Светлин Русев: Васка беше от достойните хора
- Как, според вас, днес се възприемат произведенията на Васка Емануилова? За някои хора от по-младото поколение нейното изкуство е откритие.
- Не само Васка Емануилова, но изобщо нашето изкуство малко се познава и причините са известни. Факт е, че дълго време нямахме национална галерия, в която да се показва развитието на българското изкуство. Другите галерии и музеи в окръзите, в които може да се срещне българско изкуство, са в трагично състояние. Освен това има черно-бели натрупвания като отношение към миналото, които се пренасят и в преценките днес. Не само по-младите, но и по-зрелите поколения също слабо познават нашето изкуство, както и какво е Васка Емануилова за неговото развитие. Тя е от големите автори, които не са останали затворени само във времето си. Нейното изкуство е изключително стойностно и като цялостно отношение към мисията на художника, и като философия, и като пластическа реализация. Тази изложба показва Васка Емануилова като сериозен пластик и дълбок психолог с извисено и чисто отношение към голото женско тяло. Основното, което прави Васка и днес съвременна, преди всичко това е дълбочината, с която реализира пластически възгледа си и изтънчената чувствителност, която носят произведенията й. Дори нещата, които са правени инцидентно през 50-те години и очевидно са подчинени на друга естетика, не могат да променят нейната хармонична цялост. По-скоро подчертават данъка на времето, който и тя е платила, както и други големи автори. И най-странното е, че въпреки нормативните критерии и цялата политическа преса, Васка Емануилова е успяла да съхрани духовната си чистота и достойнство.
- Може би като цяло интересът към скулптурата в България е по-слаб. Факт е обаче, че Васка Емануилова е сред по-популярните наши скулптори.
- Нейните работи може би се познават по-добре благодарение на една причина, която се оказа прекалено краткотрайна в положителната си проява и прекалено груба като характеристика на властващата бездуховност. Васка беше не само всеотдаен творец, но и граждански отговорен човек. Когато направихме нейната голяма ретроспективна изложба в галерията на ‛Раковски‛ 125 през 1986 г., имах чувството, че тя преоткри себе си, видя се в по-благоприятна светлина и реши, че това, което е създала, трябва да се запази. Подари цялото си творчество на СГХГ и беше реализирана нейната галерия-музей по изключителен начин, но за съжаление тя просъществува само няколко години. Може би по тази причина името й се споменаваше относително по-често - открит е музей, закрит е, реституиран... Но у нас поначало скулптурата не е на почит, независимо от многото неща, които се направиха в определен период и в кавалетната, и в монументалната скулптура - и добри, и лоши. Скулптурата, както казва един мой приятел, я забелязват в изложбите, когато се бутнат в нея. Като изключим Любомир Далчев, който е известно име и е с дълъг и сложен път в нашето изкуство, другите познати големи скулптори са малко. Дори Фунев, който в определен период беше много известен (и по политически, и по чисто творчески причини), днес е малко познат. Да не говорим за Марко Марков, Васил Радославов… Поне днес с тази изложба Васка е едно щастливо изключение. Но тя е и пример за отношение на времето ни към цялото ни наследство, което с безотговорност и безпаметие пропиляхме с лека ръка. Преди година с ужас разбрах, че един мой студент, и то талантлив, не знаеше кой е Андрей Николов!? На следващия ден дадох на целия курс по един лист и ги накарах да ми напишат от Захари Зограф до днес имената на българските художници, които познават. Пълна скръб!!! Горкият Иван Лазаров, само двама-трима се сетиха, че има такъв творец.
- Все пак трябва да се подчертае, че напоследък се направи доста за скулптурата - като се започна с откриването на скулптурната експозиция в парка на Министерството на външните работи и се свърши с новооткритата постоянна скулптурна експозиция на Националната галерия. Може би всичко започна от интереса на белгийския колекционер Юго Вутен към съвременната ни скулптура. Както винаги, у нас нещата вървят в обратна последователност...
- Да, но това са неща, които се реализираха едва напоследък. Най-сериозно наистина го направи Юго Вутен. Навремето, през 1974, СБХ организира голяма ретроспекция по случай 30 години от 9 септември. Тя заемаше изцяло ‛Шипка‛ 6, Националната галерия и Художествената академия. Пространствата пред ‛Шипка‛ 6 и градината около НХГ бяха населени със скулптура, която тогава отляхме в материал. Скоро след това се откри и скулптурната галерия на Любомир Далчев зад Военния клуб, където сега висят парцали и се разполагат сергиите на амбулантните арт търговци. По същото време беше населено и пространството около СГХГ. Последните 15-16 години беше период на пълно разбазарване и разруха, по тази причина това, което се прави напоследък за скулптурата, е много важно. И откриването на „скулптурата на открито‛ във Външно министерство (която според мен би трябвало по-сериозно да се популяризира). И особено това, което е направено в Националната галерия. Не знам дали следите до каква степен хората са изненадани от работите, които виждат - това всъщност е преоткриване на духовното ни наследство, не само на скулптурата. Макар че все още не е направено всичко, все пак е рядкост да видиш на едно място събрани класически и съвременни български автори, при това показани в красива пространствена среда. Не знам до каква степен това ще даде повод за развиване на цялостно отношение към нашата скулптура и за истинското й преоткриване. Да се надяваме, че тази тенденция ще продължи и за цялото ни изкуство.
- Като заговорихте за материал, се замислих за теракотата на Васка Емануилова. Тя не е ли доста трудна за съхраняване? Какво всъщност беше отношението на художничката към материала?
- Васка обичаше теракотата, нейната топлина и живота, който носи. Затова много от нещата й са в теракота. Имаше лично пристрастие и свои находища от специална глина. Теракотата е крехък материал, но заедно с това е много трайна във времето и не ерозира от атмосферните условия. Васка даваше за пример произведения от античността, правени в теракота, тя вярваше в тяхната трайност. Имам няколко малки нейни неща в теракота, които не смея да отлея в бронз, защото ще се загуби трепета, заложен в тях. Отлетите в бронз загубиха от непосредственото си очарование. В тях вече не се усеща така живо и остро чувствителността и докосването на художника до формата. Не само при малките неща, където е нормално това да се усети, но и големите й теракоти са по-живи и по-одухотворени от бронза. Не случайно предложих да бъдат изложени не бронзовите отливки от така наречената ‛Еротична серия‛. Някои са в гипс, други в теракота, а една част дори са в глина. Разбира се, Васкината теракота си е чисто авторско пристрастие. И слава Богу! Нямаме друг скулптор с толкова цялостно отношение към материала. Радвам се, че тези неща се възприемат добре и от млади колеги и че като цяло те приемат Васка със съвременен знак.
- Каква беше Васка Емануилова при общуването си с хората?
- Най-общо казано, беше изключителен човек. Имах възможността да бъда близък с нея. Тя имаше известна слабост към мен, което не ми беше безразлично. И до днес съм благодарен на съдбата за тази близост. Ако трябва да говорим за някого, че е достоен човек, Васка беше в истинския граждански и човешки смисъл от достойните хора. Навремето Васка се явява в полицията да завери устава на Новите художници. Тя беше от малцината, които придружиха Жендов в трагичната му самота. Системно се застъпваше за някой несправедливо огорчен. Една горда жена търпеливо чакаше пред някой началнически кабинет с надеждата да направи за някого нещо добро. Беше прям човек и не цепеше басма никому. Тя винаги казваше това, което мисли, а обикновено мислите й бяха смели и чисти, без грим и козметика. Всъщност, истинското ни приятелство започна случайно при една среща с Богомил Райнов на ‛Иван Асен‛ близо до ателието й. Тя започна да ни разказва за Комщица с възторг, за това какви неща Кирил Петров е нарисувал там, за овчарите като скали, за красивите каменни надгробия… Малко по малко се сприятелихме, особено след като станах председател на Съюза, а тогава бях съвсем млад художник. Тя откри пристрастието ми към скулптурата и по-специално към нейните неща и по един особен начин проявяваше щедростта си. Малко преди нейната изложба от ЦК на БКП поискаха залата на ‛Раковски‛ 125 за някаква друга изложба. Имаше много силен натиск, бяха заангажирали и Александър Фол, и Людмила Живкова – нещо, което ме вбеси и аз се запънах. Отивам при нея ядосан, целия зачервен и неспокоен, а тя: ‛Я вземи тази скулптура да ти мине ядът‛. Подари ми една голяма теракота, която сега е в плевенската колекция. Васка имаше много обективна мярка за хората. Не идеализираше Жендов, но заедно с това се възхищаваше от цялостното му поведение. Тя беше от друго време, когато понятия като чест, морал и достойнство имаха значение. Сега тези понятия, меко казано, девалвираха и се клишираха от преекспониране. При Васка нямаше клишета, особено като се има предвид, че времето, в което е живяла, не е било лесно, нито преди 9 септември, нито през 50-те години. Не щадеше и себе си, и близките си. В едно писмо до мен по повод изложбата на Кирил Петров тя пише с топло чувство за това, което направихме тогава за него, и казва: ‛Бяхме млади и силни, но ни беше страх и нищо не направихме‛.
- Днес са останали много малко такива хора и някак си духовността не е на мода.
- Точно затова подобна изложба е нужна заедно с разкриване личността на Васка Емануилова. Не е лошо някой да започне да изследва цялостното поведение на такива хора, защото те все още съществуват, макар и на доизживяване. Тя е пример, който трудно се следва. Отказа се от всичко в един момент, когато можеше да продава и нормално да осмисли старините си. Но тя вярваше в направеното. Човек, особено с нейната мярка, който не е убеден в това, което е изградил, никога няма да каже: ‛Ето ви го това и се грижете за него‛. За съжаление, в едно интервю тя се оказа тъжен пророк. На въпроса защо не ходи често в галерията, тя отговаря: ‛Толкова е хубава, че ме е страх някой ден да не я превърнат в бар‛. Точно така стана!
- Иван Лазаров и Роден ли са художниците, повлияли най -силно на Васка Емануилова?
- Тя говореше с голямо уважение за учителя си Иван Лазаров. Най-често за това какви големи неприятности са му създали по времето на изграждане на Паметника на съветската армия. Тя разказваше с голям респект за него, не само като неин учител, но и като скулптор. А за Роден не само с възхищение говореше, но и много от нещата, които е правила, особено малките пластики, които сега наричаме еротични, са били под негово влияние.
- Как се отнасяте към породилото се наскоро схващане, че тази ‛Еротична серия‛ трябва да се свързва с ориентацията на Васка Емануилова, определяна като хомосексуална, и че нейното огласяване би спомогнало изкуството й да бъде видяно в нова светлина?
- Според мен това е елементарно и грубо като тълкувание. Държа да подчертая, че познавах малко повече Васка и отношението й към подобна материя. Тя се възхищаваше от красивото и одухотвореното и в жените, и в мъжете. Имаше по-скоро антично отношение към голото женско тяло, което не пречеше на дълбокия психологизъм на мъжките портрети. Подобни връзки за мен са малко сензационни и повърхностни. Хората, с които е била близка, бяха прекалено духовно извисени и трудно могат да бъдат подведени под подобен знаменател. А и никой не може да посочи жена - емоционален партньор в този смисъл. С Кирил Петров имаше дългогодишно и чисто приятелство. На каква основа, не бих си позволил да гадая. Нейната компания беше основно мъжка, от Дружеството на Новите. Тя говореше с възторг и за Илия Петров, и за Марко Марков, и за децата от Комщица, и за аристократичната красота на обикновената селянка. А пристрастията й към женското тяло са по-скоро израз на аристократична нагласа, а не на някаква емоционална двойственост. Високата мярка на Васка за човешката взаимност няма нищо общо с някаква разкрепостена сексуална ориентация.
- Доколкото знам, тази серия е правена след посещението на Васка Емануилова в Париж, където пребивава няколко месеца през 1939.
- Да, самата тя казва, че създава тези неща под влияние на Роден, чиито работи вижда в Париж. Някои прави още там, а други - като се завръща. Сами по себе си те са изключително живи като пластика! Сюжетният подход към тях е еднопланов и им придават смисъл, който не притежават. Ако трябва наистина днес да остойностяваме и да преоткриваме Васка, то трябва да я приемем като чист художник, нравствено извисена личност, изключителен пластик със своя философия и със свое отношение и към формата, и към сюжета. Много ще сбъркаме, ако тръгнем да търсим у нея по-специална емоционална нагласа или поведение, като си мислим, че това е ключът, който ще я направи по-съвременна.
- Тези пластики са част от вашата колекция. Защо дълго време не са показвани в изложби, а чак през 2001 година са изложени за първи път в галерия ‛Ирида‛?
- Васка всъщност ми подари тези пластики по един странен начин. На времето първо подари на Никола Мирчев една малка скулптурна група и на мен една. Докато й правих двата портрета, доста се сближихме. Тя беше сериозен модел и се отнасяше с много разбиране към усилието ми. Веднъж отидох при нея, не си спомням дори повода. Тя ми беше дала някои неща, които отливах в материал и след това й връщах оригиналите. Малко ме изненада с начина, по който ми подари цялата серия: ‛Я вземи тия неща оттука и ги прибери, че ще дойде някой милиционер и ще стана за смях на хората‛. Беше ги приготвила и, разбира се, не без вълнение ги прибрах веднага. Дълго време стояха при мен. След това ги отлях, защото някои се разпадаха. Малко от тях бяха в теракота, повечето бяха в глина. Не съм ги крил, просто не е имало повод да се покажат. Всъщност тя ми ги подари, преди да направи дарението. А сега, ако се открие къщата-музей ‛Васка Емануилова‛, с удоволствие бих ги предоставил на музея.
- Кога всъщност е взето решение да се отвори новият музей и защо реализацията се бави?
- Има доста неизяснени неща. И аз не мога да си ги обясня. Помещенията на ‛Янко Сакъзов‛ 15 са много хубави и бяха готови още през миналата година. Защо и кой ги бави, не знам. Очевидно е, че има други интереси към тях. Но да се надяваме, че след публичната декларация на кмета г-н Борисов при откриването на изложбата на Васка Емануилова, скоро нещата от ‛Гурко‛ 1 ще отидат в бъдещия музей. Това е единственото решение, достойно и за Общината, и за времето ни. Не знам как навремето посегнаха към помещенията на Васка, които бяха построени върху две срутени дюкянчета. И кой, как, по какви причини реституира нещо, което не е съществувало. Грях на душата на всички, ако Васка Емануилова и този път бъде излъгана!
16 февруари 2006
Разговаря
- Не само Васка Емануилова, но изобщо нашето изкуство малко се познава и причините са известни. Факт е, че дълго време нямахме национална галерия, в която да се показва развитието на българското изкуство. Другите галерии и музеи в окръзите, в които може да се срещне българско изкуство, са в трагично състояние. Освен това има черно-бели натрупвания като отношение към миналото, които се пренасят и в преценките днес. Не само по-младите, но и по-зрелите поколения също слабо познават нашето изкуство, както и какво е Васка Емануилова за неговото развитие. Тя е от големите автори, които не са останали затворени само във времето си. Нейното изкуство е изключително стойностно и като цялостно отношение към мисията на художника, и като философия, и като пластическа реализация. Тази изложба показва Васка Емануилова като сериозен пластик и дълбок психолог с извисено и чисто отношение към голото женско тяло. Основното, което прави Васка и днес съвременна, преди всичко това е дълбочината, с която реализира пластически възгледа си и изтънчената чувствителност, която носят произведенията й. Дори нещата, които са правени инцидентно през 50-те години и очевидно са подчинени на друга естетика, не могат да променят нейната хармонична цялост. По-скоро подчертават данъка на времето, който и тя е платила, както и други големи автори. И най-странното е, че въпреки нормативните критерии и цялата политическа преса, Васка Емануилова е успяла да съхрани духовната си чистота и достойнство.
- Може би като цяло интересът към скулптурата в България е по-слаб. Факт е обаче, че Васка Емануилова е сред по-популярните наши скулптори.
- Нейните работи може би се познават по-добре благодарение на една причина, която се оказа прекалено краткотрайна в положителната си проява и прекалено груба като характеристика на властващата бездуховност. Васка беше не само всеотдаен творец, но и граждански отговорен човек. Когато направихме нейната голяма ретроспективна изложба в галерията на ‛Раковски‛ 125 през 1986 г., имах чувството, че тя преоткри себе си, видя се в по-благоприятна светлина и реши, че това, което е създала, трябва да се запази. Подари цялото си творчество на СГХГ и беше реализирана нейната галерия-музей по изключителен начин, но за съжаление тя просъществува само няколко години. Може би по тази причина името й се споменаваше относително по-често - открит е музей, закрит е, реституиран... Но у нас поначало скулптурата не е на почит, независимо от многото неща, които се направиха в определен период и в кавалетната, и в монументалната скулптура - и добри, и лоши. Скулптурата, както казва един мой приятел, я забелязват в изложбите, когато се бутнат в нея. Като изключим Любомир Далчев, който е известно име и е с дълъг и сложен път в нашето изкуство, другите познати големи скулптори са малко. Дори Фунев, който в определен период беше много известен (и по политически, и по чисто творчески причини), днес е малко познат. Да не говорим за Марко Марков, Васил Радославов… Поне днес с тази изложба Васка е едно щастливо изключение. Но тя е и пример за отношение на времето ни към цялото ни наследство, което с безотговорност и безпаметие пропиляхме с лека ръка. Преди година с ужас разбрах, че един мой студент, и то талантлив, не знаеше кой е Андрей Николов!? На следващия ден дадох на целия курс по един лист и ги накарах да ми напишат от Захари Зограф до днес имената на българските художници, които познават. Пълна скръб!!! Горкият Иван Лазаров, само двама-трима се сетиха, че има такъв творец.
- Все пак трябва да се подчертае, че напоследък се направи доста за скулптурата - като се започна с откриването на скулптурната експозиция в парка на Министерството на външните работи и се свърши с новооткритата постоянна скулптурна експозиция на Националната галерия. Може би всичко започна от интереса на белгийския колекционер Юго Вутен към съвременната ни скулптура. Както винаги, у нас нещата вървят в обратна последователност...
- Да, но това са неща, които се реализираха едва напоследък. Най-сериозно наистина го направи Юго Вутен. Навремето, през 1974, СБХ организира голяма ретроспекция по случай 30 години от 9 септември. Тя заемаше изцяло ‛Шипка‛ 6, Националната галерия и Художествената академия. Пространствата пред ‛Шипка‛ 6 и градината около НХГ бяха населени със скулптура, която тогава отляхме в материал. Скоро след това се откри и скулптурната галерия на Любомир Далчев зад Военния клуб, където сега висят парцали и се разполагат сергиите на амбулантните арт търговци. По същото време беше населено и пространството около СГХГ. Последните 15-16 години беше период на пълно разбазарване и разруха, по тази причина това, което се прави напоследък за скулптурата, е много важно. И откриването на „скулптурата на открито‛ във Външно министерство (която според мен би трябвало по-сериозно да се популяризира). И особено това, което е направено в Националната галерия. Не знам дали следите до каква степен хората са изненадани от работите, които виждат - това всъщност е преоткриване на духовното ни наследство, не само на скулптурата. Макар че все още не е направено всичко, все пак е рядкост да видиш на едно място събрани класически и съвременни български автори, при това показани в красива пространствена среда. Не знам до каква степен това ще даде повод за развиване на цялостно отношение към нашата скулптура и за истинското й преоткриване. Да се надяваме, че тази тенденция ще продължи и за цялото ни изкуство.
- Като заговорихте за материал, се замислих за теракотата на Васка Емануилова. Тя не е ли доста трудна за съхраняване? Какво всъщност беше отношението на художничката към материала?
- Васка обичаше теракотата, нейната топлина и живота, който носи. Затова много от нещата й са в теракота. Имаше лично пристрастие и свои находища от специална глина. Теракотата е крехък материал, но заедно с това е много трайна във времето и не ерозира от атмосферните условия. Васка даваше за пример произведения от античността, правени в теракота, тя вярваше в тяхната трайност. Имам няколко малки нейни неща в теракота, които не смея да отлея в бронз, защото ще се загуби трепета, заложен в тях. Отлетите в бронз загубиха от непосредственото си очарование. В тях вече не се усеща така живо и остро чувствителността и докосването на художника до формата. Не само при малките неща, където е нормално това да се усети, но и големите й теракоти са по-живи и по-одухотворени от бронза. Не случайно предложих да бъдат изложени не бронзовите отливки от така наречената ‛Еротична серия‛. Някои са в гипс, други в теракота, а една част дори са в глина. Разбира се, Васкината теракота си е чисто авторско пристрастие. И слава Богу! Нямаме друг скулптор с толкова цялостно отношение към материала. Радвам се, че тези неща се възприемат добре и от млади колеги и че като цяло те приемат Васка със съвременен знак.
- Каква беше Васка Емануилова при общуването си с хората?
- Най-общо казано, беше изключителен човек. Имах възможността да бъда близък с нея. Тя имаше известна слабост към мен, което не ми беше безразлично. И до днес съм благодарен на съдбата за тази близост. Ако трябва да говорим за някого, че е достоен човек, Васка беше в истинския граждански и човешки смисъл от достойните хора. Навремето Васка се явява в полицията да завери устава на Новите художници. Тя беше от малцината, които придружиха Жендов в трагичната му самота. Системно се застъпваше за някой несправедливо огорчен. Една горда жена търпеливо чакаше пред някой началнически кабинет с надеждата да направи за някого нещо добро. Беше прям човек и не цепеше басма никому. Тя винаги казваше това, което мисли, а обикновено мислите й бяха смели и чисти, без грим и козметика. Всъщност, истинското ни приятелство започна случайно при една среща с Богомил Райнов на ‛Иван Асен‛ близо до ателието й. Тя започна да ни разказва за Комщица с възторг, за това какви неща Кирил Петров е нарисувал там, за овчарите като скали, за красивите каменни надгробия… Малко по малко се сприятелихме, особено след като станах председател на Съюза, а тогава бях съвсем млад художник. Тя откри пристрастието ми към скулптурата и по-специално към нейните неща и по един особен начин проявяваше щедростта си. Малко преди нейната изложба от ЦК на БКП поискаха залата на ‛Раковски‛ 125 за някаква друга изложба. Имаше много силен натиск, бяха заангажирали и Александър Фол, и Людмила Живкова – нещо, което ме вбеси и аз се запънах. Отивам при нея ядосан, целия зачервен и неспокоен, а тя: ‛Я вземи тази скулптура да ти мине ядът‛. Подари ми една голяма теракота, която сега е в плевенската колекция. Васка имаше много обективна мярка за хората. Не идеализираше Жендов, но заедно с това се възхищаваше от цялостното му поведение. Тя беше от друго време, когато понятия като чест, морал и достойнство имаха значение. Сега тези понятия, меко казано, девалвираха и се клишираха от преекспониране. При Васка нямаше клишета, особено като се има предвид, че времето, в което е живяла, не е било лесно, нито преди 9 септември, нито през 50-те години. Не щадеше и себе си, и близките си. В едно писмо до мен по повод изложбата на Кирил Петров тя пише с топло чувство за това, което направихме тогава за него, и казва: ‛Бяхме млади и силни, но ни беше страх и нищо не направихме‛.
- Днес са останали много малко такива хора и някак си духовността не е на мода.
- Точно затова подобна изложба е нужна заедно с разкриване личността на Васка Емануилова. Не е лошо някой да започне да изследва цялостното поведение на такива хора, защото те все още съществуват, макар и на доизживяване. Тя е пример, който трудно се следва. Отказа се от всичко в един момент, когато можеше да продава и нормално да осмисли старините си. Но тя вярваше в направеното. Човек, особено с нейната мярка, който не е убеден в това, което е изградил, никога няма да каже: ‛Ето ви го това и се грижете за него‛. За съжаление, в едно интервю тя се оказа тъжен пророк. На въпроса защо не ходи често в галерията, тя отговаря: ‛Толкова е хубава, че ме е страх някой ден да не я превърнат в бар‛. Точно така стана!
- Иван Лазаров и Роден ли са художниците, повлияли най -силно на Васка Емануилова?
- Тя говореше с голямо уважение за учителя си Иван Лазаров. Най-често за това какви големи неприятности са му създали по времето на изграждане на Паметника на съветската армия. Тя разказваше с голям респект за него, не само като неин учител, но и като скулптор. А за Роден не само с възхищение говореше, но и много от нещата, които е правила, особено малките пластики, които сега наричаме еротични, са били под негово влияние.
- Как се отнасяте към породилото се наскоро схващане, че тази ‛Еротична серия‛ трябва да се свързва с ориентацията на Васка Емануилова, определяна като хомосексуална, и че нейното огласяване би спомогнало изкуството й да бъде видяно в нова светлина?
- Според мен това е елементарно и грубо като тълкувание. Държа да подчертая, че познавах малко повече Васка и отношението й към подобна материя. Тя се възхищаваше от красивото и одухотвореното и в жените, и в мъжете. Имаше по-скоро антично отношение към голото женско тяло, което не пречеше на дълбокия психологизъм на мъжките портрети. Подобни връзки за мен са малко сензационни и повърхностни. Хората, с които е била близка, бяха прекалено духовно извисени и трудно могат да бъдат подведени под подобен знаменател. А и никой не може да посочи жена - емоционален партньор в този смисъл. С Кирил Петров имаше дългогодишно и чисто приятелство. На каква основа, не бих си позволил да гадая. Нейната компания беше основно мъжка, от Дружеството на Новите. Тя говореше с възторг и за Илия Петров, и за Марко Марков, и за децата от Комщица, и за аристократичната красота на обикновената селянка. А пристрастията й към женското тяло са по-скоро израз на аристократична нагласа, а не на някаква емоционална двойственост. Високата мярка на Васка за човешката взаимност няма нищо общо с някаква разкрепостена сексуална ориентация.
- Доколкото знам, тази серия е правена след посещението на Васка Емануилова в Париж, където пребивава няколко месеца през 1939.
- Да, самата тя казва, че създава тези неща под влияние на Роден, чиито работи вижда в Париж. Някои прави още там, а други - като се завръща. Сами по себе си те са изключително живи като пластика! Сюжетният подход към тях е еднопланов и им придават смисъл, който не притежават. Ако трябва наистина днес да остойностяваме и да преоткриваме Васка, то трябва да я приемем като чист художник, нравствено извисена личност, изключителен пластик със своя философия и със свое отношение и към формата, и към сюжета. Много ще сбъркаме, ако тръгнем да търсим у нея по-специална емоционална нагласа или поведение, като си мислим, че това е ключът, който ще я направи по-съвременна.
- Тези пластики са част от вашата колекция. Защо дълго време не са показвани в изложби, а чак през 2001 година са изложени за първи път в галерия ‛Ирида‛?
- Васка всъщност ми подари тези пластики по един странен начин. На времето първо подари на Никола Мирчев една малка скулптурна група и на мен една. Докато й правих двата портрета, доста се сближихме. Тя беше сериозен модел и се отнасяше с много разбиране към усилието ми. Веднъж отидох при нея, не си спомням дори повода. Тя ми беше дала някои неща, които отливах в материал и след това й връщах оригиналите. Малко ме изненада с начина, по който ми подари цялата серия: ‛Я вземи тия неща оттука и ги прибери, че ще дойде някой милиционер и ще стана за смях на хората‛. Беше ги приготвила и, разбира се, не без вълнение ги прибрах веднага. Дълго време стояха при мен. След това ги отлях, защото някои се разпадаха. Малко от тях бяха в теракота, повечето бяха в глина. Не съм ги крил, просто не е имало повод да се покажат. Всъщност тя ми ги подари, преди да направи дарението. А сега, ако се открие къщата-музей ‛Васка Емануилова‛, с удоволствие бих ги предоставил на музея.
- Кога всъщност е взето решение да се отвори новият музей и защо реализацията се бави?
- Има доста неизяснени неща. И аз не мога да си ги обясня. Помещенията на ‛Янко Сакъзов‛ 15 са много хубави и бяха готови още през миналата година. Защо и кой ги бави, не знам. Очевидно е, че има други интереси към тях. Но да се надяваме, че след публичната декларация на кмета г-н Борисов при откриването на изложбата на Васка Емануилова, скоро нещата от ‛Гурко‛ 1 ще отидат в бъдещия музей. Това е единственото решение, достойно и за Общината, и за времето ни. Не знам как навремето посегнаха към помещенията на Васка, които бяха построени върху две срутени дюкянчета. И кой, как, по какви причини реституира нещо, което не е съществувало. Грях на душата на всички, ако Васка Емануилова и този път бъде излъгана!
16 февруари 2006
Разговаря
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
