Български  |  English

Митопаяжини

"Ето още едно парченце от голямата
мозайка, която търпеливо сглобявам", откровение от "Горски
цар", откровяващо "Елеазар или Изворът и къпината",
последния роман на Мишел Турние. "По-късно, когато се замисляше
за първоизточника на своето религиозно призвание, в съзнанието
му винаги изникваше точно този спомен за сияйните нощи, когато
носеше на ръце по пътя към къщи някое твърде слабо, за да може
да ходи, агънце", продължава с разкритията си французинът.
След толкова много фрази-"самопризнания" вникваме: "Елеазар",
както и цялото творчество на Мишел Турние, представлява градеж
на една лична митология, която неговите герои конструират и (в)
която живеят.

Нямат чет препратките към библейския "Изход" в "Изворът
и къпината". Близост с различието (бракът с католичката Естер),
защита на своите (убийството на управителя), бягство през морето
и тъй нататък: "За първи път получи прозрението, че собствената
съдба можеше да му помогне да повдигне завесата, която толкова
често превръщаше Библията в неразбираемо за него четиво".
"Всичко на този свят е знак", пише Турние в "Горски
цар" и сам себе си допълва в "Елеазар": "За
Господ няма случайност", въпросът е единствено да можеш да
четеш и да разбираш посланията, разпръснати навсякъде от Всевишния
около и в съществото ти. Да ги събереш и изтълкуваш; книгите на
Мишел Турние са колекциониране на знаци, символи, послания, подложени
на една лична семиотика и херменевтика.

Французинът, мисля, се е надвесил и съответно желае да запълни
една същностна бездна на модерното време - липсата на смисъл.
Животът, който живеем, е прекалено прагматичен, страшно профанизиран,
твърде комерсиален, отчайващо десакрализиран; съществуващ някак
сам за себе си, без препратки отвъд, без трансцендентност и метафизичност.
Сред тази пошла баналност човек се чувства безсмислен, изгубен,
висящ; екзистенция без есенция. Закрепостеността в настоящето
лишава съвременника от маратона на древните, когато времето се
е движело в единен значещ провиденциален смисъл; той престава
да го разбира, нещо повече, престава да иска да го разбира и то
не защото отсъства желанието, а защото липсва умението. Бумът
на психоанализата например не е нещо друго, а тъкмо търсене и
изграждане на този изгубен от всеки отделен индивид смисъл; в
аналитичните разкази той провижда своята лична история и своето
лично "запазено място" в историята. Психоанализата е
лечение не с истина, а с интерпретации.

Мишел Турние се труди по подобен начин, но не конструирайки лични
истории, а конструирайки лични митове. Неговите герои са като
паяци, като арахни, плетящи собствени митопаяжини; всеки от тях
извлича нишката на смисъла от тялото си, от живота си, от общуванията
и срещите си, за да я втъче и впише в елегантната и стройна зидария,
способна да обясни, да ориентира и обозначи свише личното му съществуване.
И Абел Тифож, отдаден на форията; и принц Таор, жертвал се за
откровението; и Александър, хванат в боклукчийска обсесия; и накрая
Елеазар с обзетостта за Обетованата земя: всички те изплитат своите
митове не заради друго, а заради смисъла; книгите на Мишел Турние
са всъщност литературен процес на задаване на смисъл, на създаване
на собствен личен мит. Те са едно перманентно осмисляне, обмитяване
на света, който в маниакалното си препускане през настоящето е
изтърсил незнайно къде еликсира, способен да метаморфизира съществуването
му в битие.

Това обаче, което отличава "Изворът и къпината" от предишните
книги на Мишел Турние, е, че (смисло)тъкачеството на неговия последен
герой е намиране, не създаване на смисъл. Преди Елеазар смисълът
вече е бил дарен, светът е облъхнат, облечен е в дрехите на мита;
трябва само талант, за да се видят тези приказни дрехи, а не отчаяно
и сякаш смело да се крещи: "Светът е гол!" Елеазар,
първоначално склонен към такъв вик, проглежда в пътя си към Новия
свят: има знаци и тези знаци могат (и трябва) да се четат. Наистина,
те като че ли са му дадени някак си наготово, ала това в никакъв
случай не е случайност, още по-малко слабост на книгата: ако преди
"Изворът и къпината" Мишел Турние е об-митявал света,
то тук, край бълбукащия чист поток той е вече об-митен; задаването
на смисъл е свършило, светът се е (смисло)изпълнил - остава единствено
черпенето с пълни шепи от този обогатил се с трансцендентност
свят. И тъкмо поради това вероятно не само слух е, че "Елеазар
или Изворът и къпината" ще бъде последният, окончателният,
завършващият цялото му творчество роман на французина; не би било
учудващо, защото той е естественият, логичният край на мащабния
литературен проект, който Мишел Турние е реализирал със завидна
последователност през всичките тези години на усилно писане -
осмислянето на света. И след като така превъзходно е свършил своята
къртовска работа, той може вече успокоен да спре; както Елеазар
успокоен спира в кедровата гора завинаги, щастлив заради погледа
върху бленуваната Обетована земя - Калифорния: Този свят, пълен
със смисъл.



Митко Новков



______________

Мишел Турние.
още от автора


 
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”