|
Политиката в свободния театър Не е трудно да си представим България с високите сини планини, реки и китни долини като макет. Всеки е виждал в училище релефна географска карта. Но как би изглеждал макет, който представя не само географските ни забележителности? Какво удоволствие би продал авторът на подобен макет на потенциалния си клиент, как би замислил да функционира играчката мини-Българияленд? Засега това са само въпроси на въображението, но видях как Щефан Кеги е "поставил" по подобен начин Швейцария в Театър Базел в спектакъла си "Mnemopark". На сцената е монтиран макетът на Швейцария, отдясно виси огромен постер на Алпите. Той представлява релсова композиция от гари, къщи, комплекси, поляни, планини и в тях спирки, между които се движи малко влакче. Трима, двама мъже и една жена, са неговите майстори. Те стоят, снабдени с малки микрофони, в пространството между отделните спирки, а в центъра на задния план има една актриса, която "ръководи" акцията. Пътуването на влака се следва от малка камера и виждаме веднага на екрана в дъното заснетия филм. Сцената започва да функционира като снимачна площадка, "натурщиците" разказват заедно със статистиките от туристическите справочници своите собствени истории, които "спирките" помнят. В хода на една умна игра с чувство за хумор макетът започва да отваря своите двойни дъна и заедно с документалната картина от мястото на събитието и хилядите данни за това как можете да си поръчате на специален за целта пазар прочутата швейцарска крава във възможно най-продуктивен и желан от вас вид (предлагат се в епруветки възможности за кръстоски), та задено с тази картина пред очите на публиката възниква и друга - тази на спомените. Влакът спира и камерата се движи сред малките фигурки, живеещи в китната швейцарска къщичка с градинка, докато мъжът разказва за тях, неговите съседи и те "оживяват", фигурките са "превъплъщават" в конкретни лица, които виждаме в паралелно показваните заснети разговори с тях. Всъщност тук всяка спирка си "припомня" минали събития, а някои помнят важни, лични събития от живота на участниците, които те разказват, докато пътуват, размакетирайки клишетата на познатите обяснения за историческите събития. Разигравайки на различни нива реалностите в представлението и симулирайки "оживяване" на представите за Швейцария, режисьорът не ги разделя просто на истински и фалшиви. Сменя перспективата - гледната точка се мести от "птичия поглед" към фрагмента от ежедневието, към някое събитие от началото на века, вписано в сградите и гарите, които влакът посещава, или например към един мост, който отключва спомените след падането на стената. Всеки от участниците е максимално отдаден на играта, така че представя и реалността в макета (тоест себе си, защото той си е тяхно дело) и тази - зад "кулисите на макета", зададена от режисьора, а всъщност нещо трето, което се получава по време на представлението "Mnemopark" (парк на спомените, но в името има игра с мnemotechnik, с помощта на която се учи наизуст). Щефан Кеги е известно име, автор и на радиопиеси, участник във вече нашумелия "Римини-протокол", който се занимава с изследване на границите и възможностите на театъра да бъде живо изкуство, чувствително към актуални проблеми, печелещо вниманието и съучастието на зрителите с неочакваната си гледна точка и начин на случване, с жив, възникващ на мястото на действието език. Спекатакълът бе показан в Хау 2 (втората сцена на Хебел ам Уфер театър) в рамките на фестивал с поетичното име "Копнеж", а иначе шестото издание на Фестивала "Политиката в свободния театър", който се проведе от 10 до 20 ноември в Хебел ам Уфер или ХауХауХау. Организаторите, между които и Бундесцентралата за политическо образование, казват, че фестивалът фактически "тук, в Берлин, инсценира копнежът за реален живот", а също, че целта е да се "поставя под въпрос познатото и да се дава възможност да се разбере непознатото". Сабина Цвех и Одет Инеати, тоест кураторката и ръководителката на тазгодишното издание, твърдят, че: "Огромен е копнежът по театър, който е независим, който не се огъва под икономическите принуди и не се поддава в избора си на популистки теми и естетики". Разбира се, много от представленията в тази територия на свободния театър се движат на ръба на театралното. Доста ексцентричен на пръв поглед беше например "Dead Cat Bounce" на Крис Кондек, който представляваше игра на борсата на Уолстрийт в реално време. Подставени и реални зрители можеха да купуват и продават акции, за да ни покаже на всяка цена тръпката на пазара, от който зависим: така и пишеше в програмата, че това е "интерактивна пиеса-урок (Lehrstuck) за механизмите на функциониране на борсата". Не останах с впечатление, че публиката придоби чак драматичното усещане за това, че случващото се на пазара е поело фунциите на съдбата в днешния свят, както прокламира режисьорът, но в първите 20 минути на мнозина им бе забавно, а може би и интересно да видят на фокус, отблизо, как функционират "магическите" думи за всякакви дауджоунси. Имаше и опити за чист документален театър като "Алибита" на Хофман & Линдхолм от Кьолн с реални наблюдения и описания на хора от ежедневието, срещани от авторите-представящи, които те не познават, но виждат всеки ден. Всичко това - върху бедна сцена с три стола и три черни дъски. Кратко представление, но доста въздействащо с докуменалния си минимализъм и внезапно фокусиране върху "остатъците от деня", върху онова, което човек улавя само с периферното си зрение в ежедневното тичане нанякъде. Не бих казала, че всичко бе дори особено провокативно или неочаквано, но по-същественото, което показа фестивалът, е силната подкрепа на самото движение на независими групи и театрали, на ясната им позиция към даден проблем, на критическото им мислене; подкрепата на идеи, от които се пръкват наистина нови представления и се раждат нови възможности за театър; защитата на убеждението (или на "копнежа"), че театърът трябва да съучаства в живота на хората, а не да "отразява" наличности и да се заиграва с отъпкани естетики и пиеси, с една дума, че трябва да бъде "свободен". Виолета Дечева |
Реплика от ложата |