Бележки за само-колонизиращите се култури

Александър Кьосев


През 1842 г в първия брой на първото българско списание Любословие, създателят му Константин Фотинов публикува един забележителен апел. В него със страст и болка Фотинов обсъжда онова, което липсва на българите: Камо им повседневния повести и знания или повсенеделни и месечни? Камо им художествени списания, камо им риториката, математика, логика, физика, философия и прочия и прочия, които са на человека повече потребни нежели хлябат? Камо им историята, подробно написана и разпространена, каквато имат другите народи, с която да се видят и тия на свет и да ся покажат какво са словесни между словесните создания божии.
Българската преса през епохата на т.нар. национално Възраждане е пълна с подобни апели. Същинският им жанр е цивилизационият threnos- всички те представляват патриотични оплаквания, посветени на най-различни цивилизационни липси - на отсъствието на културни институции, на литературни и научни постижения, на добри обноски или на велики български поети. Все пак зад пъстрото им и разнородно множество може да се усети, че оплакването не е от липсата на едно или друго конкретно достижение на цивилизацията - а е по-скоро болезнено съзнание за едно надконкретно отсъствие: отсъствието на един цял цивилизационен модел. Защото патриотическият апел на Фотинов би придобил нещо абсурдно, ако той примерно се питаше: Камо им физиката? Отговорът е твърде прост - защото неговото изброяване е синекдохично - дори и дълго, то обхваща само част от онова, което липсва: същинският въпрос зад това изброяване е: Камо им ... всичко? Къде е цялостната, построена по-европейски образец, култура на българите?
Така в генеалогическия възел на българската национална култура стои болезненото съзнание за едно цялостно, структурно отсъствие. Другите (съседите, Европа, цивилизования свят и пр.) имат това, което ние нямаме; те са това, което ние не сме. Тя възниква като едно болезнено присъствие на отсъствията, а историятаможе да се опише съкратено като вековни усилия по попълване и отстраняване на травматичните липси.
Дали не можем да наречем такива култури само-колонизиращи се? При тях социалният и символен порядък на Модерността не се възцарява както при колонизирането на Америка или Африка. Класическата колонизация е силова - при нея чуждата култура бива напълно завладяна и разрушена от европейски конквистадори, а носителите- изтребени или заробени. Но модерният порядък при подобни култури едва ли настъпва само и единствено и по традиционно посочваните икономически и социални причини. Икономическите обяснения на възникването на модерните нации страдат от много дефекти, чиято детайлна критика би ни отвела твърде далеч. Тук е достатъчно да кажем - икономическото обяснение не може да обясни защо новите икономически, медийни, производствени и пр. отношения придобиват именно тази национална-териториална форма - необяснимо е защо експанзията на икономическата рационалност трябва да остане обособена в една ирационално1 арктикулирана територия-култура2, и не експанзират (или експанзират с други темпове и друга специфика) отвъд нейните граници. Бидейки неутрална, универсална и рационална, икономиката на парите и пазарите, не може да се натъкне на някакви собствени иманентни граници - и с това да стане национална икономика. Всъщност икономическото обяснение просто предпоставя това, което се опитва да обясни - предпоставя една вече дадена културна и политическа идентичност с териториално-държавни граници.
Икономиката на парите и пазарите не може да придобие собствени граници - да стане именно национална икономика - без да бъде удвоена с една друга икономика - тази на символите и идентификационните модели3.
А при само-колонизиращите се култури те, както вече стана дума, са символи на отсъствието. Колкото и да звучи необичайно, дори въпросната национална територия често присъствува само като мечта, като географска визия, приствува като копнежно отсъствие4
Така че хипотезата на настоящия текст е - възникването на тези нации е свързано с определена икономика на символите: и от тази гледна точка само-колонизиращите се култури изглеждат така, сякаш те сами пренасят един чужд ценностен и цивилизационен модел и любовно колонизират с него Своето.
Но кои на практика са културите, които тук наричаме със странната метафора "само-колонизиращи се"?
В перспективата на една глобализираща се световна история, има култури, които изглеждат недостатъчно централни и универсални, недостатъчно навременни, недостатъчно големи5. Заедно с това те се оказват недостатъчно чужди, недостатъчно далечни и недостатъчно изостанали по отношение на "централните и големи" нации - за разлика от африканските племена например. Това ги кара в самия си объркан зародиш, там някъде по "периферията на цивилизования свят", да възникнат във пространството на едно генеративно съмнение. Това е съмнението Европейци сме ние, но не дотам, което носи след себе си една твърде особена идентичност и твърде особена модернизация. Те възникват чрез възлова конститутивна травма - Ние не сме Други (привиждайки в Другите Универсалното), и чрез нейните варианти - че са възникнали късно и че са резервоар на цивилизационни отсъствия.
Така че тук може да се направи една едра структурна аналогия между култури от съвсем различен тип. От етнологията и културната антропология е известно, че в някакъв смисъл символната икономика на всяко човешко общество възниква по подобен начин - около травмата на някакво голямо Отсъствие. Богът-творец (исландският Пулуга, австралийският Бунджил, африканският Олорун) е сътворил света и след това го е напуснал6, библейският Йехова е сътворил човека и след това го прогонил от себе си и рая и пр. Сакралното, което Рудолоф Ото, големият теоретик и историк на религиите, нарича "напълно Другото" - Das ganz Andere, винаги е отделено в една друга, отсъствуваща модалност на Космоса, напълно различна от профанното, което от своя страна живее само доколкото усеща болезнената липса и носталгия по него. И дори хиерофаниите - разкриването, внезапното поразяващо разразяване, стоварването на сакралното в някоя точка на времето, пространството, жизнения цикъл - са само свидетелство за неговото принципно отсъствие от профанния свят.
В сравнение със структурния модел на тези религиозни култури само-колонизиращите се култури извършват едно голямо заместване - те внасят символите и моделите на Чуждото на мястото, което е било запазено за Трансцендентното и Същностното. Известно е, че в своето самосъзнание, самолегитимация и пропаганда, това Чуждо (= експанзиращия, размагьосан и рационализиращ се Модерен свят) се самопредставя като въплъщение на единствения ход на Историята, на Универсалното и Общочовешкото. В контраст със нарцисистичната идеология на Запада, само-колонизиращите се култури страдат от един трагичен парадокс - за тях Чуждото се оказва Универсално, но и обратното е вярно - Универсалното е завинаги Чуждо. Това е фатално съвпадение между сакрално и чуждо, което осъжда само-колонизиращите се култури на усещането, че ценностите им не са никога техни собствени ценности, а са ценности на das ganz Andere - на цивилизования свят. За разлика от пред-модерните култури Другостта е престанала да бъде асоциирана с демоничното и се е превърнала в нормативна и отвъдна.
Т.е. внасяйки чуждите модели, само-колонизиращите се култури се само-травмират, защото те внасят с това своята непълноценност, болезненото отсъствие на същностност и универсалност в себе си. Така в икономиката на техните секуларни ценности, архетипното структурно място на отсъствуващия Бог се оказва заменено от обожествения Запад. Самият образ на Запада, обаче, се е оказал раздвоен - това е от една страна емпирическият Запад - "големите народи", "Великите сили", (които са в състояние да бъдат враждебни, "нецивилизовани" и анти-образцови - и това войните, политическите, дипломатически и икономически конфликти се стараят да докажат достатъчно често), от друга страна, обаче, той невидимо е загубил емпирическите си характеристики и съвпада със Същностното и Универсалното, придобивайки при цялата секуларна идеология на модерната епоха скрити трансцендентни черти.
Тук някак естествено възниква един нъпрос. Как може да бъде обяснен фактът, че при тези особени култури не само липсва каквато и да е съпротива спрямо Чуждото (иначе неизбежна при всяко насилствено колонизиране - дори фаталистите атцтеки се съпротивляват на испанците в една или друга степен), но и че усвояването на чуждите модели е именно копнежно, любовно, страстно? Как може да се обясни и това, че тези култури проявяват някаква необяснима наивност: не само приемат за чиста монета експанзираща универсалистка идеология, но и се влюбват в нея, и страдат от това, че Чуждото-Универсално не присъствува вече в своята "цивилизационна" цялост, с всичките си "физики", "логики", "повседневни повести" и "художествени списания"? На какво се дължи тази детинска грешка - да се сбърка Запада с Бога?
Причината за тази наивност е всъщност проста: тези култури просто не съществуват преди това сбъркване, те възникват чрез него.
Страданието от отсъствието и стремежът по любовно усвояване на "чуждите" културни модели са конститутивни за тяхното "свое" - за тяхната идентичност. Те са причината и за изграждане на реалните доминантни институции на възникването - просветните и публичните. Училищата, а по-късно пресата и университетите, произвеждат и разпространяват западни символи и модели - по това време далеч по-търсена стока в европейската периферия, отколкото английското сукно, френските вина или немските машини.
По всички тези причини тези култури могат само съвсем неточно и метафорично да се нарекат само-колонизиращи се. И може би тук е време да изоставим тази метафора, която изразходва своя евристичен потенциал. Вече сме в състояние да видим - представата, съдържаща се в тази метафора, че те сами (т.е. със социални агенти, родени и отгледани в недрата им, а не с чужди нашественици или мисионери) се "завладяват" и си налагат чужди ценности е логически противоречива. Тя предполага, че е имало някакво хипотетично историческо време, в което тези култури вече са съществували и че не са били такива - не са били себе-отчуждени и травмирани. И че после сами - като социален субект притежаващ отдавна своя собствена идентичност и своя воля - са се колонизирали, сами са се отказали от своите ценности и са си нанесли травмата на това приемане на чужди идеали, обричаща ги на невъзможни копнежи по несъществуващи реалности (поезия, математика, реторика, физика...).
Всъщност грешката и травмата са конститутивни - тези периферни нации не биха възникнали без тях. Без европейския образец на просветената и еманципирана нация, който национални идеолози като Фотинов така жертвоготовно пренасят и пропагандират, без просветата, без калкирането на чужди институции - училище, университет, администрация, право, транспорт, комуникации, преса, публичност, и пр. регионалните общини и селските патриархални задруги на Балканите никога не би биха достигнали до "национално самосъзсъзнание". Самото "национално самосъзнание" в своята структурна цялост е внесен западен модел. Представата, че някакво "ние" внезапно харесва и започва да прилага ценностите, символическите и институционални порядки на някакво "вие" (и по този начин се автоколонизира) е разбира се погрешна. Всъщност на равнището на едно близко вглеждане в историческата емпирия генеалогията на модерните нации на Периферията, започва не от "ние", а именно от едно обидно "вие" - от травмата на конкретни интелектуалци, които в практически контакти с "по-цивилизованите" са били унизени и подиграни (повече и по-често отколкото на останалите са им викали Българино! бесно). Може да се докаже на най-емпирическо равнище, че в такива ситуации са изпадали всички български възрожденски интелектуалци - те са били обиждани и унижавани в културния си контакт с една по-развита чужда нация - и това важи и за Паисий, и за Петър Берон и за Фотинов - чак до голямата символна машина за национална идентичност, наречена Иван Вазов.
В това de profundis на унижението от това, че си се родил и оказал непълноценен, тези хора изведнъж в идеален, почти визионерски план, са преживяли като срам и болка всички свои отсъствия: камо ни риториката, математика, логика, физика, философия и прочия и прочия, които са на чоловека повече потребни нежели хлябат ... Камо ни самото наше "ние"?
В подобни култури, за да се изтласка споменът на подобно травматично възникване, неизбежно се появяват няколко заблуждаващи рационализации. Те не са случайни, а принадлежат съм структуро-пораждащата необходимост на този културен тип.
Първата от тях е свързана с това, че раждането на Нацията винаги, по необходимост се представя като Възраждане на нацията. Новият модерен тип култура и новият модерен колектив си конструира исторически наратив, измисля си минало, което му позволява да се идентифицира с явления, от които той е принципно и структурно различен - средновековни империи, антични философи, селска магическа ритуалност, царе, династии и светци, патриархален сексуален морал, дори понякога митологически предци или пък трансцендетен корен на нацията. Това трябва да го убеди, че неговото собствено историческо време не е възникнало заедно с точката на травмата, а континуално тече от памтивека към светлите бъднини на нацията - и така травмата на реалното възникване да се окаже само временен и болезнен епизод в тази История, който ще бъде преодолян и забравен; отсъствието на цивилизация ще бъде заменено с нейното присъствие.
Втората се състои в това, че в подобно общество по необходимост възникват две сдвоени, еднакво погрешни доктрини. Едната се нарича западничество и представя историческото време като спортна отсечка, по която "цивилизационното изоставане" може да се навакса със просветителски спринт. Тя е носител на псевдоуниверсалността на една прогресистка доктрина, мереща ценността на живота с количеството "цивилизационни достижения" Другата се нарича народничество и търси, често пъти намира и подлага на буколическа идеализация "изгубената истинска същност" на Нацията - преди тя е била покварена от чуждото. Тя, разбира се, се "бори" и срещу нови покваряващи влияния. Тази позиция ражда най-яростните възможни националистически идеологии и опасни сакрализации на "родното"
Третата - и вероятно най-важната и определяща другите - сублимативна стратегия, протича на дълбинно семантическо равнище. Тя е опит да се обърнат йерархиите в заетия от Европа (= Запада, цивилизования свят, истинското човечество) Символен ред: опит да се обърне отношението маркиран/немаркиран член в колоната от бинарни опозиции, артикулращи асиметричното отношение между Свое и Чуждо. При всеки нетравматичен колектив Своето в своята идеална същност се преживява от членовете на групата екстазно и е обвързано със Присъствието, Доброто, Красотата, Истината, Реда, Чистотата - а Чуждото е част от хаотичното, мръсното, лъжливото, виртуалното и лишеното от форма. При възникването си, (при което те интериоризрат погледа на Другия и го превръщат в своя норма), травматичните колективи преживяват тези опозиции откъм тяхната тъмна страна - Своето е нечисто, белязано от отсъствия, то е само виртуално, все още е лишено от цивилизациона форма и затова може да бъде преживявано само в модуса на срама. При по-нататъшното развитие на подобни култури, обаче, и при институционалното стабилизиране на една в същината си компенсаторна и сублимативна национална идеология, се появява и вече споменатият опит да се обърнат парадоксално опозициите - маркираните членове да се предствят като немаркирани. Така нечистото става чисто, онова, което е било липса и отсъствие се превръща във вяра, че в нацията има едно същностно органично, "родно" ядро. Но по същия механизъм работи сублимацията и в колективи, които не са национални - така Последните ще станат първи става библейска панацея за всички "подтиснати и унижени", така страданието възвисява духа на унизените и оскърбените, а прочутия лозунг на черното движение black is beautiful, може да загуби привидната си оригиналност и да се впише в една обща типология на травматичните колективи и техните идеологии.
Възникването на българската култура също изобилствува с такива примери. В нея срамът трябва да се окаже гордост, нямането - имане, отсъствието - присъствие. Тази парадоксална операция на сублимативното обръщане функционира още в легендарното паисиевско възклицание от История славяноболгарска О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш на своя език и не думаш? Или не са имали болгари царство и господарство? За толико лета царствували и били славни и чуени по сеа земла и много пъти от силни римляне и от мудри греци дан възимали .... И от сего славянскаго народа най-славни били болгари - първо се они царове нарекли, първо они патриарха имели, първо се они крестили, най -боле земла они освоили ...
Отдавна сме свикнали да мислим, че реторическата стратегия на този откъс, както и на цялата История славянобългарска е напълно ясна - тя цели осъществяването на онова превръщане, за което вече стана дума - на нямането на история, слава, царе, патриарси и пр. - в тяхното имане; превръщане на срама и безформието в гордост и идентичност. Всъщност обаче той има и едно друго измерение - той несъзнателно възпроизвежда травмата, която се опитва да превъзмогне и сублимира. И тук не става дума само за това, че релацията с другите - мудри греци, силни римляне, славянски народ - е конститутивна, което в определен смисъл е очевидно. Става дума за това, че призивът за гордост от българското е сдвоен с ругателство, мечтата да бъдеш част от един славен колектив е сдвоена с морален и емоционален жест на дистанциране, дори на отвръщение от него - този колектив е едновременно братя прости българи и тълпа от неразумни и юроди. Наричайки така своите съотечественици, Паисий не само преодолява - той също така повтаря унижението и обидите, които и той самия е изпитал в Света гора. Вътрешната отчужденост на своето не е само в неизбежната състезателност по отношение на мудрите и силните, които задължително се оказват Други; тя е много по-дълбинна.
В травматичните култури всяко отсъствие не може де се приеме спокойно - то събужда патетични аргументи или направо неаргументирани парадоксални преобръщания, целящи да покажат, че всъщност то по някакъв начин е присъствие. Но и обратното се оказва валидно - всяко имане е заплашено да се окаже "всъщност" нямане - всяка сублимация е нестабилна и носи риска да бъде освен всичко друго и скрито възпроизвеждане на травмата.
Дали тогава не сме принудени да описваме историческия ритъм на такива травматични, "само-колонизиращи се" култури като едно вечно възвръщане? Може би конститутивната травма не може да се преодолее и само се появява отново и отново - под формата на различни исторически симптоми - като Wiederkehr des VerdrКngten - възвръщане на изтласканото?
Или може би това е просто подсещане, че историята на Модерността не може да се пише като история съставена от множеството истории на отделни нации (или като истории на Своето и Чуждото) - а трябва да се описва, анилизира и критикува глобално, като история на целия процес на модернизация, пресичайки границите на утвърдените историографски разкази за държави, култури и идеологии?

Бележки

1. Тук, разбира се, става дума не за "ирационалности" въобще, а за процеси, които изглеждат така от гледна точка на една абстрактна, чисто икономическа логика. Би могло да се твърди, че при артикулацията на национално-териториалната граница всъщност става дума за две различни формообразуващи гирационалности", които са несводими нито към икономическата рационалност, нито пък една към друга - за идентичността на "политическата" нация, базираща се на единната воля на гражданите и за идентичността на "културната" нация, базираща се на единството на езика, културата, религията, традицията и пр. Нацията е душа, духовен принцип - пише Ернст Ренан през 1882 г. - Две неща, които са всъщност едно, конституират тази душа или духовен принцип. Едното лежи в миналото, другото е в настоящето. Едното е общото притежание на богато наследство от спомени. Другото е настоящето съгласие, желанието да се живее заедно... притежанието на обща слава в миналото и на обща воля в настоящето; вече да сте извършиили велики дела заедно и да имате желание да извършите още - това са съществените условия за съществуването на един народ (Renan, Ernest. What is a Nation? in: Nation and Narration, ed. Homi K. Bhabha, Routledge, London and New York, 1990, p. 19.) Опитът на само-колонизиращите се култури, които твърдят за себе си, че в миналото им има само отсъствия, показва, че може би не бива твърде лесно да приемаме твърдението на Ренан, че "двете неща са всъщност едно" - общото минало - особено ако е минало на отсъствия, поражения, позори, травми и пр., не води по необходимост до общо желание за съвместен живот в настоящето. Между принципа на културата и принципа на политическия договор не съществува необходима връзка.
2. Държавно-териториалното единство и суверенитетът като характерни белези на нацията, са сравнително късни интуиции, чийто произход не може да бъде изведен от някакви икономически детерминации. Социолози като Ерик Хобсбаум твърдят, че "националната държава" и "народното стопанство" се превръщат в основни икономически единици на международния пазар едва през 19 и първата половина на 20 век. Преди това - през периода 16 - 18 век ранното развитие на капитализма, според Хобсбаум се базира на основата на държавни територии, които обаче като цяло преследват една единна меркантилна политика. Хобсбаум посочва, че за ранни икономисти като Адам Смит национално-държавните икономически цялости (в които правителството - репрезантацията на една обща политическа, а не икономическа воля - се намесва в икономиката) изглеждат по-скоро сбъркан принцип - те противоречат на неговата представа за икономика, базирана предимно на свободния пазар и свободната търговия, на индивида и неговото частно предприемачество, чийто единствен мотив е добре калкулираната печалба. Тази представа за икономика има за граница не националния, а световния пазар (Hobsbawm, Eric Nationen und Nationalismen, Campus Verlag, Frankfurt u. New York, s. 38.).
3. В България, например, Модерността не се налага по линията на икономическа експанзия на Запада към отоманските пазари. И традиционното марксистко историческо обяснение на българското "Възраждане" - като процес, задвижен от прогреса на нови, буржоазни икономически и призводствени отношения н определени привилегировани географски региони - (подбалканските градчета) страда от един съществен дефект. Той не може да обясни, защо новите производства и капитали в Калофер, Копривщица, Панагюрище и пр. (които имат, както е известно търговски връзки не само в "Българско", а и в Смирна, Истанбул, Печ, Виена, Липиска и пр). не експанзират в институционално отношение съвсем свободно, а в последна сметка оформят икономиката на един ограничен национален колектив, а след 1878 - в една териториално-обособена национална държава. Функционирането на стоките и парите само по себе си е универсално експанзиращо; не съществува иманентна икономическа причина, която да го спре. Други, неикономически ограничения го вкарват в определени (напълно ирационални от гледна точка на икономическата рационалност) граници - паралелно с икономическото пробуждане на региона, се задвижва едно консолидиране и конфронтиране на групи, които за своята идентификация и за конфронтацията си с Другите използуват по напълно нов начин стари символи и емблеми - език, исторически разкази, разпространени имиджи на "етническия характер" и пр.
4 В други случаи от историята на нациите (особено на "империалните" нации) територията на държавата (империята) е най-мощната действуваща реална институция. Това е така, защото именно тя, реално завладяната, политически и инфрастрктурно контролирана територия представлява принципа на единство на останалите институции. Притежаващата държавност територия е и успешния хомогенизиращ инструмент, който преодолява локализма на местните култури и етнически малцинства. В българския случай не е точно така. Тук тази суперинституция е заместена от една чужда "нецивилизована империя", в могъщите ориенталски простори на която имагинерната "българска" територия е заплашена от непрекъсната неяснота, проблематичност, размиване... Затова текстовата продукция на Българското Възраждане е пълна с прозаически, публицистични и особено лирически текстове, които представляват географски визии - имагинерни територии, които с големи и отчетливи географски обекти ясно артикулират, отграничават и закрепват българското. Тези текстове носят обичайните заглавия - Де е България, Де съм ся родил и пр. и са построени като успокояващ отговор на едно неизречено, но тревожно съмнение, породено от невъзможността ясно да се помести "българското" в географското и политическо пространство. Така текстовата продукция непрекъснато създава визионерски географски карти на една институционално несъществуваща територия. Ето един типичен пример - стихотворението на Стефан Бобчев Каква е България, сп. Читалище, г. II 1872, кн.17)
Тих я Дунав напоява,
Горд Балкан я украсява
И издига гордо чело
Пред морята Бяло и Черно
С гори, хълми, рътлини,
Обаятелни долини,
Пълна е с росни морави,
С китносенчести дървета.
Тя е нам обещано място,
Дето тече мед и масло,
Сякаш земний рай наглед
Се приятности навред
5 Ако се позовем отново на вече споменатия Ерик Хобсбаум, за либералната идеология на от средата на XIX век е някак очевидно, че само "големи народи" са "нации" в същинския смисъл на думата. Хобсбаум цитира Джон Стюарт Мил - Многобройното население и голямата, осигурена на природни богатства територия са съществено изискване за нормалната националност. Една нация, която е ограничена откъм брой на населението и територия, дори и когато притежава собствен език, може да роди само една осакатена литература и да притежава само деформирани учреждения за подпомагане на изкуствата и науките. Една малка държава не може никога да има на своя територия най-различните браншове на едно пълно образование. За либералните идеолози думи като "малки държавички" и "балканизиране" носят естествен негативен отенък (Hobsbawm, Eric, ibidem, 43-44)
6 Виж Eliade, Mircea, The Sacred and the Profane, Harvest Book, New York, 1959, стр. 122 - 125.

Този текст първоначално е публикуван в "Cultural Aspects
of the Modernisation Process", TMV - Centeret, 1995, Oslo