По-широката българска публика се е докоснала до македонския писател Миле Неделковски може би преди всичко чрез българо-македонския филм ‛Подгряване на вчерашния обяд“ (2002, реж. Костадин Бонев), създаден по негов сценарий въз основа на едноименен негов роман. За по-интересуващите се от македонската книжовност, Неделковски е една от централните фигури на литературата на онази част от Македония, която след 1944 г. се оформя като югославска република, а след 1991 г. – като формално независима държава. Автор на над 40 книги, превеждан на различни езици, негова поезия и проза задължително влиза във всички по-сериозни антологии на македонската литература... В София през 2000 г. бе публикуван и неговият класически роман ‛Подковица на смъртта и надеждата“, сполучливо предаден на книжовен български от Михаил Огнянов.
Миле Неделковски е родом от Прилеп – град, който автоматично отвежда мислите ни към Димитър Талев. И действително, влиянието и паралелът между двамата прилепчанци са несъмнени. Но докато Талев е обрисувал градска Македония от ХІХ и първите години на ХХ век, то Неделковски с ‛Подковицата“ извайва света на онова типично македонско село, което е обвързано и с по-широките пространства, и с града и което е до голяма степен в основата на съвременното македонско общество; Неделковски не спира с 1903 или 1912 година, а продължава разказа за българската същност на Вардарска Македония докъм 1960-те години, включително през ‛второто сръбско“, когато областта е част от Кралство Югославия и през ‛второто българско“, когато е в пределите на Царство България.
Една година след македонския поет Симьон Симев, на 19 януари бе ред на Миле Неделковски да изнесе публична лекция в София за македонската литература. Публиката в зала 409 на Новия български университет (в департамента ‛Нова българистика“) бе изправена пред един млад по дух гост, който обаче – парадоксално - е прехвърлил 70 години. Затова до голяма степен непосредственият личен опит и участие помагаха за формулирането на тезите на словото ‛Македонската литература в езиковия и политически контекст на ХХ век“. Поколението на предтечите от междувоенния период не оцелява физически или има нелека съдба: тъй като примерите на убития Кочо Рацин и затворения в концлагерите на Титова Югославия Венко Марковски са добре известни, то Неделковски се спря на по-непознатия автор Цеко Стефанов, писал още през 1925 г. на кочански диалект и убит през 1944 г., в месеците непосредствено след ‛освобождението“ от ‛окупатора“. В следвоеннния период се оформят теченията на реалистите и модернистите, но и двете са устремени плътно към югославската опция и са лишени от родна национална същност. Създават се някои нелоши творби, но сред авторите няма таланти. Съдържанието на произведенията е като в югославската литература. И тогава към началото на 60-те години се появява третата генерация писатели, която обръща внимание на епичното: то се разбира като минало, като настояще, и като същностна изява на народа във Вардарска Македония. Те започват и активна употреба на конкретни топоними в литературата. Богомил Гюзел излиза със своята ‛Езерска земя“, а Миле Неделковски – с поемата си ‛Улавият от Преспа“ (1962). Публиката в София – благодарение на предложението на домакина Михаил Неделчев – имаше възможност да чуе стихове именно от тази творба, в прочит от самия автор.
След генерацията на Миле Неделковски, на Богомил Гюзел и Радован Павловски се появява следващото, четвърто поколение, което прихваща предишния опит, включително и интереса към родното съдържание. Така ако трябва да обобщим цялостния ход на литературата в Македония и опитите през последните шестдесет-седемдесет години за отдалечаване от предходната обща българска същност, то можем го сторим със сентенцията на лектора от Прилеп: ‛Можем да побегнем, но не можем да избягаме от себе си“.