Косъмче от четка (изкуство), брой 33 (2825), 02 октомври 2015" /> Култура :: Наблюдатели :: Един от онези, на които сме длъжници
Български  |  English

Един от онези, на които сме длъжници

 

Йосиф Питер (1881-1925), куратори: доц. д-р Ружа Маринска, Анелия Николаева; Национална галерия – Двореца, 17 септември – 25 октомври 2015.
 
Трябва да признаем, че въпреки кратката си история, българското изкуство от Възраждането насам продължава да бъде не добре изследвано и не добре популяризирано. Извън общите периодизации и типологизации и централните фигури в тях, все още има не малко художници, които имат сериозни постижения и значим принос към културата ни, но остават неизвестни или известни на тесен кръг специалисти. Причините за това са комплексни и не е тук мястото да се спирам подробно на тях, но, като цяло, българското изкуствознание продължава да е в дълг към българското изкуство. Дори за най-значимите ни художници има твърде малко сериозни изследвания, които са адекватни на съвременните тенденции в изкуствознанието и хуманитаристиката.
Изложбата с рисунки, графики и проекти за оформление на Йосиф Питер (1881-1925), която може да бъде видяна във филиал Двореца на Националната галерия, е опит да се запълни една такава празнина. Дължим я на кураторите доц. д-р Ружа Маринска и Анелия Николаева, които са свършили сериозна по обем и качество работа. За първи път и специалистите, и широката публика у нас могат да видят работите на човека, създал професионалното графично образование в България. В периода 1909-1921 г. Йосиф Питер е майстор по графични изкуства, а по-късно и редовен преподавател и завеждащ специалния отдел по графични изкуства в Държавното художествено-индустриално училище (през 1921 г. преименувано на Художествена академия). На практика, той въвежда в обучението по графични изкуства в новооснованото училище всички познати графични техники (офорт, акватинта, верниму, линорез и т.н.), усвоени от него в Прага, и така слага основите на това изкуство у нас. Негови ученици са Петър Морозов, Васил Захариев, Николай и Стоян Райнови. Техните имена сами говорят за достойнствата на учителя.
Но значението на Йосиф Питер за нашето изкуство не е само в качеството му на преподавател. Изложбата в Националната галерия ни показва, че той не само владее майсторски рисунката и различните графични техники, но в работите му можем да открием специфичен поглед и чувствителност, които ги превръщат в пълноценни произведения на изкуството. Макар че, за да се разбере това, е нужно по-внимателно вглеждане в работите, защото първото впечатление може да е подвеждащо. Само на пръв поглед Йосиф Питер е поредният чужденец, академично образован художник, който, идвайки в България, е заинтригуван от екзотичната архитектура, облекло и бит. Без съмнение, от рисунките и графиките му можем да извлечем много информация за архитектурата на София от началото на века, за облеклото на селяните по пазарите, за различните занаяти, които отдавна са изчезнали. Тази информация е ценна от историческа гледна точка, но не е достатъчна, за да отдадем дължимото уважение на Питер като художник.
За да оценим художника, е добре да се вгледаме в неговите зимни пейзажи (от Прага, София и околностите, Истанбул...), които имат специално място в творчеството му. Наистина е трудно да се подмине фактът, че в изложбата има толкова много зимни пейзажи (аз преброих над 30). Защо точно зимните пейзажи са доказателство, че Питер не е просто битописец? Ами защото те са най-малко информативни. Снегът обобщава и променя формите на обектите, скрива детайлите, създава ярки черно-бели контрасти. Точно в тези пейзажи ясно личи, че Питер се опитва не да създаде достоверен образ на действителността, а да изрази определено настроение с графични средства. Достатъчно е да видим „Църквата „Света Петка Стара” в София“ (акватинта, 1912 г.), в която мотивът е почти неразпознаваем, за да си дадем сметка, че той е само повод, за да може да се разгърне безкрайната игра на нюансите на черното и бялото и да се създаде усещането за почти съновидение. Същото може се каже и за „Зимен пейзаж от Прага“ (акватинта, ок. 1912 г.), в който покритият със сняг град е толкова далече и е потопен в такава нереална светлина, че с усилие ще разпознаем чешката столица.
Какво е това настроение или чувство, което зимните пейзажи на Питер изразяват? Всички те са почти безлюдни или в тях едва се мяркат самотни силуети. Ако към тях прибавим и други безлюдни пейзажи, изобразяващи руини, запуснати селски къщи, обрасли селски гробища, изсъхнали дървета, ще осъзнаем, че в целостта си те са азбука на меланхолията и самотата, на чувството за преходност на историческия свят. Снегът в пейзажите на Питер е сякаш образ на времето, което бавно засипва всичко – първо изтрива човешките силуети от пейзажа, а после смалява и материалните знаци на човешкото присъствие (къщи, храмове, надгробни паметници), за да ги слее почти с природата наоколо. Това чувство е колкото индивидуално, толкова и обща културна нагласа и език, който европейската култура и изкуство изграждат с появата на Романтизма в края на XVIII и началото на XIX век. Образът на зимата има специално място в него. Нека си припомним зимните пейзажи на Каспар-Давид Фридрих или най-известния песенен цикъл на Шуберт - „Зимно пътуване“.
Закъснял романтик, меланхолична и лирична натура, какъвто се разкрива в някои от най-силните си рисунки и графики, Йосиф Питер е същевременно човек на действието, създател на школа, участник в изграждането на една нова национална култура. Точно това противоречие е най-интересното у него и го прави истински модерен европеец.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”