Безвремие и меланхолия
Георги Фотев. „Българската меланхолия”. ИК „Изток-Запад”, С., 2010
Историята само по себе си не може да ни предостави целия инструментариум, който ни е необходим, за да вникнем в дълбочина в събитията от миналото. Човешкото развитие не е някаква обикновена фактическа хронология, а се обуславя от множество закономерности, свързани с конкретната социална среда, с психологическите особености на националния характер, които се проявяват на индивидуално и на колективно равнище, с процесите в литературата, изкуството и всички останали сфери на възможния опит. Проф. Георги Фотев избира именно интердисциплинарния подход в последните си изследвания върху българската историческа действителност през ХХ век, търси корените на драматизма в националната съдба в едно преломно време, когато състоянието на политическа обърканост, социална дезориентация и отчаяно преклонение пред авторитета на харизматичния водач, припознат като спасител, води до залитане в напълно погрешна посока, което се възприема като тръгване по правилния път. Политическият процес се отклонява тотално от нормите на демокрацията, насилието се превръща в основен инструмент при правенето на политиката, мощната идеологическа пропаганда изгражда манипулативна митология на прогреса, цензурата поставя було на неведение, което отдалечава обществото от реалността, литературата се използва като средство за обслужване на целите на режима. Обикновеният човек живее във фикционален социален свят, над него постоянно виси сянката на смъртта и го заплашва при всяко отклонение от желаното поведение. Проф. Фотев разглежда два последователни периода от българската история, в които ликвидирането на демокрацията води до тежки социални девиации.
Последната му книга - “Българската меланхолия”, е фундаментален социологически анализ на десетилетието между двата преврата – от 19 май 1934 г. и от 9 септември 1944 г., в който се изследва как всеобщата криза в държавата поражда безпътица и поразява всички сфери на обществения живот. Меланхолията е особено състояние на бездействие в сложна и драматична ситуация, когато не е възможно да се намери ефективно решение за изход. Тя е пълната противоположност на т.нар. от проф. Фотев “акционизъм в нищото”, при който визията за постигане на политическа и социална промяна е утопична, но въпреки това се предприемат конкретни действия, а крайният резултат е един имагинерен успех, който фактически не разрешава, а задълбочава допълнително съществуващите проблеми. Акционизмът в нищото е протестът на организираната комунистическа съпротива срещу царския режим, потъпкването на демокрацията, бедността и недоимъка. Неговите средства са нелегални и репресивни. По особено парадоксален начин протестът срещу политическите репресии поражда ответен отговор, а физическото насилие се превръща в инструмент за саморазправа между властта и нелегалната опозиция. Терорът на царската власт идва като отговор на червения терор, демокрацията е изместена от репресията, пътят към 9 септември е предначертан. Монографията “Дългата нощ на комунизма в България” (2008 г.) показва как отделният човек бива напълно смазан от комунистическата власт, съдбата му е променена, свободата му е отнета, той е безсилен, потиснат и задушен. Метафората за дългата нощ е заимствана от една лекция на Макс Вебер, произнесена след края на Първата световна война и малко преди смъртта му, в която той предвещава, че в Европа се задава “дълга нощ на леден мрак”. Предсказанието на Вебер наистина е мрачно, но се оказва пророчески вярно. Комунизмът и фашизмът прекрояват цялата европейска история. Българският комунизъм също е особено жесток, репресивен и антихуманен. Исторически той е предшестван от дълга поредица от политически и икономически събития в периода между двете войни, които изострят съществуващите социални напрежения и чертаят пътя от демокрация към авторитаризъм и после към тоталитаризъм. Всъщност, това е пътят към робството, ако използваме известната метафора на Хайек, а отказът от свободата придава ирационален характер на поведението на отделния индивид. В българския контекст основното проявление на ирационалността е меланхолията. Тя идва като невъзможност напълно да осъзнаеш случващото се, да му се противопоставиш, да надскочиш и да промениш съществуващата социална реалност.
В “Българската меланхолия” проф. Фотев продължава тенденцията от “Дългата нощ…” на антропологическа интерпретация на социологическите факти. Поставянето на човека, на отделния индивид в центъра на обществения живот позволява на едно микроравнище да се откроят съществуващите социални закономерности, а индивидуалната позиция е рефлексия на обективната социална реалност на макрониво. В този смисъл е особено интересна метафората, с която започва първата глава на книгата. През есента на 1930 г. Йордан Йовков и професорът по психология Спиридон Казанджиев забелязват от прозореца на сладкарницата “Цар Освободител” как минава Александър Малинов и изпълва цялата улица с меланхолия. Тук внушението е особено песимистично. Ресурсът на Малинов, който има толкова богата политическа биография, да предизвика реална промяна на ситуацията в страната, е напълно лимитиран. Цитираните думи на Йовков: “Тоя ли човек ще влива кръв в жилите на България и той ли ще я спасява?... Да не вярваш!” са израз на дълбок скептицизъм към потенциала на един политик, но в по-широк контекст те могат да се интерпретират като цялостно недоверие към политиката въобще. Съществуването на симптоми от такъв порядък показва, че страната се намира в състояние на дълбока криза. Тези симптоми пораждат меланхолия, която е лесно доловима и в обикновения човешки живот, и в политиката, и в литературата, и изобщо навсякъде. Георги Фотев тръгва от метафората, изразена в тази конкретна случка, за да направи подробен анализ на последвалите политически събития, в които Малинов взима дейно участие. Разговорът между Йовков и Спиридон Казанджиев сам по себе си е просто един времеви отрязък, чиято екстраполация върху цялостната картина от онова време може да се възприеме като изнасилване на ситуацията, ако тя бъде разглеждана в тривиалния битов смисъл. Но тук става дума за умението на проф. Фотев да долавя хармоничните връзки между микрокосмоса и макрокосмоса в социалния свят и, използвайки силата на интердисциплинарния инструментариум, да достигне онази емпирична реалност, в основата на която стои човешкостта и осмислянето на случващото се през призмата на категории, като добро и зло, рационално и ирационално, живот и смърт.
Именно случки от такъв порядък, чрез които може да се вникне в дълбочината на човешките взаимоотношения, очертават и фигурата на цар Борис ІІІ в обществено-политическия живот. Изгражда се един особено интересен образ на обичания и почитан от народа монарх, в който са вплетени харизматични и митологични елементи. Стремежът да се харесаш на народа, това, което модерната представа дефинира като популизъм, стои в основата на едно политически несвойствено разбиране за ролята, функциите и публичното поведение на цар Борис ІІІ. Например, царят качва в колата си прегърбен старец на шосето за Русе, без да се представи, отказва да му вземе пари, а по-късно този беден старец получава парична сума, изпратена от Двореца. Разбира се, решаването на конкретен проблем на един човек от народа не е равнозначно на разрешаването на проблемите на целия народ, но от подобни случки, от цитираните статии в печата от онова време, изобщо от целия изворов материал, който е използван в книгата, става ясно, че образът на цар Борис ІІІ е обгърнат с патриотична патетика и сантиментални мотиви, близостта му до народа позволява да бъде наречен истински народен цар. В отношението към него се явяват елементи на преклонение, създава се впечатлението за силно преекспонирана почит, в която биха могли да се забележат и елементи на вождизъм. В книгата е цитирана статия от вестник “Зора” от 30 януари 1935 г. по повод рождения ден на царя, в която се казва: “Той познава и българския народ като колективно тяло, познава и българските граждани поотделно, както никой държавен глава днес (…). Той може да води своя народ към светло бъдеще.” Тук акцентът пада върху идентификацията на царя с народа, водачеството е признато като негова основна функция, а патосът, подхранван от наложената през онзи период цензура, измества разговора за реалната политика, силно напомня като стилистика хвалебствените статии за княза във вестниците от първите следосвобожденски години и може да се интерпретира като една целенасочена PR стратегия.
Но цялата тази приповдигнатост съществува на фона на една паралелна реалност, която се конструира от самите социални факти. Статистиките на живородените и мъртвородените деца, на смъртта на деца и на самоубийствата, покъртителната картина на живота в крайните квартали на София, речите на депутатите в парламента за ужасяващата бедност, всички тези щрихи от действителността, описани във втората глава от книгата, дават основание за проникването на меланхолията като естествено човешко състояние. Меланхоличен е народът, меланхоличен е царят, меланхолични са и политиците. Меланхолията е съчетана по особен начин с патриотичната патетика и еуфоричната екзалтация. Раждането на престолонаследника Симеон ІІ на 16 юни 1937 г. е посрещнато с всенародни тържества, топовни гърмежи, хвалебствени статии, повишаване с една единица на оценките на учениците, стихоплетства. Свръхидеализацията на новородения принц придобива изключителни размери, а по аналогичен начин всеобщата радост е изместена от всеобщата скръб след смъртта на цар Борис ІІІ. Всенародният траур е описан в отделна глава. С изключително богата фактология е пресъздадена тягостната обстановка след кончината на монарха. Проф. Фотев продължава ракурса от “Дългата нощ на комунизма в България”, който полага човешкия живот в един метафизичен контекст, а индивидуалната съдба е проявление на земното битие, но също така е и силно повлияна от социалната реалност. Противопоставянето между живота и смъртта не е съзнателно търсена философска закономерност. То по-скоро е продукт на споменатия антропологически подход към анализа. Българската меланхолия възниква в гранични ситуации, които застрашават не само отделния човек, но и обществото и държавата като цяло. Тя е състояние на обърканост и дезориентация, на бездействие, породено от безсилие, на психологическа безпомощност, на ирационалност, която поражда тежки социални девиации. Смъртта на цар Борис ІІІ е толкова драматичен момент, защото неговата харизма е основана върху ирационални мотиви и е свързана с особеностите на българската народопсихология, а осъзнаването на конкретната политическа ситуация и на потенциалните политически алтернативи е практически невъзможно поради самозатварянето в състояние на безпътица и конструирането на една изкуствена политическа реалност, която разрушава нормите на демокрацията и на исторически наложилото се естествено развитие на нещата. Психологическият портрет на меланхоличния цар, който преживява тежки несгоди в личен план (баща му е далече от страната и не го обича, майка му е починала отдавна, а самият той нарича жена си “пепелянка” пред своите приближени), увлича се по дъновизма и е суеверен, показва едно максимално отдалечаване от сферата на политическата рационалност. При така дефинираните параметри на стоящите пред обществото екзистенциални дилеми, царят е неспособен да предприеме каквото и да било смислено действие и предпочита да живее във фикционалния свят на хвалебствените статии в цензурираната преса, на угодническите произведения на казионни поети и писатели, на лицемерието на съветниците и дворцовите приближени, на почти наивното суеверие.
Така меланхолията идва на мястото на един огромен политически вакуум, а той е логично да бъде запълнен по някакъв начин. Царската власт осъзнава надвисналата заплаха. Зверствата, издевателствата и разбойничеството, предизвикани от организираното партизанско движение, намират своя естествен отговор чрез репресивната сила на държавния апарат. Сцените на насилие, описани в книгата, са потресаващи. Именно тук се изгражда мостът между двата периода – на меланхолията и на дългата нощ на комунизма. Общото между тях е отклонението от нормите на демокрацията, използването на инструментите на силовата политика, външнополитическите залитания към държави с недемократични режими, които поставят страната пред тежки изпитания с дълготрайни последици. В крайна сметка, меланхолията е победена от акционизма в нищото, от една политически и онтологически безсмислена алтернатива, от един идеологически утопичен модел, който идва на мястото на друг, не по-малко утопичен, но същевременно и уникален за световната история експеримент. Нарушаването на демократичните норми води до разрушаване на естествения ред, а това неминуемо предизвиква погазване на фундаменталните принципи и ценности, за които проф. Фотев толкова често споменава в своите изследвания. Пагубният резултат е унищожаването на човека като личност, като автономен индивид, като живо същество. Рухването на човешкостта е равнозначно на рухване на фундамента, на унищожаване на ценностите и на смисъла въобще.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
