на Софийски солисти
Пламен Джуров откри заедно със "Софийски солисти" новия абонаментен цикъл на състава, който, вижда се, е обърнат към 250-годишнината на Моцарт. Интересно е да се разгадаят принципите, които определят програмите на тези четири концерта; тук това не е трудно, тъй като Джуров знае как се правят цикли, как се "залага" обединяващата "въдичка" за публиката - и всичко това е подплатено със стил и култура. Още нещо: много често тъкмо Маестрото знае как да "навие" своите колеги-композитори да напишат нови неща за ансамбъла - така в цикъла с радост откривам две премиерни творби, които твърдо седят в програмите за февруари и април идната година - на Георги Арнаудов и Георги Минчев.
Но сега се спирам на първия от четирите концерта. Концерт с музика на Моцарт и Шуберт, музика с атмосфера, която създава мисли за предстоящи празници и която по някакъв начин действително ти дава прекрасното, макар и фалшиво усещане за успяло бягство от всичко, дори от съседа ти в концертната зала, който тъкмо по време на "изпяването" на темата (няма значение коя) е решил да си отвори бонбонче. Успявам. Успявам да се концентрирам и да слушам само това, което става на сцената.
Дивертименто, KV 137 - една на пръв поглед необичайна творба на Амадеус - не само, че е тричастна, ами вместо да хвърли всички ни в забавлението, той решава да ни потопи в протяжността и нежните вибрации на едно прекрасно Andantе. Липсват почти задължителните два менуета за едно дивертименто. Така е, защото всъщност Моцарт е написал най-почтено струнен квартет заедно с още два - това става през 1772 година в Залцбург, и после е решил да ги назове "Дивертименти". Това, което чухме на концерта, е може би най-интересното с ускорението на движението, което се случва от началото до самия край на творбата, когато буфонадата се чувства осезателно. Последва Концертът за две пиана, KV 365, една блестяща, бравурна композиция, искряща от идеи, която самият Моцарт много обичал да изпълнява. Не само със сестра си. А солисти тук бяха Десислава Щерева и Евгения Симеонова - много приятно, коректно присъствие, подкрепяно елегантно от диригента и музикантите от състава. Симеонова нямаше много добра вечер, но това не се отрази съществено на творбата.
Солмажорната меса от Шуберт даде възможност на публиката да чуе испанския хор от консерваторията "Хасинто Гереро", Толедо, с диригент Консуело Алварес - една дама, която очевидно разбира от звука, от баланс, от динамика на тембрите и знае как да култивира тези качества у своите хористи, които всъщност са самодейци. Справят се много добре - знам поне един наш хоров състав (той често пее в тази зала), който би трябвало да попие поне малко от умението на хора да пее пианисимо - чисто и интензивно. Но не видях никого от хоровата общност в залата. В някои случаи високомерието ни е толкова неоправдано, че се превръща в сюжет за трагичен разказ. Говоря за нашето хорово високомерие, което се основава на факти отпреди поне десетилетие и половина. Сега нещата са твърде, ама твърде различни. Същото е и по въпроса с певците. Тенорът от Испания Томас Хил показа вкус, много добра емисия - без да е "глас до небето", певецът демонстрира музикалност, балансирано вписване в общия звук и в ансамбъла с останалите солисти. Истински професионалист, на когото може да разчита с удоволствие всеки диригент. Както впрочем и органистът Хуан Монтеро. Много младата Ани Гемеджиева (сопран) остави най-приятно впечатление със своята голяма музикалност и тембър. Всъщност тя има още да поработи върху емисията си, особено в ораториални творби като тази - имам предвид най-вече дозирането на вибратото й. Нещо, което тя, уверена съм, има слуха и възможностите да преодолее. Диман Панчев (бас) не можа да се впише в сакралния характер на композицията. Над всичко бих поставила великолепния звуков меланж между хора и ансамбъла; най-красивите моменти в преживяването бяха именно тези. Там, където има естествена склонност за анонимна отдаденост на музиката, резултатите винаги са много по-истински. И се помнят от публиката.
Екатерина Дочева
Крешендо/
декрешендо
