Неочакваната, внезапна раздяла със Светла Иванова извиква чувство на посегателство върху всички нас, от киното. Не си давахме може би сметка, колко дълбоко критическото й присъствие се е сраснало с кинематографичната ни общност. С нашето. С българското кино.
Към перото й и словото й никой не оставаше равнодушен. Позицията й се запечатваше в съзнанието ни, провокираше мисленето ни, превръщаше се в част от филмовия процес. От неговата себеоценка.
Светла живееше, постоянно обзета от интелектуална жажда. Литературният пазар на големите български и световни автори сякаш беше създаден за нея. Театралните постановки можеха да разчитат на присъствието й на ценител в залата. Светът на идеите – политически, философски – владееше съзнанието й.
Тя съществуваше някак извън битовото. Никой никога не чу от нея житейско оплакване. А и финикийските знаци по никакъв начин не влизаха в полезрението й…
Ако можем да си представим съвременна жрица на свободата на мисълта, отстоявана въпреки какво ли не – това беше Светла.

Съюз на българските филмови дейци