нас могат да видят делото на своя живот завършено?
Вестник ‛Варненска поща‛ помества благодарствен адрес: ‛С това те изпълниха достойно своя граждански дълг в полза на сегашното и бъдещите поколения, като съградиха театрален храм за Варна...‛ Дарителите са изредени поименно. Цели фамилии...
Поучителна история.
И пак е зима. Острият варненски вятър вдига облаци от сняг. Но старите варненци отдавна вече ги няма. Каквито и да са били страстите им, каквото и да ги е разделяло или противопоставяло - простено им е. Те са оставили след себе си дело. Този театър!
И ето, сега стоим един срещу друг – съставът на Варненския театър и неговата публика. Стоим и се гледаме. Интересни сме си един на друг. Прекрачихме тънката черта между две хилядолетия, ние, живите... Какво ще вземем сега със себе си в това пътешествие през годините?
Може би стенограмата от онова забележително заседание през зимата на 1921 година?
- Ще ни сметнат за луди...
- От театър не щем да печелим пари...
- Срамно, срамно ще бъде, ако се откажем...
Може би пожълтяла фондова марка?
Може би ще вземем със себе си онази овехтяла снимка от полагането на основния камък, дето на преден план, с огромни капели, се виждат видни варненки и в дъното - учителят-кмет Церов.
Какво ще вземем със себе си?
Това е въпросът.
Гледат ни със строги и важни очи под сянката на капелите:
О, великодушна публико!
Прости ни,
ако не сме били
достатъчно съвършени.
О, запомни ни!
Защото ние можем
да съществуваме
само чрез вас
и във вашето съзнание...
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
