От "Домът на Бернарда Алба" Възкресия Вихърова е изхвърлила традиционната за нейното поставяне испанщина, която е синоним на страст и власт в едно и която задължително върви в пакет с прочутото ‛дуенде‛ на Лорка.
В дома на Бернарда режисьорката е пуснала времето, макар че Зарко Узунов не е поставил на сцената часовник, а просто телевизор. Та още преди да започне спектакълът и после, докато тече опелото, телевизорът си работи – виждаме Кенеди и Джаки, черно-бели реклами от 60-те до наши дни, срещи и интервюта със знаменитости.
Казано по друг начин, петте сестри, живеещи под този покрив, длъжни по повелята на Бернарда да спазват осем години траур и въздържание след смъртта на мъжа й, живеят в нашия, белязан от промените през 60-те години на миналия век модерен свят. Нещо повече – Възкресия Вихърова ги показва изцяло като техен продукт, а не като проекция на дълбинните нагони срещу традиционните ритуали на миналото. Някои от красивите траурни черни рокли на сестрите Зарко Узунов знаково е надиплил като полите на Мерилин Монро. Дори като цитат на известната снимка на иконата на сексуалната еманципация пред паралелната сцена той е поставил вентилатор, който ще раздухва роклите в еротичните мечти на Адела (Ана Пападопулу) и в спомените на Бернарда (Цветана Манева). Казано накратко, режисьорката тълкува пиесата в кодовете на културата на тялото, на еманципацията и на консумацията.
От тази гледна точка не само заканите на Бернарда, че осем години вятър няма да проникне зад стените на нейния дом, звучат нелепо и безсмислено за жените, които живеят с нея. Тя самата остава властник без власт, главна роля без текст, кралица без кралство – старица, с която се съобразяват, но от която изобщо не се интересуват.
Докато бият погребалните камбани, изтегната върху голяма маса, покрита с бяла покривка, Понсия яде ябълка - изпънат горд гръб, голи ръце, заметната дълга черна пола, изправена лениво глава и дълбок глас, проклинащ Бернарда. Така Жорета Николова пестеливо, овладяно, отчетливо и въздействащо още с първата си поява на сцената задава ролята на Понсия - жена, която добре знае мястото си и властта си в тази къща. Тъкмо Понсия дърпа конците на властта в дома на Бернарда Алба. Актрисата умно и талантливо раздипля изящно построената си роля на невидимия диригент на ‛оркестъра‛ от петте сестри – с овладяното опиянение от еманципацията на слугинята, прала 30 години чаршафите в този дом, със самочувствието на хубава жена, която заслужава властта в него, с тънката женствена игра на съветничка-приятелка на дъщерите. Без съмнение това е най-цялостната и плътна роля в спектакъла, а от няколко години и най-добрата за Жорета Николова.
Отношенията между нея и сестрите, както и отношенията между самите тях са организирани от режисьорката в модерна динамика и премерено въздействащ ритъм.
‛Домът на Бернарда Алба‛ се появява през първата половина на ХХ век: Лорка я завършва през 1936, а първата й премиера е през 1945 г. Възкресия Вихърова я поставя като пиеса от втората половина на ХХ век, насочвайки вниманието си към ероса в културата на съвременното общество и към ерозията на патриархалните структури в него. Затова важен в спектакъла е малкият оркестър на петте дъщери, чието изпълнение умело наслагва настроенията на сестрите, разнообразието в пресичането на чувствата им, нетърпимостта между тях и еротичните им влечения. Всяка от петте актриси - Рени Врангова, Ана Пападопулу, Емануела Шкодрева, Теодора Иванова, Карла Рахал – създава чист, оригинален пластичен и емоционален профил на ролята си. Макар Рени Врангова, Ана Пападопулу и Емануела Шкодрева да са по-ярки в представянето на емоционалната индивидуалност на образите, не по-малко точни в лаконичния си инструментариум са Теодора Иванова и Карла Рахал.
Спектакълът напомни позабравената сила на изградения от ясно композирани роли добър актьорски ансамбъл.