Борбата с Осмата на Брукнер

Близо 110 години след смъртта на Брукнер у нас изпълнението на музиката му все още се счита за едва ли не героичен акт - нещо, което, ако се случи веднъж на 5 сезона, е абсолютно и самодостатъчно за всички, които са в залата при подобни събития - от музикантите през изпълнените с трепет меломани до протоколните отегчени сноби. И всеки път (за съжаление паметта ми се е увеличила с вече няколко десетилетия), независимо какво е изпълнението, то се приема с провинциално умиление, което обижда, струва ми се, много повече музикантите за положения труд от претенцията и изискването на слушателя, който подхожда към оркестъра като към професионален ансамбъл с име, авторитет и история. История, на която сме свидетели и все още помним.
Събитието, което трябваше да се случи в концертния сезон на Софийската филхармония, бе изпълнението на Осмата симфония на Брукнер - произведението, което се изпълнява обикновено самостоятелно на концерт поради мащабите си - средното му времетраене (в зависимост от редакцията на автора - т. нар. оригинална е малко по-дълга - и способността, визията и пулса на диригента) е между 75 и 85 минути. За целта ръководството на института бе поканило австриеца Роланд Фрайзитцер, впрочем целият концерт бе подкрепен от австрийското посолство у нас.
32-годишният композитор и диригент Фрайзитцер има внушителна за годините си биография, по-активно и осезателно насочена към композиторското му творчество; работи като редактор в отдел на "Универсал едисион", дирижира на свободна практика. Където го поканят.
Поканен тук, в София, Фрайзитцер е решил очевидно да изпробва и себе си, и оркестъра с тази най-предявяваща изисквания симфония на Брукнер, към която "по-просто устроените" в близкото минало известни европейски диригенти и не толкова бързи и свободни/фриволни в развитието си, са пристъпвали, след като са опитали различните си идеи за звук, за линии, за фраза, за многозначителност на израза, за показване на няколко поне пласта (все пак Брукнер е австриец и дори у него е дремело известно ироническо чувство, например) в поне по-кратките по време опуси на Майстора. Вярно е, че и в нашите днешни представи симфониите на Брукнер (и Малер) все още седят като някакви колосални чудовища, които изискват извънмерни усилия за "преместването им" в една или друга програма.
Подходът между тези два екстремни възгледа би бил много добър, стига за това тук да имаше нормалните, задължителни условия. А те се отнасят до звуковите възможности на инструмента (оркестъра) и до мащаба и артистичността на свирача (диригента). За съжаление, обемите и на двете страни бяха доста скромни, което нямаше как да не се отрази на резултата. Резултат, за който можеше да се съди различно, ако гледаш, а не слушаш оркестъра. Защото бе постигнат с цената на много хвърлени усилия, на колосална енергия у повечето членове на многоуважаваната формация. Фрайзитцер, за сметка на това, бе удивително делови, с много силно експонирана трезвост/хладност на пулта. Работеше с вещината, присъща по-скоро на човек, който ръководи аутопсия, а не родилно тайнство. Вследствие на тази среща се получи изпълнение с демонстрация на маса; в него имаше крешенди, изграждания, почти винаги старателно чисти звуци, ефектни медни... Имаше! Но това, което липсваше, се отнася до субстанциалното, до същностното... Липсата на достатъчно въображение и мащаб на диригента фатално "се разбра" с несъвършения или по-скоро с трудно поддържащия се оркестров звук. Брукнер, за съжаление, е използвал унисон и тремоло в струнните, за да подчертае върха, кулминацията на някоя своя мисъл - и тогава положението в съответните струнни в съответния оркестър като ансамбъл, като хомогенност става "безпощадно ясно". Брукнеровото тремоло и унисони са сложно нещо, разбира се, но си имат "чалъм". Който трябва да се знае. И ако бъде показан - да се направи. Като от един! А Филхармонията се е обновила с много за общия си състав млади хора. Което е много хубаво! Но още по-хубаво би било този факт да не ми се набиваше в ушите при всяка подобна кулминация. Тоест много време изглежда ще мине още, докато щрайхът засвири хомогенен, гъвкав и пластичен, както свиреше преди години. Но това не е работа "на самите давещи се", а на техните постоянни диригенти. Ако разбират за какво става дума.
Мисля си, че комфортът в една работа се създава не от удобния и лесен процес, а от резултата, който процесът цели и до който води. Тогава идва комфортът - от усещането, че "си блъскал, но си преодолял." Тук чухме един еднопланов, близо 90-минутен, тежък, тромав Брукнер, в който имаше единствено дълги фрази и кулминации без никакви разлики, без отсенки, без откроявания. А творбата дава изключително много възможности за това - от величието до усещането за дребнавостта и смешността на бюргерския дух, от високо духовното до трагизма на несбъдващото се. Самият Брукнер се е люлеел във всичко това. Защото е бил човек. Човек с много различни страни на проявленията на своя характер и усещане за мисия. Е, тъкмо за това говоря - когато един диригент, който не е много опитен, избере неподходящата за себе си творба и се хване с не много опитен в определената материя оркестър, въпросът с мисията как стои? Или просто за пореден път оркестърът е бил третиран като спаринг партньор за предстояща важна среща някъде другаде?
Самият оркестър обаче се вживя достатъчно в идеята за борбата с Брукнеровата Осма. В нея, в борбата, може и някой да е надделял, но, сигурна съм, че това не е имало много общо с музиката.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо