Оденбах
от зората на видеоарта до днес
Всички мои произведения са автобиографични; портрети на моя живот...
Марсел Оденбах

Марсел Оденбах обича да пътува, това той сподели при визитата си в София за откриването на своята изложба "Видеоарт 1977-2004" на 14 ноември. Повечето от творбите, представени в Националната художествена галерия, са създадени от немския видеоартист в чужбина или действието им е с отправна точка в определена държава. За създаването на "В тихите води бродят крокодили" авторът живее и работи известно време в Руанда, "Твърде е хубаво, за да е истина" е произведението му от Венецуела, "Периферният поглед на свидетеля" - от Франция, а "Мъжки истории" - от Турция.
Роден през 1953 в Кьолн, Германия, между пътуванията си Марсел Оденбах продължава да живее и работи в родното си място. Вече 30 години той формира и влияе на развитието на видеото като артистична медия. Неговите експерименти в областта на наративното и репрезентативното, в техническия и инсталационен подход образуват фундамента на днешната практика с медията.
Първите произведения на Оденбах в областта на видеото и филма са от 70-те години. С парите, получени при продажбата на 50 рисунки през 1976 той си купува първата камера. По това време, заедно с Улрике Розенбах и Клаус фом Брух, основава АTV - алтернативна телевизия, като противопоставяне на телевизията като медия и извеждането на преден план ролята на видеото.
В периода 1974-1979 Оденбах следва архитектура, семиотика и история на изкуството и, както самият той казва, от архитектурата взема пространствените решения при обособяването на външното и вътрешно пространство в своите произведения. При избора на заглавия в работите на Оденбах личи игра на думи чрез вмъкването на познати откъси от поговорки или всеобщо приети изречения.
Историческо-политически документи на времето, откъси от художествени филми и седмични сериалчета, всекидневни сцени се свързват в редуващи се образи. Най-честите похвати при изграждането на неговите произведения са многослойна, разделена чрез черни линии картина и фрагментно действащи образни раздробявания. Звук и често вмъкнат текст действат като втори слой при структурирането на неговите видео творби. Тоналният фон на поп или класическа музика, на африкански ритми и собствени звуци се примесва с текстове на цитати от Бодрияр и Бото Щраус, откъси от стихове на Ингеборг Бахман.
В "Диалог между Изтока и Запада" (1978), една от най-ранните му творби, Марсел Оденбах разговаря със свой приятел, унгарският режисьор Габор Боди. Седнали са на маса и, обръщайки се един към друг, се опитват да поведат разговор. От устните им обаче излизат единствено мехурчета слюнка.
10 години по-късно Марсел Оденбах се спира отново на тази тема. Но в "Никой не се завръща там, където иска" (1989) идеята, че диалогът между Изтока и Запада е възможен, не изглежда така утопична.
"Никой не се завръща там, където иска" е документално отражение на едно твърде важно събитие от най-новата ни история - падането на Берлинската стена. В произведението се редуват образи на Стената с образи на анонимни емигранти, изгнаници и бежанци в поток от исторически цитати на ХХ век.
"Мъжки истории" (2003) е видео, което се излъчва едновременно на два екрана. То е създадено за седмото Истанбулско биеналe и включва клишета, които винаги възникват при думата "турчин". Всичко като че ли се случва на улица в Истанбул, а всъщност реалното място на действието е бръснарница в Кьолн. Сцени от бръсненето на млад мъж се редуват с архивни кадри на отомански войници и турски елитни войскови части, разказващи историите на мъжа в Турция.
В "Твърде е хубаво, за да е истина" (1999-2000) се преплитат журналистически репортажни кадри на убийствата във Венецуела с авторовото заснемане на "Кралицата на красотата". Документални сцени от диктаторския режим във Венецуела са последвани от изображения на целувки, които раздават кандидатките за титлата Мис Венецуела. Темата за диктаторските режими и за лавинообразните страдания, които предизвикват, е водеща и във филма му за Руанда. "В тихите води бродят крокодили" (2004), притежание на МОМА в Ню Йорк, е една от дългите като времетраене творби (30 минути) и е с най-силно въздействащи кадри. Тя представлява разказ за геноцида в Руанда. Виждаме редуващи се сцени от телевизионни новини с кадри на агитиращи политици и образи на сираци, които живеят в сянката на политическите игри. Филмът завършва както и започва - с препратка към "Персона" на Ингмар Бергман. Момче колебливо протяга ръка и гали лицето на майка си.
"Мога да забравя видяното, но миризмата - никога", пише Оденбах за преживяното в Руанда.

Надежда Джакова,
куратор на изложбата

Днес видеоинсталацията е нормална практика на съвременното изкуство, но малко са чували, че Марсел Оденбах създава ранните си работи в средата на 70-те години на ХХ век. Още тогава той прави значително количество записи, пърформанси, рисунки и инсталации и печели славата си на един от най-важните германски художници, работещи с видео. Четвърт век по-късно, когато видеомедиата е била преоткривана няколко пъти, Оденбах, един от пионерите на европейския видеоарт, продължава да бъде в предните редици на неговото развитие. В същото време в своята работа той продължава да защитава важните социални и политически въпроси. Освен това той се занимава с провокативната тема за конструирането на личността във връзка с представата за историята и културата.
В произведенията си Оденбах използва откъси от класически филми, от архивни ленти и от кинопрегледи, както и от материали, които сам е заснел. Неговите произведения изследват начините как образите от миналото оформят възприятията от настоящето. Подобно на изригване на потиснати спомени, бързият поглед към някои от най-тревожните събития на ХХ век характеризира тълкуванията на Оденбах, свързани с актуалната ситуация и явления. Визуалната двусмисленост на това, което Оденбах снима, съпроводено от въздействаща музика, създава чувство на страх и тревога в работи, които на пръв поглед изглеждат лишени от конфликт. От друга страна, Оденабах организира инсталационното пространство, разполагайки мониторите така, че да може неусетно да дезориентира зрителя и да разруши представата му, че сам упражнява контрол върху неговото възприятие.
Видеото "Никой не се завръща там, където иска" ("Niemand ist mehr dort wo er hin wollte") документира процесия с горящи свещи в Източен Берлин малко преди събарянето на Берлинската стена през 1989. Докато самият ход на процесията е неформален, приглушен и мирен, неговата драма е подсилена от звуците на фуга на Бах, която преминава в хорово изпълнение на "Единствена майка Германия" ("Deutschland einig Vaterland").
Накъсвайки действието на филма с отрязъци от маршируващи нацистки войници, Оденбах проблематизира надграждането на бурното минало върху разбирането на пътя за Обединението на Германия и последствията му за Европа.
Тенденцията да се промени историята е разиграна в "Да скочиш на влак в движение" ("Auf den fahrenden Zug springen", 1989-1991). Филмът се върти на няколко монитора, поставени върху пиедестали, подредени клинообразно, което внушава движение напред. Мониторите излъчват образи на влак, пътуващ по Средиземноморския бряг, влизащ и излизащ от тунели. Всеки път, когато влакът е в тунел, архивни исторически кадри и откъси от филмите на Дeйвид Грифит и Алфред Хичкок профучават през екраните. Пътуването приключва, когато влакът пристига на гара, пълна с изморени хора, пътуващи всеки ден до работата си. Слизащи от влака, забързани към задълженията си, те вече са забравили "историческия багаж", който влакът, пътувал метафорично през век на безредици и вълнения, е понесъл като допълнение за своите пътници.
Работата на Оденбах прави от твърде деликатния подтекст актуални идеологически визии, а неговото изследователско отношение не е ограничавано в Германия. Вярването му например, че расизмът е всепроникващото зло на нашето време, му позволява да достигне до заключението, че пътищата за стопяването на расовите различия са част от исторически неприключило дело. В "United Colors" (1992) заглавието прави заемка от добре позната рекламна кампания на марка дрехи - архитектурата на изложбеното пространство спомага за създаването на метафора за състоянието на расистката слепота. Приближавайки тесния вход, зрителят вижда рамкиран във видеото образ на африкански туземец с украшение на главата. Вътре в стаята обаче, отличителните черти на африканеца са изместени от изображения на предимно бели лица, излъчвани от другите монитори. Този откъс е ироничен коментар върху това как Западните маркетингови кампании използват риториката на общността за да я предложат главно на бели потребители. В двойната прожекция на работата "Това завъртя главата ми" ("Mir hat es den Kopf verdreh", 1994), единият екран показва очите на Оденбах, гледащи зрителя точно когато са заслепени от осветяваща ги въртяща се светлина. Второто изображение показва играещо си южноафриканско дете. Зрителят е раздвоен от контраста между пъстротата на въртележката и мрачния, печален контекст, който се разчита като зареден с расизъм.
В последните си работи Оденбах фокусира вниманието върху масовата миграция като характерен феномен на нашето време, което нямаме никакво желание да признаем. В "Пристигане и заминаване" ("Von Kommen und vom Gehen", 1995) художникът използва движението на лодки, закотвени в пристанище, за да подчертае дълбоките различия между хора, спуснати във водата за удоволствие и тези, които, като бежанци, трябва да ги използват за бягство. Във "Виж как бягат" ("Da laufen sie", 1995), сниман на финала на Лос Анджелиския маратон, изтощени бегачи са показани в забавен кадър как правят последни крачки по маршрут, известен с драматичния си завършек. Дори в нашите неангажиращи дейности, както Оденбах казва, ние носим товара на нашето минало; единственият начин да се освободим от него, е да не позволяваме никога то да бъде забравено.

Дан Камерън,
куратор на изложба на Марсел Оденбах, реализирана през 1998-1999 в САЩ.

Неизменните съзидателни ръце или За всички историци на изкуството (Die ewig schaffenden Hande oder Fur alle Kunsthistoriker, 1976-77), едно от първите черно-бели видеа на Марсел Оденбах, представя пародия на неуверен мъж, стъписан от статичното вторачване на камерата, който седи и се върти нервно. Накрая той отбранително стисва бедра и чопли нокти. По интересен начин е намерена връзката между седящата фигура и стола, върху който мониторът е поставен в галерията. Тази работа ясно представя кураторския проект "Седящо видео 1977-1997" (7 самостоятелни изложби на художници от Кьолн в галерия Антон Керн, Ню Йорк).
В по-късните си работи Оденбах наблюдава настоящето на расистките предразсъдъци, политиката, насилието и консуматорската култура през примери от остарели телевизионни реклами, новинарски емисии и филмови откъси от Брайън Де Палма и Алфред Хичкок. Глас с абсурдно отсъстваща искреност повтаря "Добре дошли!", като в същото време камерата показва обърнат пейзаж на града. В поредицата, която следва, виждаме откъси от насилие срещу черните, от парад на нацисти, протестиращи, панорама на Берлинската стена, размирици, баскетболен мач.
Смесват се звуци от флейти през барабани до градски шумове. Германците не избелват лицата си по време на карнавал, докато африканците оцветяват лицата си в бяло по време на ритуали... Към видеото "Както ако бяха дошли да ме вземат" ("Банда убийци") ("Als konnte es auch mir an den Kragen gehen" ("Mord Band"), 1983, черно-бял) са включени възглавници върху платформа, покрита с килим. Тези атрибути са прибавени за успокояване на зрителя докато гледа убийството на Анджи Дикинсън в "Облечени да убиват" ("Dressed to kill"). За да пропъди тези моменти, Оденбах завършва със статичен момент: "Трети май" на Гоя от 1808.

Едуард Лефингуел,
статия по повод изложба на Оденбах в галерия Антон Керн,
Ню Йорк, юни-юли 2005


Марсел Оденбах е един от първите в света, които се занимават с видеоарт. Ранните му произведения са създадени още в средата на 70-те години на ХХ век. Неговата изложба в НХГ е първата му самостоятелна изява в Югоизточна Европа. По тази причина той избира да представи няколко свои произведения, характерни за различни периоди от 1977 до 2004.
Малка част от българската публика знае нещо за Марсел Оденбах. За съжаление изложбата не е подкрепена от стабилна информационна част. Кратката лекция, изнесена от художника, също не даде много информация за него.
Тук поместваме текст на Надежда Джакова - куратор на българската изложба на Оденбах, както и текстове, писани по повод негови изложби по света.
Марсел Оденбах Видеоарт
1977 - 2004
Национална художествена галерия
15 ноември -
11 декември 2005