Български  |  English

100 години от рождението на Петър Боев

Фотографията ни в минало и в бъдеще време

 

В нашия фотографски живот предстои пролетно-лятно оживление – фотографията, подобно на Пепеляшка, ще влезе в представителните галерии, ще покаже новите си дрехи, ще се зарадва на шума, който за кратко ще предизвика нейното появяване, и после отново ще се прибере в картонената кутия – там, където обстоятелствата са я принудили да чака по-добри времена. Вероятно, подвластни на измамното убеждение, че фотографията има все повече възможности да доказва себе си, днес се чувстваме по-малко длъжници на това изобразително средство. Но, в действителност, главните проблеми си остават все така неразрешени – липсва национална фотографска колекция, отсъства фотографска теория и критика, която адекватно да анализира промените в нашия фотографски живот, история на българската фотография продължава да не се изучава във висшите учебни заведения – нито в бакалавърските, нито в магистърските програми по фотография. С други думи, ние се занимаваме само и единствено с фотографското настояще, сякаш то не е резултат от някакво фотографско минало и няма да доведе до последствия в бъдещето. Сега имаме повод да променим тази наивна практика и да си припомним максимата, че “едно историческо дело е станало не когато се извърши, но едва тогава, когато бъде описано и предадено на поколенията” (Стефан Цвайг). А поводът е наистина сериозен – на 29 март се навършиха 100 години от рождението на Петър Боев(1912-2004).
Със системното описание и документиране на фотографията като дял от националната образна култура някъде по света се занимават музеи, университети, изследователски колективи. У нас, в продължение на повече от половин век, за тази идея с възрожденски ентусиазъм работеше един човек – Петър Боев. Благодарение на него мъгливото ни далечно минало доби яснота и очарование, а всички онези автори и произведения, които иначе биха потънали безвъзвратно в бездната на една отживяла реторика, намериха своето логично място не просто в историята на фотографията, а в историята на българското изкуство. Боев остави на поколенията след себе си достоен принос за редица издания на БАН, повече от сто статии в списание “Българско фото”, материали, посветени на българската фотография, публикувани в съветски, унгарски, полски, английски и немски енциклопедични и периодични издания, книгите “Фотографско изкуство в България 1856-1944”[1], “Фотографското изкуство в България 1945-1995”[2], “Разговор за фотографията”[3] и своята лична фотографска колекция, която съдържа повече от 3000 фотографии, проследяващи развитието на това изобразително средство у нас от Възраждането до края на ХХ в. “Тук му е мястото – пише в средата на 80-те години на ХХ в. фотографът Петър Божков по повод своя близък приятел – да зададем честно и открито въпроса: ако Петър Боев търпеливо, цялостно и настойчиво, с присъщата си работоспособност, не се бе отдал на това дело, кой друг щеше да го стори? Отговорът сам се налага: никой![4]. И днес, повече от двадесет години след тази публикация, отговорът пак би бил същият: никой. Защото вече е трудно да си представим, че все още има подобни ерудирани изследователи, които да се посветят изцяло на едно не финансово, а чисто благородно дело, защото, повече от всякога, сега предпочитаме да се плъзгаме по повърхността на нещата, да бъдем дистанцирани, неангажирани, емоционално съхранени, защото вече е почти невъзможно да се съберат парчетата от разпиляната ни фотографска история... И може би най-важното – защото днес мислим най-вече за настоящето и почти никак за онова, което е било или предстои.
Далеч съм от мисълта, че всичко, написано от Петър Боев, трябва да бъде приемано без съмнение и колебание – доказателство за собствената му критичност е неговият личен екземпляр от книгата “Фотографско изкуство в България 1856-1944”, изпълнен с поправки, нанесени на ръка – все така очакващ своето второ преработено издание. Всяка епоха слага своя отпечатък върху анализите и интерпретациите на образите. И вероятно самият Боев щеше да бъде доволен, ако днес неговите трудове предизвикваха дискусии и коментари. Защото – както неведнъж е писал в своите статии и книги – “В изкуството и в живота важното е не само да бъдеш плод, дори и най-хубавият, а да бъдеш и семе, от което да поникнат нови плодове”.


[1]Боев, П. Фотографско изкуство в България 1856-1944. Септември. С. 1983.
[2] Боев, П. Фотографското изкуство в България 1945-1995. Български художник. С. 2000.
[3] Боев, П. Разговор за фотографията. Отечество. С. 1990.
[4] Божков, П. Радетел за висока фотограска култура. – Българско фото, № 5-6, 1986, 51.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”