Многоточия, удивителни и... Лейди Зи | |
След миналогодишния опит Киномания да се превърне в по-малкото есенно братче на арт-ориентирания София Филм Фест, тазгодишното деветнадесето издание отново пробва да се понамърда в познатата схема и да възвърне комерсиалния си облик. Едно от доказателствата е приобщаването на големите мултиплекси Арена "Запад" и Арена "Младост" към филмовия водовъртеж, което може би е разширило зрителския диапазон, но и по всяка вероятност допринесе за празните в сравнение с последните години салони на кино "Люмиер" и най-вече - Зала 1. Друг е въпросът за недотам уместното програмиране на някои от филмите. Най-пресният и крещящ пример е "Музиката на Истанбул" на Фатих Акин - не беше особено трудно да се предположи, че ще предизвика стълпотворенчески фурор, но при все това му бе отредена една-единствена прожекция, и то в "Люмиер", вследствие на което избиването за билети и места бе почти буквално (организаторите може би разчитат на тренинга ни от градския транспорт). Същевременно в Зала 1 се ширеха ненадеждни откъм касовост заглавия, например като френския "Как да се спасиш от уволнение" (2001, Франция, реж. Франсис Вебер). Той е впрочем доста свежа, макар и предвидима комедия на ситуациите, която иронично пунтира манията за толерантност към малцинствата (в случая хомосексуалните), напъплила развитите общества в последните години. Сещам се още за британския "Лъжи на разделението" (2005, Великобритания, реж. Джулиън Фелоус), оказал се внимателно изпипан, елегантен и проникновен разрез на човешките отношения в диапазона между любовта и омразата, отегчението и страстта, греха и опрощението, егоизма и себеотрицанието, монотонността и катарзиса. И още - за "Stoned" (2005, Великобритания, реж. Сивън Уули), отявленото разочарование за феновете на "Ролинг Стоунс", който, освен че откри Британската панорама, изпревари и лондонската си премиера, а за наш срам и резил салонът пустееше безутешно... Дотук с практическите неуредици в организацията. Що се отнася до концептуалната й страна, тоест подборът на филмите - първоначалното запознаване със заглавията на хартия ме ентусиазира, но, да си призная, това чувство бързо се трансформира в отегчение, дори разочарование. От една страна, отсъствието на ретроспективи допринесе за наличието на повече по-нови продукции, което е полезно предвид тукашната политика на разпространение. От друга обаче, някак осезаемо липсваха мащабни запознанства с творчеството на изтъкнати автори, както свикнахме през последните години. Програмата "Френско кино", включваща цели 13 заглавия (кому ли е нужно - не е тайна, че френското кино в последно време не предлага почти нищо интригуващо!) не успя да предизвика и грам от маниашката еуфория, съпровождала панорамите на Дерек Джарман, Вим Вендерс, Райнер-Вернер Фасбиндер, Милош Форман, Кшищоф Кешловски, Фатих Акин... Все пак успях да се насладя на "Натали..." (2003, реж. Ан Фонтейн) заради чувствената жизненост на Еманюел Беар, поовехтялата прелест на Фани Ардан, неотменния прелъстителски ореол на Жерар Депардийо, превъзмогнал досадното амплоа, нагнетено от всички дебилни роли, които му се налага да играе напоследък (смешен трътльо в "Астерикс и Обеликс", хленчещ лигльо в "Руби и Куентин", латентен гей в "Как да се спасиш от уволнение"). И още - заради лежерната меланхолия в ритъма, нетипичния любовен триъгълник с поучителна нотка за "благопристойни" съпруги, мощния еротичен заряд (на практика без нито една еротична сцена). Британското кино бе спорно британско, що се отнася до темите, топографията, визията, атмосферата, националността на режисьорите и дори на продуцентите. Британецът от индийски произход Асиф Кападия е извлякъл сюжета на "Воинът" (2001, Великобритания/Франция) от японски народен епос; "Непобедимият" (2001, Велокобритания/Германия), сниман от Вернер Херцог, е историята на евреин, сновящ между Германия и Полша; в центъра на "В моята страна" (2004, Великобритания/Ирландия/САЩ, реж. Джон Бурман) са занимания с расистките издевателства върху цветнокожи жители на Южна Африка по време на апартейда, а в главните роли са Жулиет Бинош (французойка) и Самюел Джаксън (американец). "Трагедията на Хамлет" (2002, Франция/Великобритания) пък е спорно дали е кино, а и не претендира да бъде такова. Заснетата театрална постановка на Питър Брук подминава класическите трактовки на шекспировия шедьовър, за да се освободи от "излишния" в случая текст и да се превърне в мултирасова версия на трагедията (Хамлет е чернокож, Офелия - индийка, а Полоний - азиатец). Единственият филм, който не е създаден в копродукция между повече страни, е гореспоменатият "Stoned". Макар и бутафорен във възстановките и подозрително неправдоподобен по отношение на атмосферата, той е на светлинни години по-приемлив от другия биографичен филм за музикално величие в програмата на Киномания - дразнещо стереотипния и с полуфабрикатен привкус "Walk The Line" (2005, САЩ, реж. Джеймс Манголд), посветен на Джони Кеш и изигран от Хоакин Финикс. А най-автентичният британски филм "Лъжи на разделението", белязан от брилянтни актьорски превъплъщения на изненадващо сексапилната Емили Уотсън и неузнаваемо мъжествения Рупърт Еверет, изобщо не бе включен в програма "Британско кино"... В контекста на глобализацията обаче подобни уточнения сигурно звучат неадекватни, така че за в бъдеще филмите може би трябва да се обединяват под друг тип знаменател. Всъщност, лайтмотивът на Киномания 2005 е киното на завърналите се ветерани. Не бе нужно да се обособи в отделна панорама или да обръщаме специално внимание, за да усетим пространното му присъствие. За жалост, именно в него покълна, но и набързо увяхна зародишът на ентусиазма ми. "Ерос" (2004, Франция/Италия/Люксембург) - проект, вдъхновен от Микеланджело Антониони и осъществен съвместно с Уон Карвай и Стивън Содърбърг, е сбор от три новели-интерпретации на еротична тема. Докато "Ръката" на Карвай е поне естетски и повествователен, а "Равновесие" на Содърбърг - поне забавен и евентуално концепуален, то "Опасният ход на нещата" на Антониони е тезисен като диалог, автоцитатен като мотив (отчуждението, разбира се!) и в крайна сметка - безсмислен. Друг е въпросът доколко Антониони е режисирал самостоятелно новелата си предвид възрастта и здравословното състояние. "Непобедимият" на Вернер Херцог ме изкуши най-вече с присъствието на завърналия се след дълго мълчание Тим Рот. Типично за немския майстор, действието се развива някъде в миналото и по-точно - във времето на нацизма. Натъкваме се на необикновена, метафорично-мистична трактовка по темата германци-евреи - евреин се опитва да разклати психологически основите на нацизма отвътре, превъплъщавайки се в героя от средновековния епос Зигфрид по време на окултни сеанси. Уви, персонажите са неестествено буквални в характеристиките си, диалогът е смайващо наивен, а филмът като цяло е тромав, муден и дори Тим Рот, олицетворил болното нацистко съзнание с вродения си магнетизъм, не го спасява. С политика и дискриминация се занимава и "В моята страна" на Джон Бурман. Макар и далеч по-търпим, той изглежда износен като послание, спекулативен по отношение на екранния трагизъм. Накратко - скучен и старомоден. А иначе е технически изпипан и актьорски обигран. Типично за Бурман! "Не по устните" на Ален Рене (2003, Франция-Швейцария) е заснет по либретото на едноименната оперета на Морис Ивен от 1925 г. Очевидно замислен като забавна комедия на нравите и ситуациите, в която формата и стилът изпъкват пред наратива (отново типично, но в случая за Рене), филмът е толкова досаден и изнервящо бъбрив/пеещ, че нито отчетливото повествование (този път откровено нетипично за Рене), нито заплетената интрига помагат да бъде издържан докрая. Та дори, простете, изящната Одри Тоту, подкрепяна от симпатично опулената Изабел Нанти - и двете свеж повей от Жьоне - не успяха! Може би просто не се е появил някой, който самоуверено да заяви на висок глас, че на "cinema du papa" му е време да си ходи, точно както сториха авторите от Новата вълна, в това число и самият Ален Рене, преди около 40 години. А вероятно и няма нужда - дори чисто естетическата равносметка, направена в контекста на съвременното развитие на киното, е достатъчна за обективна констатация. Като че единствено Саура е съумял да предпази творбите си от патината на времето, да съхрани виталността и копнежа по това, което прави. Наличието на сюжет в "Саломе" (2002, Испания) превъзмогва статичността на "Фламенко", а "Иберия" (2005, Испания) е впечатляващо съчетание от танцови импресии, побрали модерни, фолклорни, оперетни и фламенко-вариации на едноименната сюита от Исак Албенис. И двата филма, заразителни с красота и емоция, са и тържество за сетивата, и удоволствие предимно за ценители. Освен "киното на татко", разбира се, успяхме да видим и някои от последните филми на режисьори, все още неизживели славата си. "Скришна игра" на Михаел Ханеке (2005, Франция/Австрия/Германия/Италия) претендира за психологически анализ на насилието, поднасяйки тягостно обстоятелствена история, шокова сцена петнайсетина минути преди финала (репресиран алжирец пробужда гузната съвест на виновника за страданието си - презадоволен френски буржоа, като си прерязва гърлото пред очите му) и в крайна сметка... отсъствие на конкретен финал. Сякаш вместо него, "Тъмно минало" (2005, САЩ/Канада, реж. Дейвид Кронънбърг), издайнически некоректен превод от "A History Of Violence", е по американски прецизен по отношение на случващото се. И при все, че е донякъде вторичен спрямо "Синьо кадифе" и дългогодишните ровичкания на Дейвид Линч по посока мрачните страни на човешкото съзнание, двойствената природа и нещата, скрити под видимата повърхност, филмът е безспорно предизвикателен и уместно зареден със задължителното за съответния жанр напрежение. Режисьорският дебют на Джон Малкович "Стъпките на танца" (2002, САЩ/Испания), некоректен превод от издайническото "The Dancer Upstairs" (на финала се оказва, че търсеният през целия филм зъл гении на терористичните актове се крие на втория етаж на балетно студио), също крие тайна, забулила в сърцевината си налудна идея. Естествено, филмът е косвена, но и откровена критика на тероризма, особено актуален за периода, в който е създаден. Политически ангажирана, макар и решена в съвършено различен ключ, е жизнеутвърждаващата екранна поема за любовта "Да" на Сали Потър (2004, Великобритания). Нежен, душевно разголен и емоционално откровен, този много женски филм е лиричният отговор на режисьорката срещу демонизирането на арабския свят на Запад и ответната вълна на омраза спрямо Америка. Ако е имало истински покъртителен филм на Киномания 2005, то това бе "Воля" на Майк Никълс (2001, САЩ). В ролята на болна от рак интелектуалка и професор по литеретура, Ема Томпсън сякаш преосмисля и пренаписва легендарните степени на приемане на смъртта в "Ах, този джаз!" на Боб Фос. Знаейки, че е обречена, героинята й се подлага на нечовешки мъчения със страстта на изследовател, за да изпита волята си и да подпомогне научните постижения в медицината. Томпсън говори, реминисцира, повръща, плаче и накрая, повярвайте ми, наистина умира, за да възкръсне като една от най-големите актриси на нашето време! Ако е имало истински откачен филм на Киномания 2005, то това бе "Най-тъжната музика на света" (2003, Канада, реж. Гай Мадин). Заснет по оригинален сценарий на Казуо Ишигуро ("Остатъкът от деня"), той е визуален поклон към експресионизма и камершпила, музикална драма от епохата на Голямата депресия, черна, много черна комедия със съзнателен уклон към царството на Танатос, перверзен апотеоз на женската красота (сакатата Изабела Роселини, инфантилно-налудната Мария де Медейрос). С две думи - угощение за маниаци! Ако е имало истински чакан филм на Киномания 2005, то това бе "Музиката на Истанбул" (2205, Германия, реж. Фатих Акин). Бунтарски небрежен, но и професионално премислен, този документален поглед върху един от най-интересните мегаполиси в света опъва културния мост между Европа и Азия (оригинално заглавие: "Crossing the Bridge: The Sound Of Istanbul"), разхождайки ни сред музикалните стилове, в които пулсират страстта, душата, културната същност на града. "За да разбереш един град, трябва да познаваш музиката му!" За да разберем киното на Фатих Акин, трябва да го гледаме поне с толкова копнеж, колкото е вложил той самият, правейки го! Едва ли ще е особено трудно - докато се опомним, ритъмът му вече тече във вените ни... Ако е имало истински киномански подарък на Киномания 2005, то това бе "Прекършени цветове" на Джим Джармуш (2005, САЩ). Преди "Изгубени в превода" на София Копола изобщо не съм предполагала, че Бил Мъри, с недодялана физиономия на фермер от Средния запад, би могъл да играе самовглъбен съзерцател с мъдро, дори интелигентно изражение. Джармуш доразсея всички съмнения. Сдържан хумор, проницателна лаконичност, деликатно мълчание и убийствен саундтрак - "Прекършени цветове" припомня да се вгледаме не само в таланта на Мъри, но и в качествата на американското независимо кино, които често подминаваме, омайно замислени над кухата европейска претенциозност. Ако е имало истинско събитие на Киномания 2005, то това бе филмът на откриването - "Лейди Зи" (2005, България, реж. Георги Дюлгеров). И не заради пищния коктейл и задушевните разговори, а защото просто си остана най-хубавият филм на панорамата. И защото разби на пух и прах инерционно натрупаните у всички ни подозрения спрямо новите български филми - че са нескопосни, негледаеми, излишно прехвалени ("Лейди Зи" пристигна в София с вече натрупан авторитет от Сараево, "Любовта е лудост" и Новия Монреалски фестивал). По сила на посланието и експресивност на формата филмът съперничи на творбите от най-силния период на своя автор: "Авантаж" и "Трампа". Същевременно не се уповава на стари принципи, експериментира и дори обновява езика на българското кино. Георги Дюлгеров завоюва още една червена точка в контекста на Киномания - наред с Карлос Саура, той е другият достойно представил се киноветеран. А "Лейди Зи" е световно конвертируем филм, откъдето и да го погледнеш!
Мариана Христова
|
Киномания 2005 4 -20 ноември |