Варненско лято - I
Гъвкава и балансирана програма
МВФ "Варненско лято" 2015 се откри на 20 юни с концерт на Варненската филхармония при препълнена зала. Тази година е предпочетено по-гъвкаво протичане на фестивалната програма, с балансирано интерфериране на всички жанрове - за разлика от миналогодишните модули. Така, след силно драматичния финал на откриването (Шеста симфония на Чайковски), последва "разпускане" с френска камерна музика, изпълнена от Людмил Ангелов и приятели - в голямата си част музиканти с международна известност: виолистът Жерар Козе, челистът Доминик де Виленкур, цигуларите Марио Хосен и младата Кристина Хинова. С обединяващата роля на пианото. Приятна вечер, която започна спокойно с две пиеси на Форе и Шосон, скучновати, но даващи възможност публиката да се наслади на красивите тембри на виолончелото и виолата; продължи с Клавирно трио в сол мажор от Дебюси, създадено, когато 18-годишният композитор все още е бил в плен на романтизма. Всичко е твърде "предметно", подредено, втората част е опит на автора да проектира бъдещите си импресионистични намерения. Обаче не беше "изиграно" от изпълнителите, липсваше закачката, която се очаква от един млад своенравен талант. Кулминацията, естествено, бе Клавирният квинтет от Цезар Франк. Тук всичко си дойде на мястото: плътният бляскав тон, наситената с динамични нюанси фактура, необузданата емоционалност. И - естественото солистично амплоа на Людмил Ангелов, което той трудно тушира в предходните пиеси.
Камерният ансамбъл „Софийски солисти” с диригент Пламен Джуров оправда очакванията за приятно музикално преживяване. Лия Петрова и Адриен Ла Марка (солисти на Симфония концертанте от Моцарт) са талантливи и чаровни музиканти и очевидно имат бъдеще като дует. Петрова свири с блясък, с реверанс по-скоро към елегантността, отколкото към неустоимата жизненост на Моцартовата музика. Двамата "изпяха" съвършено втората част - като красиво любовно преживяване. Оркестърът изпълни новата пиеса на Михаил Пеков – Партита, и прекрасната творба на Петерис Васкс - Viatore. Пеков, в познатия си стил, сърфира из любимата си класика с ироничен реверанс към различни музикални стилове и познати автори. Творбата си Васкс е посветил на Арво Пярт и тя сякаш се движи в сянката на Табула раза. Много мъдро произведение с особена, меланхолична красота и философско примирение пред вечния жизнен цикъл - човекът е скитник в безкрая, идва, развива се и си отива - тихо, необратимо, без драми... Прекрасно звуково постижение на Солистите: музика, в която с недраматична обреченост пулсират интензивният емоционален звук и тишината - животът и безкрайността.
Концертът на Камерата Орфика с ръководител Марио Хосен потвърди онова, което наблюдавах и в миналогодишното представяне на фестивала: центростремителните нагласи на фона на все по-силното интернационализиране на изпълнителското изкуство. В случая - несъзнателен стремеж в ансамбъла, съставен главно от музиканти от балканските страни, към по-плътна емоционалност. В случая обаче "балканското" дойде малко в повече: тежковат звук, състезателен стремеж към все повече мощност. В Менделсоновата транскрипция на Шаконата на Бах (солист Хосен) доминираше романтичната плътност, високо-духовното отстъпи на декоративно-виртуозното. Не спечели особено и новата творба на Георги Арнаудов "Вратите на съня", където очаквано трябваше да звучи красива нереалност, "тиха музикална поема, родена от един сън". Спечели обаче Концертът за пиано, цигулка и струнни (в оригинала - струнен квартет) от Ернест Шосон (солисти Тошики Усуи и Марио Хосен), прозвучал повече като киномузика към мелодрама от 40-те години, отколкото като гранична творба между романтизма и импресионизма. Но пък - с ефектна, грабваща емоционалност, гарантирано харесвана от публиката.
За мен две бяха кулминациите в "моя" отрязък фестивално време: концертите на клавирното дуо Йорданова - Кюркчиев и на струнния квартет "Фрош" - ансамбли, на пръв поглед в различните полюси на скалата на достъпността. Дуото Йорданова-Кюркчиев показа, че четирите ръце не са само инструмент за допълнителна звукова мощ, за умножаване по две на симфоничната природа на пианото. Богатата палитра от звуци се използва прецизно и с изключителен вкус. Петима автори бяха включени в програмата - различни по стил и емоционален интензитет. Шуберт и Джордж Онслоу (композитор, който е съвременник на Шуберт и Шопен, надживял е и двамата и дори е успял да се "отърка" в почерците им): музика на изтънчеността, културата, но и уюта на домашното музициране или изисканите салони, изпълнена с изящество и респект; Фантазия от Скрябин - емоционална гама от нежна лирика и страст - удивително единомислие при безбрежните рубати и гъвкави динамики. Откровение бяха Шестте антични епиграфа на Дебюси - с нежно изваяни акварелни багри, където пианисимото е почти представа. И накрая, Сюитата от Рахманинов - контраст на ефирната хубост на Епиграфите, в 4 части, всяка оцветена с различен тембър, блясък, изпълнени с такава удивителна артикулация, че нито една нота не се губи дори в невероятната бравура на Токатата. Съвършено вслушване в партньора, пълно емоционално сливане.
Както и при звездния квартет "Фрош". За този ансамбъл квартетната техника никога не е била тайна: подаването и поемането на фраза, звук, тембър е сякаш естествена даденост; "Фрош" е над традиционния интелектуален аристократизъм - той твори музика, в която вярва. Трима автори беше избрал квартетът за концерта си - Васил Казанджиев, Хуго Волф и Бела Барток. Програма тежка, непопулярна. И тук ще отбележа нещо много важно. Очаквано тази програма не изпълни докрай залата на Художествената галерия (за останалите концерти дори не достигаха билети). Но публиката се оказа много повече от очакваната. При това, преобладаващо млада. Което говори за растящата популярност на този перфектен ансамбъл, за способността му да въвлича публиката в собствените си преживявания - върховна цел на изпълнителя. И за порасналата култура на варненската публика. Блестящите "отломки", от които някак постепенно се "налепва" структурата на Шести квартет на Казанджиев, кратките "лъжливи" лирични островчета, създаващи ефимерна илюзия за тематизъм, преди също така внезапно да се разпаднат, "Фрош" организира в непрекъсната линия. На един дъх, с гъвкаво менящи се настроения, протича иначе ясно структурираната форма: триделна като организация на емоционални състояния - лирика, скерцозност, драма, хорално омиротворение, бляскав финал - като шега, разказана с финес, с "влюбеност". Италианската серенада на Хуго Волф беше ефирна дантела - след квартета на Казанджиев. И докато публиката още носеше спомена за нежното звуково видение, "Фрош" се превъплъти в суровите "варваризми" на Четвърти струнен квартет от Барток, убедително извая и обедини различните образи в строгата рамка на първата и петата части. Изключително балансирано музициране, с интелигентност и артистична всеотдайност.
Русенската филхармония под диригентството на Найден Тодоров беше, без съмнение, най-добрият сред представилите се оркестри. Даже и творбата на Анатоли Вапиров – „Родопска легенда – вариации” (световна премиера), чийто смисъл не достигна до съзнанието ми, оркестърът се беше постарал да извае звуково. (Елементарната фактура на творбата поне има тази заслуга, че позволи на отделни инструменти и оркестрови групи, звучащи главно в унисон или в октави, да се откроят.) Последва една фантастична Рапсодия "Циганка" със солист Светлин Русев - фантазия от тембри и ритми, отлично подхванати от оркестъра. Драматичната кулминация беше Месата "Въоръжения човек" за солисти, хор и оркестър от уелския композитор Карл Дженкинс, известна и като Меса за мир. Използвана е ритмичната и мелодична формула на едноименната френска ренесансова песен, върху която са написани множество творби от Дюфай и Палестрина насам. Тази формула е и рамката на произведението, като във финалната част, след ужасите на войната, след грандиозните кулминации и горестни молитви за мир, се трансформира в светла жанрова мелодия - преди хоровия финал а капела - благодарност за мира и надежда за неговата вечност. Силно въздействаща творба, много ефектна с ярките си динамични контрасти - очевидно е работено много върху баланса между хоровете и оркестъра.
Сред плюсовете на откриването на фестивала е включването на българско произведение - това не се беше случвало в последните няколко години. И солистът Симеон Симеонов, и диригентът Йордан Камджалов спонтанно са пожелали Концерта за цигулка и оркестър № 1 от Панчо Владигеров. В Концерта на Владигеров проникновено и красиво прозвучаха лиричните моменти. За съжаление, в търсене на ефектни акценти, се загуби основният чар на произведението: романтичният младежки порив, с който младият Владигеров (тогава 21-годишен) се впуска в приключението с почти кинематографична динамичност. Диригентът Камджалов умее да въздейства върху оркестрантите - оцених последното по време на репетицията. Но музикалният дар, който вероятно е имал в студентските си години, някъде по пътя се е трансформирал в сценична роля и му е все по-трудно да излиза от нея. Симфония № 6 от Чайковски, която, както се разбра, му била съдбовно любима, беше надробена на същите фрагменти, както Концертът - в търсене на шокови акценти. Имаше и сполучливи мигове - разработката на първата част; финалът, където обаче публиката, не разбрала диригентския замисъл, разруши ефекта на драматичното втурване на горестната тема с мощни ръкопляскания след могъщия финал на ІІІ част. Не се случи и молитвеното отмълчаване на финала - пак поради разнобой в реакциите на публиката. Тишината за Камджалов е онова, което осмисля емоцията. Молитвеното взиране в нищото (смайващо 3-минутно мълчание на пулта преди началото на симфонията в очакване на небесни послания) той би трябвало да изживее насаме със себе си. Така е правел навремето Добрин Петков – но без показност, сам в съкровеното си пространство. Защото музиката е религия (по думите на Камджалов), но религиозните нагласи рядко съвпадат в едно огромно множество. Артистично момче е Йордан Камджалов, но за същинско присъствие в голямото изкуство е добре да тушира суетното взиране в себе си. Самата емблема на "Варненско лято" - рапсодия "Вардар" пък, беше лишена от благородния си блясък, средният дял прозвуча като селска закачка със странно изявени контрамелодии, а в първия и последния дял диригентът сякаш се мъчеше да "изглади" неравноделните ритми.
Приносът към лятно-курортното начало в програмата принадлежи на Софийската филхармония под диригентството на Мартин Пантелеев. Най-напред с концерт за деца, анимиран забавно от Иван Юруков и Сандра Петрова, както и от самия диригент и солистката Сабина Йорданова. След това и с концерт с еклектична програма: Моцарт - Пражка симфония, вариации "Рококо" от Чайковски, изпълнени с обичайната доза сантименталност от солиста Франсоа Салк и с бравурен ефектен финал, който ми прозвуча като пародия. Огненият преход към втората част - унгарска танцова стихия - беше солирането на същия Салк в Унгарска рапсодия от Попер - из въздуха просто хвърчаха ноти, последвана от Кодай - Танци от Галанта - и любими Унгарски танци на Брамс. Салк показа своята многостранна природа с една Бахова Сарабанда, изпълнена на бис.
От гала концерта, наречен "Звездите на италианското белканто", под палката на великолепния оперен диригент Марко Боеми с участието на Карло Коломбара и Дариа Масиеро, очаквах белкантова музика. Вместо това, след увертюра към "Набуко", известният като отличен Вердиев бас изпя поредица от руски арии. Доста смело в родината на Борис Христов! Разбрах, че се готви през следващия сезон да се яви като Борис Годунов и това е неговото кръщение в руски репертоар. Дария Масиеро е много красива, музикална и ще е по-ефектна на сцената, отколкото на концертния подиум.
Финалното ми варненско приключение тази година беше "Процесът срещу Мерилин Монро", камерна опера от Роланд Баумгартнер, продукт на сцена "Ателие" на Русенската опера. Не съм съвсем убедена в значимостта на идеята на произведението, тя и не стигна пълноценно до публиката, защото по технически причини нямаше превод на немския текст. От друга страна, говорните фрагменти си вървяха на български, така че се получаваше безсмислена поредица на части от диалози на двата езика. Като капак на всичко из залата отчетливо свистеше суфлирането. Иначе участниците, както и диригентът - Андрия Павлич, се справиха добре с музиката, която е по-скоро илюстративна. От програмата разбирам, че композиторът (автор главно на филмова музика) е доста пъргав в мениджмънта на собствената си продукция. Идеята за експериментална сцена "Ателие" е прекрасна; може би мнозина автори с радост ще предложат и творби с универсални качества.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
1 - 19.07.2015 23:51
déjà-vu фестивалът
déjà-vu фестивалът
От: Владимир Влаев
Незнам откога следите "Варненско лято" г-жо Илиева, аз лично от около десет, може и повече години. Това , което мога да заключа за този период от време е , че фестивалът е едно ежегодно почти буквално повтарящо се déjà-vu.
Едно твърде романтично, свръх емоционално и твърде повърхностно déjà-vu. Още веднъж - déjà-vu с музейни експонати по на 200 - 300 години! В същото време произведенията от български автори изсвирени за тези десетина години могат да се съберат на пръстите на двете ми ръце. Същото се отнася и за съвременната музика, музиката на XX век. Къде другаде да се свири музика от български автори, ако не на един български музикален фестивал? Подобна картина , прожектирана настойчиво година след година води до тежки деформации в съзнанието на възприемащите индивиди наречени "публика", "меломани", "ценители" (може би без последното) и няма как да не ви е направило впечатление количеството и качеството им на отделните концерти. В този ред на мисли вашия обзор може да се синтезира в едно изречение: За поредна година се проведе поредното издание на "Варненско лято". И нищо друго за отбелязване.......Нека написаното не се приема като упрек към автора, а по скоро като загриженост за нивото на фестивала !
Едно твърде романтично, свръх емоционално и твърде повърхностно déjà-vu. Още веднъж - déjà-vu с музейни експонати по на 200 - 300 години! В същото време произведенията от български автори изсвирени за тези десетина години могат да се съберат на пръстите на двете ми ръце. Същото се отнася и за съвременната музика, музиката на XX век. Къде другаде да се свири музика от български автори, ако не на един български музикален фестивал? Подобна картина , прожектирана настойчиво година след година води до тежки деформации в съзнанието на възприемащите индивиди наречени "публика", "меломани", "ценители" (може би без последното) и няма как да не ви е направило впечатление количеството и качеството им на отделните концерти. В този ред на мисли вашия обзор може да се синтезира в едно изречение: За поредна година се проведе поредното издание на "Варненско лято". И нищо друго за отбелязване.......Нека написаното не се приема като упрек към автора, а по скоро като загриженост за нивото на фестивала !
