Вестник "Култура", брой 45, 23 декември 2005 г.


Още при вида на плаката и названието на изложбата в СГХГ сме сигурни, че срещата с творчеството на този художник ще провокира нашето съзнание. Със заглавието авторът иска да ни представи предварително заявено събитие с бъдещ характер на изява. Големите рисунки всъщност са кадастрони, чрез които художникът иска да покаже настоящия момент като бъдещ или обратното. Тоест тук, чрез тази изложба, Милко Павлов ни поставя въпроса за отношението настояще-бъдеще. Днес, а и не само днес, голяма част от художниците се интересуват от времето като обект за изобразяване. Всеки намира своя начин, по който то - времето, да добие образ. Този феномен, измислен от нас, хората, и вкаран в някакви граници, е невидим и безплътен; и затова е интересен за твореца с философска нагласа. Времето във физическия свят придобива математическа стойност, но в нашата фантазия то би могло да бъде манипулирано. Фантастиката и черно-белият филм са нещата, които вдъхновяват Милко Павлов да създаде този цикъл от големи рисунки. Големите картони всъщност трябва да заместят екрана, а черно-бялата графична техника е реминисценция на черно-белия филм. Техниката, чрез която художникът осъществява своята идея, е фротаж - известна още от 20-те - 30-те години на ХХ век. Тази техника, изпълнена в необичайно голям формат, предизвиква различно възприемане на отпечатъка. Допълнителното натоварване на образа е постигнато чрез проличаването на отпечатаната материя (телена мрежа) върху листа. На места засилена, на други заглъхваща, дори изчезваща от гумата до бяло, тази материалност предизвиква образи у зрителя (реципиента). Големият формат на отпечатъка предоставя място да се развие един свят на светло-тъмно, където сивото е балансът, цветът, чрез който се извежда и постига някакво внушение. Застанеш ли в средата на изложбената зала, имаш чувството, че цялата експозиция се завърта около теб. По този начин се чувстваш центробежна точка, тоест ти си този, който ръководи времето - то е зависимо от теб, а не ти от него. Големите рисунки открехват пространство, което не е в настоящето, нито в бъдещото или миналото. Това е пространство, където, според думите на Мария Василева от каталога на изложбата, "може да се види невидимото", което е "утопично". С тази експозиция Милко Павлов поставя много въпроси към ежедневния ни опит, към инерцията на всекидневието. Живеейки ден за ден, не осъзнаваме, че сме зависими от феномена време, че той е водещ за нас и нашия опит. Милко Павлов успява да ангажира вниманието ни, а също така да ни накара да се обърнем към себе си и, поне за миг, сякаш ние да управляваме времето. Чрез рисунките му зрителят се пренася в друг свят, друго пространство, което не е преди, сега или утре; то просто съществува в нас, в нашето съзнание. То не се ръководи от измерими величини. А отговор на въпроса дали утре не е вчера и вчера не е утре, всеки от нас ще търси сам, след като излезе от изложбената зала. Силвия Александрова

Още при вида на плаката и названието на изложбата в СГХГ сме сигурни, че срещата с творчеството на този художник ще провокира нашето съзнание. Със заглавието авторът иска да ни представи предварително заявено събитие с бъдещ характер на изява. Големите рисунки всъщност са кадастрони, чрез които художникът иска да покаже настоящия момент като бъдещ или обратното. Тоест тук, чрез тази изложба, Милко Павлов ни поставя въпроса за отношението настояще-бъдеще.
Днес, а и не само днес, голяма част от художниците се интересуват от времето като обект за изобразяване. Всеки намира своя начин, по който то - времето, да добие образ. Този феномен, измислен от нас, хората, и вкаран в някакви граници, е невидим и безплътен; и затова е интересен за твореца с философска нагласа. Времето във физическия свят придобива математическа стойност, но в нашата фантазия то би могло да бъде манипулирано.
Фантастиката и черно-белият филм са нещата, които вдъхновяват Милко Павлов да създаде този цикъл от големи рисунки.
Големите картони всъщност трябва да заместят екрана, а черно-бялата графична техника е реминисценция на черно-белия филм.
Техниката, чрез която художникът осъществява своята идея, е фротаж - известна още от 20-те - 30-те години на ХХ век. Тази техника, изпълнена в необичайно голям формат, предизвиква различно възприемане на отпечатъка. Допълнителното натоварване на образа е постигнато чрез проличаването на отпечатаната материя (телена мрежа) върху листа. На места засилена, на други заглъхваща, дори изчезваща от гумата до бяло, тази материалност предизвиква образи у зрителя (реципиента).
Големият формат на отпечатъка предоставя място да се развие един свят на светло-тъмно, където сивото е балансът, цветът, чрез който се извежда и постига някакво внушение.
Застанеш ли в средата на изложбената зала, имаш чувството, че цялата експозиция се завърта около теб. По този начин се чувстваш центробежна точка, тоест ти си този, който ръководи времето - то е зависимо от теб, а не ти от него.
Големите рисунки открехват пространство, което не е в настоящето, нито в бъдещото или миналото. Това е пространство, където, според думите на Мария Василева от каталога на изложбата, "може да се види невидимото", което е "утопично".
С тази експозиция Милко Павлов поставя много въпроси към ежедневния ни опит, към инерцията на всекидневието. Живеейки ден за ден, не осъзнаваме, че сме зависими от феномена време, че той е водещ за нас и нашия опит. Милко Павлов успява да ангажира вниманието ни, а също така да ни накара да се обърнем към себе си и, поне за миг, сякаш ние да управляваме времето. Чрез рисунките му зрителят се пренася в друг свят, друго пространство, което не е преди, сега или утре; то просто съществува в нас, в нашето съзнание. То не се ръководи от измерими величини. А отговор на въпроса дали утре не е вчера и вчера не е утре, всеки от нас ще търси сам, след като излезе от изложбената зала.

Силвия Александрова