Само за самоубийци | |
Една нация не може да мисли абстрактно. Тя опознава и усвоява действителността чрез митове и образи. Една национална култура се самоизгражда най-вече чрез своите митообрази. Затова за нея е особено важно що за люде са нейните митотворци, върху каква лична верска, идейна, политическа и нравствена основа стъпват и с каква осъзната или подсъзнателна цел творят своите митове. Възраждането на българската държава след Освободителната война (1877-78) създава остра необходимост от обзавеждането на тази държава с митообрази. Затова непосредствено след Освобождението се създават основополагащите митотворски произведения. Тяхната основна тема е именно освобождаването на България от турско иго, а водещият мит е, че това величаво дело е в крайна сметка извършено от нас, българите. Сред главните митообрази господстващо положение заемат литературните творби (проза и поезия). Челната тройка на тези аксиоматични литературни произведения включва "Епопея на забравените" (1881 г.), "Записки по българските въстания" (т. I -1884; т. II - 1887; т. III - 1892) и "Под игото" (1889-1890). Захарий Стоянов е един от главните митотворци на следосвобожденска България. В това отношение той отстъпва само на Иван Вазов. Но семето на главните митообразни трудове и у двамата се съдържа в един кратък текст в невзрачно провинциално издание. Това е статията на Захарий Стоянов "Имената на българските въстаници, които са посегнали сами на живота си", поместена в русенския вестник "Работник" и датирана 24 април 1881 г. Тази непретенциозна статия се оказва текстът с най-голям митотворен заряд в цялата модерна българска книжнина. Негово пряко потомство са две от трите най-влиятелни ("най-български") книги, създадени в България през последните два века - "Епопеята" и "Записките". Ето защо този скромен във всяко отношение вестникарски текст заслужава внимателно изследване и осмисляне. Обстоятелствата около публикуването на "Имената..." са знаменателни. По онова време Захарий, както подобава на произхода и битието му, е революционно и "нихилистично" настроен. Нагонът му към изява и към подмолна власт го тласка да влезе в основаната на 9 март 1880 г. в Русе масонска ложа "Балканска звезда" ("Etoile des Balkans"). В началото на следващата 1881 г. новоизпеченият франкмасонин участва заедно със свои събратя по ложа в редактирането на русенския вестник "Работник", просъществувал само 4-5 месеца. Тъкмо в този момент бившият "апостол" и настоящ нихилист-масон пише първата си "историческа" и "мемоарна" творба. Целта на автора е да възвеличи българските въстаници. Да им въздигне неръкотворен паметник, върху който са изписани героични имена. Но по какъв критерий са подбрани имената? Каква е темата? Измежду многобройните подходи към героичната революционна борба Стоянов избира темата за самоубийството. Авторът несъмнено знае, че християнството отрича самоубийството като най-непростим грях. Той обаче, в духа на секуларизирания ХIХ век, го смята за героичен акт, достоен за прослава. Стоянов не само не се смущава от греховната същност на самоубийството, но дори съжалява, че поради "малодушие" недостатъчен брой български революционери са се самоубили: "Разбира се само по себе си, че тая строга и немилостива девиза не можеше да стане идеал в слабите и малодушни характери; вследствие на това числото на самоубийства между българските бунтовници не е толкова значително." За да запълни този недостиг, митотворецът досътворява действителността, щом тя не му достига откъм самоубийствен героизъм. Съчинява мними самоубийства, за да обогати паметния си списък. Така статията събира общо десет случая на индивидуално или групово самоубийство, включително и трагикомичната случка с въстаника Таньо Пеев, който: "като го карали заптиите от Чирпан за Заара, намерил сгодно време да се отбие от пътя и като извадил револвера, който имал у себе си, ударил се в устата; благодарение обаче на слабия механизъм на тоя револвер след малко той можал да изплюе куршума му, като черешова кокичка, без да го повреди нещо." Драматично са пресъздадени обстоятелствата около смъртта на Васил Левски. След като описва подробно "предателството" на поп Кръстю, авторът продължава с описание на "самоубийството" на Левски: "Една нощ, в софийската тъмница, като не намерил друго оръжие, с което да посегне на живота си, ударил си няколко пъти главата о стената; но неизвестно е дали е можал да умре на мястото си, защото на другия ден, рано сутринта, висял вече на бесилницата в гр. София." В разказ за самоубийство изразът "ударил си няколко пъти главата о стената" звучи като лоша шега. Всички сериозни историци пренебрегват тази измислица, но самият автор я повтаря в биографията си на Левски (1883 г.). Композиционният връх на статията е свидетелството на очевидеца Захарий Стоянов за "самоубийството" на Бенковски. Това е най-пространно описаният епизод в целия текст, разположен на мястото за кулминация. Всъщност авторът не е бил пряк свидетел на нито едно от останалите девет действителни или мними самоубийства. Само в случая с Бенковски той е очевидец. Което му придава достоверност и меродавност. Той е "извор". Статията няма художествени цели. Нейната цел е да свидетелства. Но оказва се, че цялата първоизворност на текста се крепи на едно-единствено свидетелство - епизода с Бенковски. За пръв път Стоянов усеща какво значи да си ваятел на историята. Защото, макар че е имало мнозина живи свидетели и очевидци на описваното събитие (далматинецът Стефо, предателят дядо Вълю, помаците от пусията), на практика Захарий Стоянов се оказва единственият пишещ свидетел, т. е. онзи, който държи в ръце "историята" и може да я извайва по желание. Изкушението ще да е било голямо, а ето и резултатът: "... потеря, състояща се от 20 души, изведнъж изгърмя върху ни. При всичко че Бенковски беше ударен с 5-6 куршума, видях го, като си изтегли револвера и бързо се застреля в главата, от дясната страна, в самото ухо. Тая негова дръзка постъпка учуди башибозуците и пред(води)теля им хаджи Люзгяр не можа да се стърпи да не изкаже своето съжаление към подобен един бабаит, при всичко че е гюурин." Стилът е ясен, точен, "кинематографичен". Виждаме като на кино как раняват с 5-6 куршума войводата и как той несъмнено ("видях го"!) се застрелва "в самото ухо". Всъщност Стоянов лъже. Той не е видял Бенковски да се самоубива. Което е решаващо, защото статията е само за самоубийци. Щом Бенковски не се е самоубил, той няма място тук. А щом Стоянов не е очевидец на ни едно самоубийство, нито пък е компетентен историк, то с какво право пише подобни подвеждащи текстове? По това време вече е покойник още един очевидец на драмата - отец Кирил Слепов - който в цариградските тъмници разказал на Стоян Заимов за същото събитие. Разказът ни е препредаден по-късно в "Миналото" и вероятно е белетризиран и от Заимов: "Бенковски разпери ръце като орел крилата си; каза нещо си и се търкулна на моравата." И малко по-нататък: "Бенковски бе опушнат в сърцето и в челото..." Сърцето и челото са избраните митологични точки, където биват застрелвани юнаците. Съмнително е, че героят би казал "нещо си", ако наистина е бил улучен едновременно и на двете места; важното в случая е, че тук няма и намек за никакво самоубийство. Но това свидетелство ще бъде публикувано много по-късно. През 1881 г. статията на Захарий Стоянов има неочакван и незабавен резултат. Тя попада у Иван Вазов, който тутакси пише одата "Бенковски", ярко произведение в бъдещата "Епопея на забравените", която ще преповтори в стихове много сюжети от "Имената...". След години в разговор с д-р Иван Шишманов Вазов указва прякото влияние на тази статия. През въпросния период Стоянов и Вазов живеят съответно в Русе и в източно-румелийския Пловдив, затова най-вероятно е добавените в поемата подробности по самоубийството да са дело на поета: Тогава ранений прав, трепетен, див, с поглед безнадежден, почти горделив, с пет рани в снагата, при прагът на гроба, кат не щя да падне, както падна роба, гръмна се в челото и сред гъстий дим падна мъртъв, хладен и непобедим! Ето как измислицата за самоубийството на Бенковски кристализира в ярък поетичен образ чрез творба, призвана да стане класика. Превърнал се е в митообраз, който пряко формира общественото съзнание. Така новороденият мемоарист неочаквано и за самия себе си се оказва митотворец и ваятел на историята. Това ваятелство продължава в цялото мемоарно творчество на Захарий Стоянов, чиято кулминация е "Записки по българските въстания". Но ето че във втория том на това съчинение (публикуван в 1887 г.) авторът представя различна версия за смъртта на Бенковски - без самоубийство. След като описва залпа от засада срещу четиримата въстаници, мемоаристът продължава: "Засега аз не съм в състояние да разкажа по-големи подробности за съдбата на моите другари. Ужасната картина така ненадейно ме порази окончателно, изгубих и ум, и разум, и кураж, и всичко човеческо!... Няма да ви се похваля така също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се браня. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух така също що направиха тримата ми другари, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни дявол. Аз ми се стори, че всичко това е сън." Това описание на събитието е принципно различно от онова в "Имената...". Там авторът твърди буквално "видях го". Сега изрично казва тъкмо обратното: "не видях и не чух". Разбира се, напълно е възможно стъписаният апостол да не е видял нищо и да не помни нищо. Но нали най-важното събитие тук е смъртта на Бенковски; ние искаме да знаем вярно ли е, че се е самоубил? Вместо да каже нещо по въпроса, в последвалите редове Захарий Стоянов дава второ описание на същите мигове: "Щом припукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен дим напълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепенен на моста за няколко секунди. Помня само, че когато през облаците дим се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери... Повече аз нищо не зная, затова оставете ме да ви разкажа поне своя хал. ... Аз дойдох окончателно в себе си чак тогава, когато се потопих в буйните води на реката. Дали нарочно съм се хвърлил от моста долу в реката, или съм паднал безсъзнателно - това също не съм в положение да уверя." Макар и в едно пространно мемоарно произведение, този път Стоянов не обелва и дума за "самоубийството", което в кратката статия така точно бе описал. Вместо това той се брани от въображаеми нападки и повтаря, че нищо не знае. Образът на "Бенковски, който трепереше" (прав, преди да рухне) липсва в "Имената..." и напомня паметния художествен щрих от одата на Вазов - "ранений прав, трепетен". На фона на заявеното по толкова начини "не видях и не чух", странно се появява чак сега важно "свидетелство": "Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери..." Още по-странно е многоточието, с което завършва "свидетелството" - т. е. нещо е останало неказано. Какво и защо? Явно целта е да се остави отворена вратичка за отстъпление по посока на "видях го като си изтегли револвера" и пр. Следва поредната декларация ("Повече аз нищо не зная"), след което авторът отмахва ("оставете ме") призрака на напиращите с въпроси читатели. Смъртта на Бенковски е ключов миг не само в статията и в "Записките", но и в живота на Захарий Стоянов, така че, когато пише за нея, той не импровизира. Когато описва този миг в своя пръв мемоарен текст през 1881 г., самоукият вестникар съзнателно свидетелства за една неистина, т. е. предумишлено преиначава историята. После в "Записките" той негласно се измъква от своето лъжесвидетелство относно "самоубийството" на Бенковски, без обаче изрично да каже истината: самоубийство не е имало. Художествената и идеологическата причина за преиначаването е ясна. Тя е изказана в един стих на Вазов: "кат не щя да падне, както падна роба". Според поета (и мемоариста) самоубийството превръща Бенковски от "роб" в герой. От беглец, който спасява кожата (вместо да умре в бой с врага), в човек, който се жертва и държи инициативата до последния миг. Видяхме как една историческа неистина се превръща в национален митообраз. Оттук можем да преценим доколко достоверни са и други подобни аксиоматични образи, излезли от същата ваятелница и същия светоглед. Самоубийството е непростим грях. Слава Богу, че всъщност не го е имало и при Бенковски, и при Левски. Но преиначаването на историческата истина, особено когато се извършва в митотворски произведения, впръсква в националното съзнание семената на лъжата, които няма как да не дадат пагубни плодове. Когато общественото съзнание представя личните и националните катастрофи за подвизи, това неминуемо по-късно ще доведе дотам, че всенародни подвизи ще се окажат национални катастрофи.
Георги Тодоров
|
Смъртта на Бенковски, подправена от Захари Стоянов
|