Да, само грехопадение не беше наречена продажбата на ‛Бояна филм‛. Макар че не е късно. Инак всички мислими и немислими макабрени словосъчетания бяха употребени – поругаване на духовна територия, кражба на национално богатство, убийство на българското кино... И какво ли още не.
Само че резултатът от тази продажба (ако допуснем, че е наистина трагичен!?) има своята предистория. В която невинни няма – и сред тези, които сега крещят гръмогласно, и сред другите, които се спотайват.
В първия си брой от 2006 година ‛Култура‛ си направи труда да събере в синтезиран вид историята на тази приватизация – на цели две страници публикувахме парчета както от наши текстове, така и от интервюта с Евгений Михайлов от 1999 г. насам. От този колаж при малко съсредоточаване и последният идиот можеше да се досети какво се е случвало през последните седем години и кой е контролирал процеса; какви са били аргументите ‛за‛ приватизацията и как е реагирала гилдията.
Натрапващите се изводи са не особено ласкави – нито за борда на ‛Бояна филм‛, нито за кинообществото. А как реагираха те? Глупаво. Вкупом замижаха и се хвърлиха в безсмислена контраатака. Която, естествено, не доведе доникъде. Защото е безнадеждно закъсняла. Никой обаче не си зададе въпроса защо се стигна дотук.
Затова, в името на коректността, нека още веднъж резюмираме това, което е било публикувано на страниците на ‛Култура‛. То не съдържа пикантните подробности, изнесени от Павел Попандов във в. ‛Монитор‛ (за тях отдавна се говори, но само на на ухо). Но пък дава доста ясна представа за начина, по който са протекли събитията. И за отговорностите на различните групи, разбира се…
И така, Евгений Михайлов става директор на ‛Бояна‛ през 1997 г. Какво се случва първите две години там – не е много ясно. Ясно е обаче, че не си е губил времето, защото през февруари 1999 г., не без негови внушения, тръгва процедурата за приватизация на студиото. Три месеца по-късно, на конференция на Съюза на филмовите дейци, тази приватизация е дълго и бурно обсъждана и на въпроса ‛Има ли тя алтернатива?‛, колективният отговор е ‛Не!‛. Тоест, още в началото съдбата на киноцентъра е решена почти единодушно. С участието на всички. Нещо повече - тази подкрепа е потвърдена на още едно събрание на съюза – през май 2001, на което дори са гласувани препоръки към приватизиращите органи. (Тези препоръки, между другото, не се различават съществено от условията, при които се осъществи сега приватизацията. Дори са доста по-‛либерални‛ като претенции.)
Между тези две събрания, след получената първа благословия от гилдията, Евгений Михайлов се заема с конкретни дела – през май 2000 г. учредява РМД, състоящо се от 132 акционери-учредители, като 125 от тях притежават 470 акции, а седемте членове на УС (между които и Евгений) – 4525. От което излиза, че масата разполага с около 1% от капитала на ‛Бояна‛, а ръководството – с останалите 99 %. Чисто и справедливо!
Не щеш ли, намира се предател и списъкът на акционерите, както и разпределението на акциите, през лятото на 2001 става обществено достояние. (Тук трябва да уточним, че единствено в. ‛Култура‛ го публикува в броя си от 20 юли 2001.) Естествено, разразява се огромен скандал и Евгений е принуден да присъедини към акционерите-учредители още 10-15 ярки фигури на българското кино, част от които са и днес членове на борда на директорите. На поредно бурно събрание в края на юли същата година се разбира, че още на 4 юли Министреският съвет е приел Стратегия за приватизацията на ‛Бояна филм‛. Тази стратегия отново е утвърдена от Съюза на филмовите дейци, защото ‛съвпадала с условията, поставени от него‛. Разликата е единствено в срока за запазване на предмета на дейност. Докато в стратегията той е 10 години, Съюзът настоява на 20 години. (Е, "Ню имидж‛ им ги даде!)
Междувременно идват на власт царските хора и отхвърлят априори идеята за приватизация чрез РМД. Така че трябва да се търси друг вариант. И Евгений изглежда го намира. Защото след малък ‛инцидент‛ (едноседмично уволнение, което след букет за Мария-Луиза на летището е анулирано) председателят на борда подновява натрапчивите си настоявание киноцентърът веднага да се продава. (Тук следват апокалиптични картини на това, което ще се случи, ако студиото остане държавно - вж. бр.6 от 18 февруари 2005 на ‛Култура‛.) Нещо повече – Михайлов директно заявява, че ако приватизацията се извърши правилно, ‛цената няма да е голяма‛, ‛държавата няма да получи много пари. Но пък в перспектива това ще донесе много средства на държавата, тъй като едно добро студио може да привлече много чуждестранни продукции, а това на свой ред води до пари, работни места, туризъм…‛. В същото интервю Евгений Михайлов съобщава кои са четиримата кандидати, без да пророни и дума на упрек или съмнение по отношение на някой от тях.
И през цялото това време, докато председателят на борда като китайска капка дълбае в главите на всяко поредно правителство: ‛Приватизирайте, приватизирайте, иначе ‛Бояна‛ загива!‛, Съюзът, сиреч гилдията, хич не се съпротивлява. И въобще не се сеща, че киноцентърът бил национално богатство и без него бъдещето на българското кино е погребано. Докато не идва сюблимният миг на продажбата…
Защо Евгений пищи – е разбираемо. 7 години да плетеш интриги, да плашиш колегията, да натискаш разни правителства и накрая да те преметнат, като ти измъкнат ‛обекта‛ под носа - е тъпо. Защо пищи Волев – също е разбираемо. Да не правиш нищо, срещу което да получаваш заплата и едри премиални - кой вече ще ти го даде.
Единствено позицията на киногилдията не е много логична. След като е дремала седем години, след като е позволила Евгений Михайлов да я води за носа, за какво й е сега да се бори за заплатите на пет души. За какво й е да легитимира с протестите си постфактум едни, меко казано, съмнителни каузи? И още по-съмнителни цели…
Да, проблемът с приватизацията на киноцентъра наистина е национално важен. Но не по причините, които се развяват по медиите. А защото тази история, когато се бръкне в нея (и това сигурно ще се случи), ужасно ще се размирише. Едва ли е нужно зловонието да се разпростира върху цялото българско кино.