‛Изкопни материали“ е последният спектакъл на режисъора Иван Станев, представен от театър ‛Сфумато“. Смесицата от стилови и технически похвати, който той представлява, го правят перфектен по отношение на формата - зрял, сръчен и ефикасен. Тоталната хореография на действието е изградена от силни визуални образи, метафорични съпоставки на текст и картина, неочаквани преходи в състоянията и резки обрати в интерпретирането на ‛материала“. За Иван Станев всичко е материал, както и актьорите, които той обладава безкомпромисно с плътната си режисура.

Спектакълът би могъл да се изиграе и без текст, запазвайки силата на внушението си. Може би поради това начинът на поднасяне на текста е по-скоро отричащ го, насичащ го, гаврещ се с него интонационно, метрично и смислово. Но той също е фиксиран ‛до дупка“, ‛до последен дъх“. Монтажът на текст, движение, музика и картина е прецизен, изобретателен, с ироничен, почти комичен ефект. Интелектуалната ирония на Станев присъствува и в най-кошмарните епизоди от спектакъла. Той никога не си позволява да затъне в ‛сантименталността“, но точно по този начин я предизвиква към реакция. Симбиозата със сценографията на Даниела Олег Ляхова е органична и вкаменена като раковина, каквото е усещането ми и за целия спектакъл.

Красиво изваяна черупка на някога присъствувал живот. Фина отливка в преливащи нюанси на червеното, понякога полузаровена в пясъка, понякога строшена, крехка варовикова смес, с лъскав лустросан емайл, непредвидим, еротично асоцииращ се релеф. Празна. Шумяща с шума на спомена. Куха. Завито тунелче към мрака: без изход. Красива безизходица, розов нихилизъм, изваден от морето на идеологическото безсмислие. От океана на човешката безотговорна глупост и глупава безотговорност към живота.

Иван Станев живее в интелекта. Липсата на интелект е смърт. Присъдата, която той издава над идеологоческия материал, е тази крехка раковина. Лишена от живото в нея, тя блести с мъртъв блясък и шуми с илюзорен шум. Докато времето я стопи в материал.