Консервативният проект - панацея или утопия
По повод статията на Павел Попов „Участвам, още не знам защо. Почти консервативен манифест”, публикувана в бр. 13 от 8 април т.г.
Трудно е да определим консервативния проект за спасяването на света като най-подходящ за България. Спасението в светлината на християнската митология изисква жертва, каквато едва ли някой у нас е готов да направи.
Въпросите можем ли да живеем, както досега, и истина ли е, че децата ни загиват, отвеждат към алтернатива в контекста на идеята за промяна на нашия свят на чисто теоретично равнище. Когато нещата опрат до българските реалности, манталитет, ценностна система, традиции на живот, исторически предизвикателства, се оказва, че не сме в състояние да променим политическото си битие или поне - не през призмата на консерватизма.
Без претенция за изчерпателна дефиниция на понятието, може да се посочи, че консерватизмът най-общо се базира върху традиционализма, вярата в естествения ход на развитието на нещата, изконните ценности, свързани с религията, обществото, семейството, училището.
В хронологичен план още от началото на Третата българска държава с приемането на Търновската конституция се утвърждава тенденцията, която стои на страната на либералното и радикалното. Тази тенденция е по-скоро продукт на моментното състояние на обществените нагласи и не извира от същността на потребностите и целите пред една млада, едва прохождаща държава. Обяснимо е първоначалното институционализиране на протоидеологическите противопоставяния между либерали и консерватори. Тъкмо тогава в най-чист вид в парламента се появява сблъсъкът между града и селото, между елитарните нагласи за налагане на цензови ограничения в избирателната система и възможността на отсрещната страна да отговори на това конкретно предизвикателство. Желанието на едните да се съсредоточат в ръцете на монарха основните властови ресурси за монопол върху политическата система среща отпора на стремежа на другите да се даде приоритет на представителната власт чрез по-широки пълномощия на Народното събрание. Дори когато се прави опит за силово и изкуствено налагане на консервативния модел, какъвто е случаят с Режима на пълномощията (1881-1883), се стига до крах. Подобен проект няма да намери своята реализация по демократичен път в цялата по-нататъшна българска история. И в годините на напразни надежди, безплодни усилия и бури в чаша вода” липсва здрава политическа традиция, върху която да бъде построен един евентуален консервативен фундамент. Самият комунизъм е атеистичен, недемократичен, той прекъсва политическата традиция, създава поне на теория едно егалитарно общество, докато от своя страна консерватизмът е идеология на неравенството и като ценностни нагласи стои на коренно противоположни позиции. Последвалото „мотаене из пустинята” е периодът, свързан с разграждането на комунистическата система и с търсенето на нов път на развитие. Темата за демократизация като противоположност на тоталитаризма доминира и така се отклонява вниманието от базовите идеологически идентификации, които предопределят самото правене на политика въобще. Достатъчен е един бърз поглед върху трансформациите на партийната система след промените , за да се види как на територията на дясното партиите възникват, разпадат се, роят се, в някои случаи се увличат по популизма, но в крайна сметка не достигат до територията на класическия консерватизъм. Наблюдава се модел, по който се формират партии с идеята как да участват във властта, да внедрят кадри в административния апарат, да извлекат максимална изгода, вместо да отстояват идеи и проекти за управление. Всичко, което се появява върху политическия терен, цели да бъде разбрано като поредната идея за спасение. Но тази представа е дълбоко илюзорна и нереалистична. Спасението идва тогава, когато се ориентираме към основанията на естествения ред, на божествената хармония, на извечните човешки и морални ценности. Именно тези прости на вид тежнения могат да стоят в основата на една консервативна политика, именно те са стожерите, които биха открили хоризонтите пред традиционализма, който, както видяхме, е толкова проблематична част от нашата история.
Павел Попов конструира една идеална типология на същността на консервативната нагласа. Той разглежда всички нейни проявления в политиката, в семейството, в науката и културата, в религията и вероизповеданията, в администрацията, в правната система, в образованието и обществото. Тази цялостна картина представя неговия манифест за промяна на самото общество, на държавната машина, за изкореняване на всички негативни проявления, които отклоняват политиката от руслото на справедливостта, нормалността, хармоничния ред, възпрепятстват личното човешко щастие, представляват трайно наложили се, трудно изкореними рецидиви. Апелът е всеобхватен, многопластов, многостранен, той е продукт на разочарованието от съществуващото статукво, от невъзможността за промяна на установения ред.
Но колизията между идеален и реален тип се забелязва по най-ясен начин още в първите предложения за реформи в сферата на политиката. Ако критерий за ограничено избирателно право е чистото досие, например, то всички агенти на бившата държавна сигурност не биха могли да гласуват. От друга страна, ако се въведе като задължително условие за гласуване трайната уседналост и грамотността, неграмотната част от населението ще бъде лишена от избирателни права. Това, съобразно съвременното разбиране за основните човешки права и свободи, е дълбоко недемократично, но съдържа в себе си зов за известна доза разумност, когато определяме кой и защо да ни управлява. Ако всички избиратели са съвестни данъкоплатци, биха се осъществили значителни постъпления в държавната хазна, но не бихме ли лишили най-социално уязвимите от правото да изразят волята си за промяна. Известно е, че един от основните постулати на консервативната идеология е естественото неравенство между хората. В нея се третира преди всичко социалното неравенство, което, за да се гарантира демократичността на системата, както става например при избори, се трансформира във формално равенство пред закона. Социалното неравенство, от своя страна, позволява по различен начин да бъдат третирани отделните граждани от гледна точка на споменатите изисквания, както е в случая с изплащането на данъците. То не застрашава модела на социалната справедливост, но може да има своите проекции върху политиката така, както е при налагането на цензови ограничения, когато става дума за определени изборни длъжности. А идеята за образователен ценз може да бъде полезна през призмата на нейните институционални проекции, въпреки че на политическо ниво тя представлява и ограничаване на права. Така изброените примери визират сблъсъка между идеален и реален тип при формулирането на политическите идеи на един консервативен проект. Те показват, че въвеждането на задължителен набор от емпирични характеристики в смисъла на Веберовата идеална типология задава по-скоро оформянето на теоретичния конструкт, отколкото неговите проявления в сферата на емпиричната реалност. По аналогичен начин цялата консервативна програма в „Почти консервативния манифест” може да бъде подложена на анализ и това очертава основния проблем в нея. Тя е модел, проект, идея, визия за необходимата държава и за лелеяното общество.
В историята на политическата мисъл изграждането на подобни идеални типологии за държавата има множество проявления и води началото си от Античността. Още самият Платон създава своя модел на идеалната държава. Известно е, обаче, че той се оказва твърде утопичен и в светлината на съвременните идеологически разбирания стои много далече от консерватизма. А и да не забравяме, че според Карл Попър Платон е първият от враговете на отвореното общество. Целта е да се подчертае, че тук става дума за несъвършенствата на идеалната типология по принцип, а не за каквато и да било съпоставка между възгледите на отделни мислители по тези проблеми. Предложението за мажоритарни избори също може да се анализира с помощта на използваната дотук дихотомия между идеалното и реалното. По принцип, мажоритарният избор е малко по-абстрактен, той залага върху качествата на отделния индивид, акцентира върху достойнството на човешката личност, което само по себе си е от основополагащо значение в ценностната система на консерватизма. Мажоритарният способ облагодетелства по-големите партии, служи като ефективно средство за окрупняване на партийната система, за преодоляване на нейната фрагментация и така допринася за по-голяма стабилност и устойчивост на даден политически модел. А в утвърдени демокрации, като Великобритания например, води до приемственост, изразена в традиционното двупартийно противопоставяне. Това са неговите базови предимства, ситуирани в парадигмата на консервативното мислене. Конкретната българска действителност, обаче, създава обективни пречки пред осъществяването на една такава положителна идея. По време на избори у нас трайно се е настанила негативната практика на купуване на гласове. Ако става дума за подкрепа за определен кандидат на местно равнище, е много лесно на принципа на лобирането и широките познанства в малкия град да се постигне победата на определена личност, независимо от нейните идеологически предпочитания, ценностни и програмни разбирания. Мажоритарният избор, въпреки консервативния си характер, у нас би проработил точно срещу целите на консервативния проект. Това е така, защото, както вече беше споменато, консерваторите никога не са се ползвали с широка обществена подкрепа и само благодарение на по-голямата представителност на пропорционалната система те биха могли да успеят да си извоюват позиция и гаранция за едно малко по-широко политическо участие. Но те едва ли някога ще се окажат в позиция, която да им позволи да реализират цялостно своите идеи. И това не е мрачна прогноза, а свидетелство от уроците на историята.
Павел Попов лансира още множество предложения за реформиране на политическата система в консервативен дух. Те са насочени към нейните основни компоненти, макар че групирането на отделните точки не следва логиката на конкретна теоретична схема. Идеите за свиване на числеността и финансирането на държавната и местната администрация, за съкращаване на броя на министерствата и органите на изпълнителната власт напомнят на това, което преди няколко години лансираше Пламен Юруков като „малко и умно правителство”. Укрепването на институционалния и административния капацитет на изпълнителната власт е съществено условие, за да се постигне по-добра институционална ефективност. Когато се съкратят отделни административни структури с дублиращи се функции, може да се осигури по-работеща междуинституционална координация. Това би рефлектирало не само върху намаляването на финансовите разходи, а и върху качеството на административното обслужване. Но то едва ли някой ден ще се осъществи на принципа на едно гише, защото българската администрация е тромава и мудна, силно бюрократизирана и организирана по начин, който в максимална степен да затруднява обикновения гражданин – неин клиент. И няма как дълготрайно наложилите се стереотипи на поведение да бъдат променени изведнъж с магическа пръчица.
В областта на правораздавателната система някои от идеите също звучат проблематично от гледна точка на често споменаваните в този текст постулати на консервативната идеология. Например, Павел Попов пледира за връщане на смъртното наказание. Да се отнеме по изкуствен начин човешкия живот противоречи изцяло на нормите на религиозния светоглед и е критерий за налагане на справедливост, който се опира на методите на насилието и се конфронтира с консервативната визия за естествения ход на развитие на нещата. Ако се разширят „правата на употреба на оръжие както от гражданите, така и от полицаите”, би се стигнало до отклонение от нормалния обществен ред, а защо не и до ненужно допълнително нагнетяване на и без това сложната криминогенна обстановка.
Коментарът може да бъде продължен в този дух и да се засегнат и останалите сфери от така начертаната спорна програма. Но основните изводи вече се очертават. Авторът излиза с апел за радикално реформиране на политическата система и на българското общество посредством ценностите на консервативния модел, но нещата се концентрират главно върху начертаване на идеалната типология. По силата на историческите и на политическите обстоятелства тя се конфронтира с вече изградените визии, предразсъдъци и специфични черти на националния характер. И ако си зададем въпроса : има ли консерватизмът почва у нас, отговорът ще бъде еднозначен и аналогичен с този, получен при краха на Режима на пълномощията. Дори и хипотетично да се прибегне до силово налагане на консервативния модел, той ще бъде отхвърлен от родната почва не защото не може да вирее върху нея, а защото това са идеи, които са се развивали във времето през вековете. Зад тях стои огромният потенциал на модерната политическа и философска мисъл на Западна Европа. А ние някак си продължаваме да сме все още в сферата на ориенталското, да търсим пътя си на развитие в най-различни политически алтернативи, далеч от традиционните интелектуални дебати. И като че ли съпротивата срещу модернизацията във всяко едно отношение стои като пагубен айсберг пред нашия кораб.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
