Wanted: Умове, способни за скокове!
В политиката не можеш да бъдеш щастлив два пъти, играчът Бойко Борисов би трябвало да знае това. Резултатът от изборите е патова ситуация: Герб печелят изборите, но няма да могат да управляват. Бойко Борисов се оказа в изолация заради липса на демократически способности, а също и от алчност при разпределението на общия ресурс. В деня за размисъл преди изборите, когато избухна скандалът с бюлетините, във фейсбук се тиражира култовият статус: „След последните разкрития не ми стана ясно утре да гласуваме ли или вече сме гласували?”. Изречението беше споделено стотици пъти. То отразява иронията на пълната лъжа, в която живее българският избирател. „Може ли политико-олигархичната каста да падне по-ниско?” – пита риторично приятел от мрежата. Гафът с 350-те хиляди пакетирани и приготвени за транспортиране бюлетини показва две неща. Първо, че демокрацията ни без съмнение е изкуствена конструкция, нещо като „потёмкинская деревня”. И второ, че това е краят на партократичния модел на властта в България. Тези избори са различни не само заради протестите, които ги произведоха, но и заради това, че мълчанието на партийния картел е разбито. Наруши се законът за омертата. Най-после нямаме договор между партиите как да си поделят властта между формален носител на управлението и общодоволна опозиция. Битката за властта този път не беше актьорска. Това беше битка за финансовите потоци на държавата или, казано по друг начин - битка на всички останали партии срещу човек, съсредоточил в ръцете си целия ресурс.
За сетен път от ДПС зависи съставянето на правителство в България. За да звучи по-внушително, БСП и ДПС ще го нарекат „програмно” или „експертно”. Ще оцелее ли обаче то? Това са избори, породени от погнусата и умората. Арогантността на българските политици произведе през годините такова естествено количество гневни хора, че вече е налице критична маса от протестиращи – както лумпени, така и мислещи. Те не успяват да демаскират статуквото и ще продължат периодично да дестабилизират политическата система. Още през 1651 г. английският философ Томас Хобс отбелязва ефектите на управленския безпорядък така: „Когато хората живеят без обща власт, която да ги държи в състояние на страхопочитание, те са в ситуация, която наричаме война. И то такава война, в която всеки е срещу всеки.” Обяснението на Хобс търпи своите постмодерни интерпретации, подсказвайки обаче един основен дискурс, този за отговорността на елитите. Българската политическавърхушка трябва да е наясно, че тези избори са повратна точка. Съществуват кръгове, които вече са инвестирали в структури за реагиране и които при сигнал отново могат да задвижат протестите и да набутат страната в истеричен хаос. Не става дума само за гражданско общество. Става дума и за засегнати интереси, за олигархични клики, за задкулисни цели. Олигархията у нас намери нов начин за притискане на политическото тяло. Играта на революции обаче е изключително опасна. Защото се захранва от нещастието на тази страна. Достатъчно е правителството да не изговори ясно какво има намерение да прави. И тълпата ще поиска да види поне няколко сритани политически задници! Защото продължителният упадък на държавата ни е изключително мерзък откъм последователност и находчивост на елитите. Този упадък е натоварен с въпросите кой е виновен и защо не се слага край на този клептократичен бордей.
Предизборната кампания затъна в ченгеджийски скандали, а по време на дебатите се ръсиха всевъзможни клишета. Никой обаче не отвори дума, че живеем в държавен бандитизъм и че една ротационна върхушка непрестанно източва държавни средства в разностранни посоки; и няма никакво значение кой е на власт.
Единствената партия, която изказва подобни истини, е „Атака”. Партия на протестния популизъм, който може да се определи още като анти-елитизъм. Електоралната победа на „Атака” е плод на лекомислените действия от страна на управниците. Действия на незаинтересованост, които предизвикват ефекта на левичарска носталгия, изобразен в една сполучлива карикатура в книгата на Вацлав Клаус „Евроинтеграция без илюзии”, на която са нарисувани един грък, който казва „Върнете ми драхмата!”, един германец, който казва „Върнете ми марката!”, и един българин, който припява: „Върнете ми Кореком!”. Това е радикално отцепване от нормалността. „Атака” би създала проблеми във всяка коалиция, но тя прекрасно заключва протестния вот по начин, който е изключително удобен. Антиглобалистката и антикорпоративна риторика, която демократичната нестабилност поражда, е под пълен контрол, добре държана на верижка.
Основният фундаментален проблем, пред който е изправена нацията ни в момента, не е икономически - не са цените на тока, нито пенсиите, нито данъците. Основният проблем е как да се разбие старият начин на схематично мислене на политическата класа, който произвежда икономическата действителност. Как да се преобърнат радикално остатъчните навици на българските управленци да подправят истината, да не я изговарят, нито признават. Който има памет, знае, че по време на тоталитаризма комунистическата власт водеше два паралелни икономически отчета – един, който се публикуваше официално, и друг, който се прикриваше. Тези практики на социалистическия абсурдизъм са все още полуживи в националните характеропатии на страните от комунистическия блок. Политиците ни явно не го осъзнават добре, но те са страшно „предишни”. Имат остаряло, неинтелигентско отношение към употребата на властта. Те предпочитат да заобикалят последиците, да полагат зигзагообразен труд, да замацват и прикриват, вместо да се съпротивляват на причините и да решават проблемите. Те предпочитат да не ровят в истината за действителността в България, защото тя ги ужасява. Те затварят очите си, вместо да отворят сърцата си. Това са българските управленци. Увъртат, отлагат, спогаждат се. Затова днес повече от всякога ни е нужна стратегия Spoilsystem, разбиване на системата. Една ясна гражданска стратегия за натиск отвън, от улицата, за да бъдат принудени политиците да започнат да действат в полза на българския национален интерес.
Защото сумата от погрешните възгледи на българските политици през прехода произведе потресаващ резултат – омаломощена нация, съсипана икономика, лошо образование, фатално здравеопазване, безнаказана престъпност, разградени служби за сигурност, силен демографски срив. В същото това време всички партии до една ни убеждават, че това е верният път, че именно това са правилните реформи, че вървим към богато бъдеще. И ако нископоклонството към натрапената ни шок-доктрина някак беше „обяснимо” в периода на американския „триумфализъм”, както се изразява Джоузеф Стиглиц, тоест, в периода между падането на Берлинската стена и краха на „Лемън Брадърс”, то днес невъобразимата приклекналост на политическия елит към остарелите възгледи граничи с престъпно невежество. Ако тези хора, които ще управляват България през следващите 4 години, светкавично не осъзнаят, че трябва да са други, че трябва наднационалната официална пропаганда да напусне главите им и там да се настани жива и умнанепапагалска мисъл, мисля, че няма да успеят да се справят с нито един от нарастващите лавинообразно проблеми. Бъдещото правителство трябва ясно, открито и по конкретни точки да обяви какви са практическите му намерения за следващия мандат.
И ако това е правителство на БСП и ДПС, то нека преди това БСП да изчисти кочинката си. БСП така и не намери сили да се освободи от посредствеността и безотказно си я причинява. Тази партия е като корпорация, симбиозен организъм, където всички са взаимосвързани в общи сделки. ГЕРБ бяха обвинени в чудовищни неща – в подслушвания, в опити за фалшификация, в простащина, в смесване на властите и какво ли не. При толкова много гафове на Борисов, БСП не успя да приобщи и капка нов електорат. Поначало да избереш правилните хора и лица, това е 90% от успеха на една партия на политическата сцена. За съжаление, порочната практика в левицата е да се избират верните, но некадърните. Тази партия категорично отказва да прибави по-интелигентски фигури към политическото си тяло, както и да работи за приобщаване на свободно мислещ електорат. И точно поради липсата на всякакъв креатив да повдигне електоралния си таван, БСП се занимава предимно с демонтирането на всички възможни проекти, които се появяват вдясно от нея. Заедно с това, БСП работи за множество партии фантоми, които да отливат по един или два процента от останалия общ брой избиратели, опитвайки се да избегне възможността за консолидиране на вота в един-единствен проект. Така да се каже, БСП много обича да разтоварва проценти от доминиращата партия „на момента”, която и да е тя. Така че БСП, дори да усвои и този път властта, много дълбоко трябва да се замисли за своето бъдеще. Създава ли последователи или отчаяно разгражда всичко, което забележи срещу себе си.
Партиите са самонадеяни структури, те така и не разбират, че политическа кампания не се прави през последните два месеца, а през всичките 4 години. Тя се полива, подрязва, възпитава и отглежда. Не е само БСП. Самата политическа класа в България е обсебена от подривна страст. Затова не може да излъчи фигури с държавническа сила. Политиците у нас са рушители на нещо. А не строители. Политическата класа в България в своята си същност е монолитна организация, която не желае да променя каквото и да било. Идвайки на власт преди 4 години, ГЕРБ събра всички надежди за различно отношение към държавността. Бързо се оказа обаче, че Бойко Борисов е част от същото, и то една по-алчна и по-авторитарна част. ГЕРБ е партия-антураж. Всички в тази партия си поделят нарцисизма и публичното тяло на шефа в различни порции, отразявайки някаква частица от неговата популярност. Усвоили са политическия канибализъм да присвояват от чуждото тяло парче за себе си, без да поддържат свои собствени лица. ГЕРБ управляваха с рекет и смешение на властите, с почин на пълно финансово опоскване. По халат и чехли, с един ниско интелигентен домашен подход към държавните дела. Днес са изправени пред изолация. Борисов толкова наруши обичайните схеми, че предизвика пропукване на мълчанието.
Съществува едно партократично правило: каквото правим, то е между нас, вътре в политическата класа и остава закрито за простосмъртните. Така години наред източването на държавата се случваше през картел на политическите клики и олигархията. ГЕРБ обаче стъпи на криво. Когато става дума за разпределение на бизнеси, Бойко изглежда е „слаб демократ”. Да не говорим за управлението. Тежка бюрокрация, бавно правораздаване, потискащи регулации, разточителна корупция, все фактори, които отблъскват предприемачите и срещу които дефекти правителството на Борисов тотално се провали. И ако следващото правителство не придобие смелостта да започне коренна промяна на климата, то отсега може да си разпредели провалите, които го очакват поетапно.
Но най-сърцераздирателна беше кампанията на десницата. Цялата им акция напомняше за самомнителната фраза на Хрушчов, когато го попитали кой ще управлява света след 100 години – американската демокрация или съветският комунизъм. „Ще ви погребем” – отвърнал той. Поначало Иван Костов е лидерски тип, който изисква от околните да му помагат, а не да го надминават. В този смисъл, тази партия беше обречена на „себеизчезване”. Вождовете по природа са мнителни. Затова около тях остават некадърните, които не противоречат, а кадърните напускат сборището. Загубата на ДСБ е плод на безброй грешки, основно търсене на конфликтна логика, изобретяване на враг, използване на остарели клишета от западната доминираща същност и т.н. Има едно библейско правило: „Не хвърляй камък по миналото, защото в бъдеще върху теб ще се изсипе скала”. Поначало доктринерство, основано на омразата към нещо, пък било то и комунизъм, не може да има продължителен успех. Комунизмът е нужно да се анализира исторически, а не простовато да се мрази. Никога не си мислете, че става дума за заговор, когато провалът на една партия може да се обясни с обикновена некомпетентност.
Трябват ни управници с интуитивно и революционно чувство, че нещо трябва да се промени неизбежно. Трябват ни управници-реформатори с гъвкави умове. Нищо обаче в публичните дискусии на политиците не говори за някакво радикално преосмисляне.Затова и най-вероятно стратегията, която ще предприемат като отговор на нарастващото социално напрежение, е да започнат козметични, дребни промени на вече съществуващата политика. Тоест, да продуцират бъдещия си провал.
13 май 2013 г.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
4 - 19.05.2013 11:04
Истината
Истината
От: Никола Петков
Нямам нито време, нито желание да споря, но тенденциозните неистини ме безпокоят, защото израсна цяло поколение, което не знае истината. Многократното повтаряне на истината в никакъв случай не я превръща в клише. Клишета бяха мантрите за „всепобеждаващото учение“ , които до втръсване ни повтаряха. Истина е, че филхармония „Пионер“ беше прекрасен, уникален оркестър, но заслугата за това беше на талантливите и работливи деца и преди всичко на Влади Симеонов, а не на директорката на Пионерския дворец Кина Спасова, впрочем съпруга на Мирчо Спасов -- за онези, които знаят кой е той. Истина е също така, че по време на турнетата в чужбина юношите от „Бодра Смяна“ и „Пионер“ биваха заключвани по автобусите и хотелите, да не би на влязат в досег с отровата на западния свят. Защото забранено беше не само свободното слово, но и голяма част от световната култура. Защото имаше забранени композитори --по едно време бяха оплювани дори Прокофиев и Шостакович. Имаше стотици забранени поети, писатели и художници, до които културната общественост нямаше достъп. Дори най-плахите опити да се каже нещо неправоверно, макар и с езоповски език, биваха смазвани в зародиш. Да, имаше прекрасни театри, но всички трябваше да изпълняват волята на Партията както в подбора на репертоара, така и в художественото му пресъздаване. Впрочем от театъра управниците се бояха особено много. Да не се връщам към историята с Бургаския театър или постановки като „Поетът и планината“ в „Армията“, и още колко други. Литературата и изящните изкуства бяха стегнати в усмирителната риза на социалистическия реализъм, тъй като на изкуството бе отредена обслужваща партийните цели роля. Да, имаше прекрасни творци и постижения, но пак ще кажа: ВЪПРЕКИ системата. И трябва или да не познаваш фактите, или да си много предубеден, за да говориш за разцвет на културата в условията на подобна крещяща несвобода.
3 - 19.05.2013 03:53
Антология на периодите
Антология на периодите
От: Mitko Nikolov
Благодаря Ви, но тези клишета сме ги слушали вече 23 години. Сами по себе си те не са аргументи, а бягство от такива. Струва ми се, че не познавате дори в най-груби рамки историята на българската култура, спорт, изкуство и икономика. От Вашето изложение личи, че Вие не се интересувате от фактите, а разчитате на голото политическо оплюване като на единствен аргумент, който може да изтрие всичко друго. Но не може. По диктаторска магнитуда, Живков не е нито Сталин, нито Хитлер, нито Пиночет, нито дори Стефан Стамболов. Вие казвате за постиженията по време на социализма: "но те ставаха не поради, а ВЪПРЕКИ системата, в която живеехме." Не очаквах, че ще се скриете зад такова старо клише. Ако всичко хубаво е ставало "въпреки системата", това би означавало, че всички новооткрити театри, опери, научни институции, вузове, филхармонии, представителни танцови състави, училища по изкуствата, езикови гимназии и специални училища за надарени деца, са открити пряко волята на БКП и без нейна инициатива, поддръжка и одобрение. Вие разбира се, знаете, че това не е така. Защо тогава избирате лицемерието? Когато големият диригент Ленърд Бърнстайн проведе в Ню Йорк репетиция с детско-юношеската филхармония "Пионер" (мисля през 1979 г.), той написа на гърба на една картичка "Това не е филхармония, това е върхът на цивилизацията" (клипът с репетицията и картичката може да видите в интернет). Ако в социалистическа България е създаден най-прекрасният детски оркестър в света, то значи са създадени условия тези деца да учат в елитни училища, да развиват своя талант и да израстнат като културни посланици на България. В периода 1953-82 културата в България изригна като вулкан с основаването на нови хорове, танцови ансамбли, театри, опери, филхармонии, читалища, езикови гимназии, училища по изкуствата и пр. През 60-те години културна България тръгна по света. Наши хорове взимаха златни медали и високи награди от конкурси в Европа и по света. Само уникалният детски радиохор на проф. Недялков е имал 18 турнета в Япония! Наши оперни певци (Христов, Гяуров, Гюзелев, Кабаиванска, Димитрова, Томова-Синтова, Узунов) завладяха световните оперни сцени като солисти, а представителните ни танцови състави (Филип Кутев, Пирин, Тракия, Северняшкият), смайваха света със своите хореографски композиции. Разцъвтя и българското кино, което роди шедьоври като Хан Аспарух, Борис I, Време разделно, Козият рог и много други. Поезията и прозата на наши най-видни литератори се превеждаше на много чужди езици. Музика на наши композитори обикаляше света чрез българските хорове и оркестри. Светът също дойде при нас. Откриха се първият световен балетен конкурс и международният хоров конкурс във Варна. Традиционният фестивал "Варненско лято" се провеждаше на най-високо международно ниво, дойдоха Мартенски музикални дни и Софийски музикални седмици, фестивалите на българския игрален филм, на късометражния филм и анимационния филм във Варна, прегледите на симфоничните и духовите оркестри, на театрите и оперите. Златният Орфей беше един от най-представителните европейски форуми на популярната музика, на който гостуваха редица известни певци и състави. Имахме културен обмен с почти всички европейски страни, със САЩ и с редица други държави. Що се отнася до българския спорт, учудва ме Вашият израз "с цената на всякакви средства доказват превъзходството на социализма – за тях не ми се говори." Ако не Ви се говори за нашите олимпийски и световни шампиони, израснали и тренирани по времето на социализама - то аз не Ви разбирам. Само един човек, който не обича родината си и не уважава миналото си може да се изказва така за хора, с които България се гордее. Всичко от посоченото по-горе не е станало въпреки системата. Вие знаете това по-добре от мен, но никога няма да имате честта да го признаете - първо на себе си, после на всеослушание. Аз не съм нито манипулатор, нито заблуден, нито комунист. Аз просто се отнасям с уважение към миналото си, към историята и към постиженията на хората, които са работили и градили държавата преди десети ноември. Не робувам на клишета и не се притеснявам да изказвам мнение, което е в разрез с официално приетото оплюване на социализма. Комунистическите идеи и практики са част от нашата история. Те са донесли както зло, така и добро в нашето историческо развитие, и разумните хора са способни да отсяват едното от другото без демагогия и пяна на устата. Диктатура имаше, демагогия имаше, но огромните постижения на народа и държавата натежават и говорят за подем, чиито стандарти още не са достигнати в новата ни история. На тези стандарти хората се радваха и не са имали усещането, че са живели в хитлеристка държава. Хора като Вас се опитват да втълпят на цял един народ, че трябва да плюе през рамо и да забрави, че е живял в културна държава с по-спокоен човешки живот и с по-висок жизнен стандарт. Желая Ви всичко хубаво!
2 - 18.05.2013 17:37
Има ли основания за носталгия?
Има ли основания за носталгия?
От: Никола Петков
Митко, Митко, не знам дали си искрено заблуден, или изкусен манипулатор, но разсъжденията ти издишат. Ако ще говорим за постиженията на режима на Живков, дай да признаем и постигнато от Хитлер: далеч по-сполучлива индустриализация, нула престъпност, прекрасни пътища, пълна заетост. Не трябва да си „ патологичен антикомунист“, за да видиш приликата между двата режима. Разбира се, че имаше и много хубави неща през онези години, както сигурно е имало и в нацистка Германия, но те ставаха не поради, а ВЪПРЕКИ системата, в която живеехме. Знам, че мнозина не се чувстваха угнетени от живота, прекаран във всекидневна лъжа. Отвратителната демагогия и невъзможността не само да кажеш какво мислиш, но най-вече принудата да участваш в хлевоустата пропагандна машина (добре го е разбрал гениалният автор на „1984“) за някои не бяха проблем. Просто изглежда те нямаха сетива за всичко това и им стигаха дребните житейски радости на най-ниско битово равнище. Оказа се, че са били мнозинството. Мнозинството, което възмъжаваше в казармата. Като че ли в страните, в които няма задължителна военна служба, няма мъже. Колкото до фалиралите допотопни заводи, работещи на държавни дотации, и спортистите, които с цената на всякакви средства трябваше да доказват превъзходството на социализма – за тях не ми се говори. Вярно е, че сегашната помия е отвратителна, но тя е резултат от годните, по които изпитваш носталгия.
1 - 16.05.2013 23:24
Трезва оценка на миналото
Трезва оценка на миналото
От: Mitko Nikolov
Има много хубави неща в тази статия и най-важното е, че го няма онзи патологичен антикомунизъм и коспиративни клишета, с които хората, оглупели от омраза, поддържат своя жизнен тонус вече 23 години. И аз бях "десен" веднага след десети ноември, но бързо изтрезнях, стъписан от грозните картини на разрушение на нашата държава, култура, език, история и национално достойнство. Това, което се случи в последните години, няма аналог в новата ни история. Може би затова някои хора в политиката и много хора в медиите не искат да се знае, че България през епохата на социализма (аз не го наричам "комунизъм", като г-жа Андролова) и по-специално между 1960-82 постигна своята връхна точка като държава в новата ни история - като обществено-икономическа формация, с развита икономика, мащабно селско стопанство, високи постижения в култура, изкуство, образование и спорт, с активна социална политика и боеспособна армия. Без мутри и безработица, с изключително ниска престъпност и добри жизнени стандарти за цял един народ. В никой друг период от освобождението ни от турско робство до днес такива стандарти и критерии не са постигани вкупом. Да, това беше постигнато в атмосфера на едноличното управление на Тодор Живков и липса на граждански свободи, но патологичните антикомунисти искат младото поколение да знае само лошите неща за социализма. Те искат да заровят дълбоко хубавите, за да не излезе някой ден, че Тодор Живков, колкото и подиграван да е от днешните палячовци, някои от които бивши активисти, е най-успешния строител на съвременна България! Дори ако Живков бъде сравнен със Стефан Стамболов, ще се види, че този последният, само за седем годишно управление е убил, малтретирал и изгонил от страната много повече хора, отколкото Тодор Живков за 33 години. Винаги са ми били странни хората, които говорят и пишат, все едно, че след десети ноември са паднали с парашут от друга планета. Колко лицемерие и душевно извъртане е необходимо, за да се обърнеш назад и да плюеш на миналото и историята, и да кажеш, че животът ти е минал напразно. Но не ще направят това тези от нас, които не бяха активисти, но имаха щастливо детство, хубави ученически години, възмъжаване в армията и романтично студентство. Получихме солидно образование и избягахме от България не заради социализма, а заради демокрацията! Ако след всичко казано дотук, получа въпроса "Вие да не би да се опитвате да реабилитирате комунизма?", аз ще се прекръстя и ще отпусна ръце от отчаяние...
