Един израстващ фестивал
Най-доброто. Без никакви колебания пиша, че най-добрият спектакъл на фестивала беше julia@romeo.com на украинския Народен театър "Леся Украинка", Киев. Пиесата, известна под заглавието "Norway.Today", е на швейцареца Игор Бауершим, а постановката е на немския режисьор Георг Жено. Двама млади актьори (ама много млади и хубави - тя на 25, той на 21 години), три изтърбушени хладилника, взети от пазарджишкия театър, един екран и една камера. Юля (невероятната Наталия Шевченко) търси в интернет партньор, с когото заедно да напуснат живота. Август (Евгений Авдеенко) се съгласява, но при срещата им - нормално - започват неговите и дори нейните колебания. Накрая "скачат" в пропастта на един фиорд в Норвегия, но този скок е и полет, и най-сетне постигнато усещане за пълнота и смисъл. Простичък сюжет, но колко студено отчаяние има в него. Крайно лаконично е всичко в камерното пространство на малката сцена. По трите хладилника се скача, те са заледеният край на надвесената над фиорда скала, те са площадките за снимането, те са трибуните в този младежки Хайд парк, от които произнасят своите насочени "навън", към напуснатия свят, изказвания... Как играят двамата актьори! 25-годишната актриса, побрала се в крехкото си малко стройно телце, и 21-годишният актьор могат всичко. Глас, регистри, обеми, експресивност, но и лаконичност, ударност, сгъстеност до край, до самия край... Каква е тази школа! Кои наши артисти биха могли така ясно, бързо, остро рефлективно, без паузите на сантимента, но и без да губят от чувсвеността си и т. н. да спазят темпоритъма на този спектакъл. Скороговорката им е четлива, а не говорен дефект, тя поражда допълнителна екпресивност, масивът от думи е носен от едно, крайно и вдсеобемащо дихание. Всички бяхме омагьосани, влюбени, трудноразговорливи след представлението. Защо да крия - и някак огорчени и отчаяни, защото нали уж ние сме страна на актьорски таланти, а така ни впечатляват киевски довчерашни студенти, които може би в Киев никой още не познава... След спектакъла вървим с Кремена Бабачева и Светла Бенева по тъмните нощни пазарджишки улици и хем ни е светло, хем ни е криво, че този беден, лаконичен театър е непостижим у нас. Вече месец от тогава, но още съм под властта на обаянието му...
Радостта от театъра. Фестивалът се прави за зрителите, а не за критиците, които са гледали повечето от включените в афиша му заглавия. Така че тук няма да се спирам на коментираните (някои от тях - включително и от мен) спектакли, като много интересният "Сън в лятна нощ" от Шекспир, постановка на Владлен Александров в ДКТ-Пазарджик; като "Часът, в който не знаехме нищо един за друг", авторски спектакъл на Боян Иванов в ДТ-Варна (спектакъл деликатен, развълнуван, с точен адрес и с много добри актьорски прояви - нещо, което е вече запазена марка на този театър); "Кралят-елен" от Карло Гоци, постановка на Мариус Куркински в Народния театър "Иван Вазов"; "Валонска нощ" от Ерик-Еманюел Шмит, постановка на Николай Поляков в ДКТ-Враца; "Лазарица" от Йордан Радичков, постановка Крикор Азарян, копродукция на Фондация "Сцена Балкани" и Народния театър "Иван Вазов" (играна с особено въодушевление на голямата сцена пред препълнения салон); "Кой има магарешки уши?" на Кирякос Аргиропулос в Столичния куклен театър (най-доброто от програмата за деца, наречена "Жълтият папагал")...
Искам специално да отбележа няколко спектакъла, които бяха нови за мен, и, което е по-важно, разбира се, бяха пълноценно състояла се среща между автори, режисьори и актьори.
Красимир Спасов прави "Паметта на водата" от Шийла Стивънсън в ДКТ-Пазарджик (сценография Иван Карев) с много добър актьорски ансамбъл. Бих посочил Нели Сиракова - чак сега откривам за себе си тази актриса, Мира Янева и отстранения, деликатен ироник Димитър Терзиев. Спектакълът е и аналитичен, и чувствен, вълнуващ, владеещ зрителя.
Йорданка Стефанова играе невероятно точно и завладяващо в "Игра на мъж и жена" от Кирил Топалов (постановка Михаил Петров в Театър "Възраждане"). От една страна, в това няма нищо чудно за всеки, който я познава, но от друга - колко големи роли сме гледали напоследък (след "Къщата на Иван") на тази великолепна актриса.
За втори път гледам "Части от цялото" по мотиви от Йордан Радичков (сценарий и постановка Стилиян Петров, ДСТ). Първият път фрагментарността на спектакъла някак си ми попречи да го възприема, харесах само невероятните три актриси Деляна Хаджиянкова, Албена Георгиева и Росица Огнянова. Сега смиреността пред чудото на мъглата, реката и срещите по пътя, ококорените очи на сестрите от малката обител, неизтребимостта на любопитството и магията на невъзможността отвъдното и отсамното да се разделят, слятостта им в цялото - ми прозвучаха покоряващо и очароващо. Много фин, ненатрапчив спектакъл, изящен, красив, истински.
"Идиотите никога не умират" от Трайче Кацаров (постановка Георги Траянов, Народен театър от Щип, Македония) е необикновен моноспектакъл за киноман, който се изживява като персонажите от любимите му филми. За него киносалонът е единственият му свят, в него той живее живота си - налудничаво изкривен, параноичен, свит до някакъв фалшив минимум. Методий Колоски (завършил в България) играе отдадено до край, остроумно и точно.
Добрият шанс, че може да го научи и на български, доведе до идеята да гастролира поне с десетина представления в България - една интересна и, надявам се, продуктивна идея.
Фестивалът се закри с "Дванайсета нощ" от Шекспир (постановка Василий Сенин, Русия, в ДТ-Плевен). Визията на спектакъла е неочаквана и интересна. Основните сцени се развиват върху или около груби железни легла с табли, обсипани с повече или по-малко цветя. Сцената е гола, потънала в мрак. Отзад има осветен в червено прозорец към някакъв друг свят, различен от този пред нас, в който цари тъжно безвремие. Епизодите се сменят динамично, трескаво. Актьорите едва успяват. Успява Красимира Кузманова (Виола) и повече или по-малко Владислава Николова (Оливия) и Александър Димитров (Малволио). Но именно четенето на образите, тълкуването на взаимоотношенията и на самите същностти на персонажите е слабостта на спектакъла. Орсино е самовлюбен наркоман с изцъклени очи, ограден от бодигардове с кавказски калпаци. Как и защо да го обича Виола? На Малволио му е отказана всякаква драма, той е с хитлерови мустачки, вдига ръка в хитлеристки поздрав. Не е ясно той обича ли, или само търси начин да се издигне, та да има повече възможности да въведе ред в заобикалящия го свят? Преминават самолети, слугите в двора на Оливия пушат трева, вместо жълтите жартиери виждаме спортен екип... Ето такива ми ти осъвременявания, но от тях природата на взаимоотношенията не става по-богата или по-интересна, а спектакълът губи от началната си енергия и се разпилява на отделни находчиви сцени и решения, на трудно сводими в едно части от цялото.
Само ще посоча и три куклени спектакъла, които, наред с "Кой има магарешки уши?", художествено оправдаха усилията фестивалът да има и програма за деца: "Мистерия с яйца", авторски спектакъл на Теодора Попова в КТ-Сливен (живо въображение, изобретателно, но слабо като литература, като внушения чрез словото); "Карлсон и дребосъчето" - спектакъл на Здрава Каменова и Моника Митева в "Ателие 313"; "Музиката в моите ръце" от Дора Рускова в НАТФИЗ (невероятно въображение, омайна красота, но не ми достига, че ефектните средства не се използват за цялостен сценичен разказ, представях си, че с тях ми се разказва "Пук!", например. Щеше да бъде фантастично!).
Най-лошото. Миролюбието ми беше взривено от два спектакъла. Един много лош и един недопустимо лош. Първият беше "4 приказки за 1 змей" по Милада Машатова (постановка Съби Събев в Казанлъшкия театър). Разбира се, могат да се потърсят извинителни причини в младостта на състава и да се вади вода от най-различни други дерета. Но това е начин на правене на театър, който е безотговорен, безпомощен, връщащ мисленето ни с десетилетия назад.
Вторият беше скандалният "Мечо Пух" по Алън Милн (постановка Съби Събев в Младежки театър). Чак толкова отвратително представление не бях гледал вече много години. То е недопустимо слабо, пошло спрямо оригинала, не смешно, в него няма нищо от милата ироничност на книгата, действието е изградено тромаво и без никакво въображение. Маските върху главите на актьорите решително не даваха възможност на гласовете им - при някои от тях и без маски е същото - да стигнат до зрителите. Казват, че детската публика е много благодарна. Видях го с очите си. Тя е и всеопрощаваща може би, защото децата загубиха всякакъв интерес към ставащото на сцената и започнаха да си се забавляват сами - и им беше добре. Оживеният живот в салона не беше свързан и не беше породен от спектакъла, това беше автономен живот на много по-свободните хора в общността сцена-салон.
Представлението се отказа (с видимо облекчение) от амбицията да "качи" децата при себе си, то се движеше на някакъв възмутителен автопилот и копнееше само за едно - да стигне до финал, каквито и загуби да претърпи по пътя. Само когато се изпълняваха доста примитивните песнички, децата изразходваха енергията си в ръкопляскания, които актьорите може би скромно приписваха на своята работа. Това е от онези спектакли, които не показват необходимостта от специализирани режисьорски умения, а могат да окуражат всеки да се занимава с режисура. Щом това минава, защо да не опитам и аз - може да си каже всеки, стига да не чувства каквато и да било отговорност към правенето на театър за деца. Не мислете, че това е някакъв стар театър. Не, това е лош театър за всички времена. Безотговорен спектакъл на столична сцена с млади актьори, които не зная дали си дават сметка в какво участват. Щом специализираният театър за деца прави такива спектакли, че и ги предлага на фестивали, вместо да ги скрие гузно, значи нещо е много сбъркано, значи в театъра няма дори самосъзнание какво прави, значи пустинята расте...
Препоръки към фестивала. Да продължи с усилията да прави добра международна програма. Да продължи с практиката гостуващите театри да остават поне ден-два в града. Така те имат възможност да гледат спектаклите на колегите си, да общуват - нещо изчезващо в повечето ни театри. Да залага на младите - добрата млада трупа на Пазарджишкия театър просто го изисква. Защото за Добрин Досев, Тодор Кайков, Димитър Терзиев, Тодор Танчев, Христо Бонин, Диана Досева, Нели Сиракова, Мира Янева, Росица Александрова и други това е шанс да отворят очите си за движенията в националния ни театър, да съпоставят с другите своите търсения, своите мечти за театър.
И на края, съвсем като в популярния лозунг, препоръчвам на фестивала формулата: "По-малко, но само добри спектакли". Така да се каже, съотношението (вж. по-горе) да е: 15:0:0:0.

Никола Вандов



V международен фестивал Есенни театрални срещи
в Пазарджик
2 - 9 ноември 2005


Статистика.
28 спектакъла: 15 драматични и 8 куклени постановки от България; 2 драматични от Македония - Народен театър "Войдан Чернодрински" от Прилеп и Народен театър от Щип; 1 драматична (детска) е 1 куклена от Сърбия и Черна гора - Куклен театър от Бар; 1 драматична от Украйна - Народният театър "Леся Украинка" от Киев). Това е статистиката на този набиращ скорост сравнително млад театрален фестивал. Освен това по време на фестивала се откри изложбата "Метаморфози" на сръбския фотомайстор Аугустин Юрига. Сред изложените снимки имаше и такива с български театрални лица - например невероятен портрет на проф. Атанас Илков, направен през май 2005 година на ХII международен куклен фестивал в Суботица, Сърбия и Черна гора, когато получава наградата за цялостно творчество "Малък принц".
Това е за статистиката. Но то дава представа и за широката картина на нашия театър, която форумът показа на пазарджишките зрители. При това, за разлика от други фестивали, усилието да се играят и спектакли за деца (куклени и драматични) съвсем не е формално. Спектаклите на чуждите участници от три страни също не присъстват куртоазно в афиша, а бяха сред най-доброто на фестивала. От тези 28 спектакъла успях да гледам 25. Разбира се, не е възможно, а може би не е и нужно да се спирам на всички видени представления. Между тях имаше много добри и просто добри - те, слава богу, преобладаваха; приемливи - това са онези, в които хем нещо цениш, хем сърце юнашко не ти дава да ги приемеш изцяло; слаби - така дошло този път!, - и слаби - не можеше да не бъдат такива!; и два недопустимо лоши. Съотношението в тези условни групи беше 15:2:6:2. Ако някой се усмихне снисходително на приведените съотношения в изкуството, ще му напомня за популярните у нас напоследък политически и управленчески формули. И, ако още му е смешно - а поне в държавата не е, защото е тъжно - нека си се усмихва...