Унижението да правиш Софийски музикални седмици
Не е тайна, че фестивалът "Софийски музикални седмици" отдавна се задъхва от нерадостното си битие. Това не е от вчера! Предишният му директор Петър Ступел, който почина през 1997 г., много огорчен и изнурен от хлопане на врати за фестивалната кауза, бе поръчал на композитора Емил Табаков да напише Реквием за откриването на фестивала и открито заяви, че тъкмо Реквием е подходящ както за съдбата му, така и за отношението към фестивала. (Впрочем, Реквиемът на Табаков два пъти откри "Софийски музикални седмици" - втория път при директорстването на Димитър Тъпков). Новата политическа класа никак не се притесняваше да показва своето пълно невежество за това "кой кой е и кое какво е в културата". Аршинът, който размаха (само че вече не идеологически, а икономически), приоритетите, които си постави, и хората, които изнамери да ги реализират, създадоха усещането за невиждана от десетилетия оргия на нереализиралата се посредственост, тържествуващо придърпваща към себе си като на софра апетитни парчета от софийската културна територия с цел да ги преобрази по свой вкус и подобие. Какво ли не видяхме за последните 12-13 години! Осъзнали много бързо келепира от евентуалното продължение на нещастните си биографии с участие в "културното преразпределение", случайни хора се наместиха тук и там; благодарение на новото си политическо "самоосъзнаване" или на връзките си с "новите" те станаха фактори - започнаха да участват във фондове, да се произнасят по проекти, от които нищо не разбираха. Но бързо дадоха да се разбере, че те са, от които зависят парите (макар и малко, уж) за предстоящите творчески намерения на наивните, пък били те и гениални музиканти, литератори, театрални или кино хора, които имаха греха да продължават да си гледат работата, за която са орисани.
Последните години на "Софийски музикални седмици" (след смъртта на Петър Ступел проф. Димитър Тъпков пое ръководството им) показаха, че лошият им късмет е свързан най-вече със софийското им жителство. От една страна, наред с него се нароиха още поне 3 фестивала. Сега с тях няма да се занимавам. От друга - може би някои удобства за този форум биха могли да дойдат, но с цената на сериозния художествен компромис. (Апетитите в столичния град са доста повече). Професор Тъпков много добре знае, че ако "поддаде" на различни видове интереси, за момента може би ще намери някакви палиативни решения, средства, но това би се отразило на името и реномето на фестивала за в бъдеще. Животът показа, че ако фестивалът се случваше някъде другаде, а не в столицата, това поредно писание щеше да бъде излишно. Освободени от централното държавно ръководство (и финансиране), музикалните фестивали в другите градове потърсиха закрилата на своите общини и я намериха. Разбира се, и те участват в проекти, и там парите не достигат, но основната част от бюджета на съответния музикален празник се гарантира от общинското ръководство. Нещо повече. Общините са главните гаранти за намиране на спонсори на фестивалите. Като прибавим към това и едно твърде ограничено музикално всекидневие, което в разни фестивални центрове се е превърнало в "един път в месеца - я концерт, я оперен спектакъл", което настървява публиката да очаква празника си в съответния месец - всичко работи в полза на този празник. Особено когато има и ръководство с капацитет.
И "Софийски седмици" имаше ръководство с капацитет, но тази година директорът Димитър Тъпков подаде оставка. Подаде я, защото два много важни дарителя от Съвета на дарителите на фестивала "дариха" средства два-три дни преди той да започне. Не знам какви нерви трябва да има човек, за да очаква първия ден на музикалния празник, който е готвил, не знаейки разпнат ли ще бъде от неустойки, или и този път някой чиновник, пък бил той кмет, директор на отдел, министър, заместник-министър или някой друга глава, ще реши да отложи екзекуцията, като подхвърли в последния момент някаква част от обещаните средства. Вярно е, Тъпков има един голям недостатък - представям си как се чувстват там съответните факторчета, като го видят. Той действително седи някак високо - и с авторитета си, и с възпитанието си, и с професионализма си. Просто човек, замесен от друго тесто... И как могат да направят впечатление на подобна личност? Единствено като се опитат да я поставят на колене - да чака, да се обажда, да търси контакт, да пише писма, да пише още писма, да изпълнява нови административни условия и така нататък, и така нататък. Това са факти. Пак тази година, в качеството си и на музикален радиожурналист, имах "шанса" да се позапозная с начина, по който си общуваха Министерството на културата (начело с незабравимия Абрашев) и Столична община (начело с незабравимия Софиянски). Но преди да коментирам начина, по който се изпълняват поетите задължения, ми се иска все пак да обясня какви са точно те и какъв е изобщо статутът на фестивала днес. На молбата ми за помощ с готовност се отзова Пламен Джуров, член на Съвета на дарителите на фондация "Софийски музикални седмици", който знае нещата от самото им "ново начало". Оттук нататък в настоящата статия многократно ще привеждам коментарни цитати от него, човек с богат административен опит и поглед върху състоянието на нашата културно-музикална действителност. И така, най-напред за задълженията на Министерството и Столичната община към фестивала.

Пламен Джуров: Тези неща в България не са регламентирани много ясно; те седят в общите законови разпоредби и е въпрос действително на тълкуване, на третиране, на лично отношение.
Навремето, преди промените, "Софийски музикални седмици" бяха част от държавна структура, фестивалът се правеше с административни служители, какъвто беше и Петър Ступел, и малкият екип от няколко човека около него. Те си бяха на щат и тяхната задача беше програмирането и подготовката на фестивала. Бюджетът на фестивала идваше изцяло от ДО "Музика" - съответно от Министерство на културата, и беше на водещо място. След 1990 година обаче Министерството на културата лансира идеята за раздържавяването, като предложи формулата "фондация". Действително, аргументът "за" е, че една фондация като неправителствена организация може да предлага проекти, да участва, включително и в европейски проекти, а една държавна организация не може да получава средства оттам. Това изглеждаше привлекателно. Освен това, фондация "Софийски музикални седмици", както и другите две фондации - Международният конкурс за млади оперни певци "Борис Христов" и Международният балетен конкурс във Варна, са създадени с решение на Колегиума на Министерството на културата. Те не са измислени от Димитър Тъпков, Пламен Джуров или някой друг. И никой от нас не е бил в ръководството на Министерството на културата тогава. Ние проявихме разбиране,защото не искахме идеята да се срути. Тогава държавата беше много по-благосклонна към културата.

Прекъсвам, за да поясня, че в управителния съвет на фондация "Софийски музикални седмици" има и представител на общината (днес той се казва Кирил Илиевски), и представител на Министерството на културата (днес това е Диана Данаилова). Председател на фондацията е професор Димитър Тъпков.

Пламен Джуров: С течение на годините, с много честата смяна на министри - 11 за 15 години, протегнатата ръка ставаше все по-дълга, парите намаляваха, по-малък беше интересът, грижата, и в края на краищата те започнаха да се изчерпваха с някое посещение на длъжностно лице и някоя кошница с цветя. А фондацията "Софийски музикални седмици" по закон си е регистрирана като фондация с обществена полза. Не с частна. За разлика от други фестивали, които като наименование си запазиха марката - като "Мартенски музикални дни"," Варненско лято", но те се правят от структури на общините, от длъжностни лица, които са на работа в общините. Има, разбира се, и трети тип фестивали, които са си съвсем частни, като да кажем Европейският фестивал на Класик ФМ Радио или на Националния дворец на културата - те са от друг тип. Проблемът на "Софийски музикални седмици" е, че, бидейки заявен като гражданско обединение, той изведнъж се превърна в заварено дете за родната администрация. Компетенциите на българската администрация са най-вече в сферата на бюджета. Но за тях наличието на бюджет означава едно нещо - да го пестят. Или ако дават, започват дълги разсъждения има ли смисъл или няма. За съжаление, трябва да призная, че у нас отношението към сериозната музика и проявите, свързани с нея, е много различно от другите страни - дори от бившите соцстрани. Така че това заварено дете действително в момента страда от липса на разбиране, на отношение, на загриженост. Вярно, че общината след много скандали и кандърми все пак всяка година дава своята лепта. Но всяка година този процес става все по-мъчителен. Много е неприятен сблъсъкът - от една страна, да говориш за ценностите на европейската цивилизация, а от друга - да се разправяш с някаква счетоводителка, която в живота си не е стъпвала на концерт. Това е потискащо. Мисля, че не съм го виждал в другите европейски държави.

Стигнахме и до счетоводителката. Както казват в една реклама: "А бе, това е метафора". Метафора на типа чиновник, който се сраства със стола си по един направо изумителен начин. Имах възможност да разговарям по телефона с общински чиновник. Това е наистина преживяване. Там изобщо не се прави разлика между наследена традиция и нещо, което се пръква вчера; между ценност, която се е утвърдила тъкмо там, закъдето и този човечец се е запътил - зад Драгоман, и съмнително някакво фестивалче, което иска да получи съответните стотинки - тук, сега и веднага - без никаква визия за "утре". Принципът е: на всеки по малко, за да ми се махнат от главата: "Ще ги съпортваме, всичките ще ги съпортваме, не може да съпортваме един за сметка на друг - ми бе казано отвисоко и отдалече (модерният чиновник говори по европейски - съпортвам от support - нали е хубаво?) Сякаш вади пари от джоба си - така говори и така се държи.

Пламен Джуров: Защото в България всеки избива комплекси. Иначе на думи разбиране има, но то е съвсем повърхностно, приблизително. Дори по отношение на икономическите показатели на фестивала. Малцина знаят, че най-големият му донор са чуждестранните културни центрове. Димитър Тъпков работи от години с тях много успешно, оставя някои неща и на техния избор, но има и чудесни попадения. Е, рядко се получават подаръци като Челибидаке с неговия оркестър, който дойде изцяло на разноски на германската държава.
Ограничените средства не позволяват на фестивала да има самостоятелна политика. Самостоятелна политика значи да мислиш освободено в програмирането. Винаги ще мислиш за пари, разбира се. Но трябва да можеш да поканиш голям оркестър със специална програма, да направиш неща, които да те извадят от всекидневието. Аз си спомням, че дори Петър Ступел - много го боледуваше този момент след 1990 година - искаше да се поръчва фестивално произведение. И успяваше. Но в последните години, от 90-те насам - отчуждението от тази форма, неразбирането й изключително бързо се разви. И сега вече фестивалите в България - "Софийски музикални седмици" специално - са най-добрият лакмус за това дали дадена институция, било местна, било държавна, има отношение към проблемите на културата, към социализирането на изкуството; дали и най-вече как привлича собствените си данъкоплатци. Тук не говоря за по-възвишените сфери, а за това звуково и културно обкръжение, в което живеем. Ако държавата действително мисли в перспектива, би трябвало да стимулира всяка прояви на по-изтънчен вкус, на нещо по-изискано, на нещо по-близко до европейските традиции и навици. Моите наблюдения, за съжаление, са също много печални; вярно, че във всичко може да се намери бизнес, всичко е бизнес, нали, но не може само прояви от развлекателен тип, прекалено свързани с телесността, с разголването, с евтини сензации и с някаква криво разбрана мода да се подкрепят от бизнеса. Не може масовата култура да бъде единственото изражение на културата.

Не само не може, но в много страни това се смята за липса на професионален поглед върху нещата в перспектива. Но тук продължаваме да се покъртваме при срещите с видовете чиновници, които може да са изключително вещи в параграфите, но когато работят в културен ресор, трябва да са по-вещи в начина, по който се отнасят към външните участници в техните ресори - не благодетели, а загрижени партньори, не арогантни властимащи, а слу-жи-те-ли. Но аз се размечтах. И все пак, дали ще дойде времето, когато това арогантно, непристойно, направо унизително поведение ще може да се санкционира по някакъв начин.

Пламен Джуров: Ще може, ако имаме истинско гражданско общество, ако имаме културно общество, което е в състояние много ясно да постави исканията си. В България всички, които искат да се занимават с политика и да бъдат в светлината на прожектора, трябва да разберат, че всяка власт - централна, областна, местна - все повече ще носи отговорност за смисъла, за качеството на живота в региона, за който отговаря. Ние в България още си играем на футболни запалянковци в политиката и не предявяваме ясно изискванията си. Значи аз, като данъкоплатец на София, бих искал София да бъде доста по-близко като културен профил до европейските столици. Може да имаме дупки, може да имаме сгради, които не са излъскани, да имаме проблеми в строителство, канализация, сметоизвозване и т.н., но ми се иска, когато става дума за една стара нация като българската, която има сериозно културно наследство, това да бъде видимо и от българите, и от тези, които идват. А това сега не е видимо. Защото не сме го поискали, не сме го поставили като условие. И оттук чиновническият мързел и своеволие: щом съм началник, аз решавам кое има смисъл; и давам пари за това, което аз харесвам, обслужвам собствения си вкус... Това е един много, много сериозен проблем и трябва да му се търси решение. Културата в България продължава да се развива на ширина, не на височина, не като качество, а като количество. Ако се отвори интернет страницата на Евробългарския културен център, ще се види, че в България всеки ден има поне по два-три фестивала. Има нужда от осмислянето на енергията - да търсим по-добре, по-целенасочено. Ето, Столична община например дава пари и на "Софийски седмици", и на Европейския фестивал на FM Класик, а вероятно дава и за други неща, които се провеждат по едно и също време. А би трябвало първо да подреди календара си - за да не съвпадат по време различните културни събития. Изобщо в България цари пълен безпорядък в организацията на времето на културните прояви; пълен безпорядък в рекламата на културата, в информацията за събитията. Няма никаква комуникация с медиите - нито финансова, нито творческа, няма комуникация и с централната власт. Всеки живее за себе си, всеки решава сам за себе си и затова не можем да подредим живота си едни спрямо други. Аз се надявам, че така е само в културата. Не мога да си представя, че е така и в другите сфери... Дано да не е...
Това, което трябва да се случи, е да излезем от черупките си и да кажем на съоветните чиновници: "Ако обичате, за тази заплата, която получавате, бъдете така мил да спазвате параметрите на определени изисквания. Може и през бюджета. Ето, вие знаете, че този фестивал струва над 300 000 лева. Не може да отпуснете повече от 70 000. Как се намират другите? От спонсори? Спонсорът вече е като Господ - хем го има, хем го няма.
Въпросът за меценатството - за личния вкус и предпочитания, показва, че проблемът с манталитета у нас още дълги години ще бъде актуален. И затуй държавната и общинската политика за съжаление трябва да продължават да имат компенсираща роля. Не трябва да се забравя, че фестивалът не е самоцел. Фестивалът би трябвало да бъде вътрешният стимулатор на конкурентността. Значи, ако една културна среда, била тя театрална или музикална, или каквото и да е, я оставиш само на собствения й вкус, на собствените й критерии, тя ще залинее, както и залинява в момента. Ако ти не я подпреш с конкуренция от чужбина, с върхови прояви, ако не отделиш празничното, винаги ще тънеш в сиво ежедневие... Ловката културна политика изисква невидимо, не грубо, но постоянно да има такава съпоставка, постоянно да има конкурентност в изкуството. Това от времето на Бах и Вивалди не е мръднало по света, винаги го е имало. И само така се е развивало.

Не си правя илюзиите, че някой в Министерството или в Столичната община ще прочете този текст. Но все пак продължавам. Писах вече по-горе, че през тази година най-старият софийски международен музикален фестивал висеше на косъм. Спешени от тази тревога, ние в предаването "Контрапункт" на програма "Христо Ботев" поканихме за разговор тогавашната заместник-министърка на културата и професор Тъпков. И там получихме твърдото обещание, че до края на седмицата този проблем ще се разреши. Интересни моменти имаше в този разговор, но най-интересният за мен беше, че в един момент, когато в ефира звучеше музика, госпожата, която като нас е била студентка на Тъпков и би трябвало добре да помни доколко професорът й познава материята, с която работи, го попита: "А как, всъщност, се превеждат парите от Министерството в "Софийски музикални седмици" - въпрос от човек, който седи на заместник-министърски пост в продължение на повече от 2 години. И управлява културата! Трябваше действително да снимам лицето на професора в този момент: отговорите му дойдоха като откоси в три поредни точки. Интонацията му нямам как да опиша.
Отдавна се знае, че хората, които са склонни към критични самооценки, са на изчезване. Да прецениш, например, като седнеш в удобното креслото с по-голямата заплата и облагите на властта, дали няма да изпаднеш в положението на горепосочената титулована дама! Всъщност това никак не би ме интересувало, ако не вредеше и на мен лично - като човек, като музикант-професионалист, също и като данъкоплатец, който нонстоп страда от уродливите културни метаморфози и образувания в родния му град. И на всичкото отгоре всеки ден ти съобщават как нещо се случва, може би за да прикрият, че всъщност нищо добро не става. Нали за да се развива нещо, трябва да има идеи, визии, опит, бекграунд (да не изоставам от интелектуалното общинско равнище). Но чиновникът (общински или министерски) сякаш разбира думата конкурентноспособност само на българска територия и като че ли като някакво оправдание за пръкналите се все повече такива "фест-образувания". Очевидно е, че някой решава да прави фестивал, когато друг му застане зад гърба. Финансово! Но за да прикрие сякаш тази своя сигурност, която честичко е свързана с не много чисти сделки, също отива и протяга ръка. И ръката получава. Дават му - по много съображения. Но журналистът чува официално само едно: "Требва да се съпортват всички". Дали някога ще й се види краят на тая практика?

Пламен Джуров: Има начин. Ние всички в личния си живот го правим: човек, като иска да отиде някъде, първо избира къде; а след това избира и пътя. Значи, ако искаш да правиш културен живот - в нашия случая музикален фестивал - ти трябва да си наясно какво искаш да направиш. Тогава решаваш трябва ли да има вътрешна конкуренция, трябва ли да има съпоставимост, трябва ли да има отдих за слушателя, трябва ли да има отдих за музиканта, трябва ли този труд да се тиражира чрез обществените медии или не трябва, трябва ли част от тази продукция да има постоянен живот на звуконосител. Това са елементарните изисквания за една фестивална дейност. Ако искаш да водиш културна политика, не можеш да се хващаш за първата идея, която ти подхвърля някой случаен човек, защото искал да изкара малко пари. Ако наистина имаш сериозна цел, ще намериш и подходящите хора, които ще свършат тая работа. Но ако нямаш цел, тогава ти остава само оправданието - няма пари, не е интересно, не го разбирам, много сте, някой трябва да ви координира. Кой? Кой да регулира тези въпроси? Сами? И това ли наричат пазарна икономика? Либерализъм? Не е вярно. И в най-либералните държави общественият живот е доста сериозно промислен. И подреден. . И не се правят фестивали - три едновременно - в една и съща зала. И не се лепят афиши където дойде и както дойде за всичко. Това е въпрос за регулиране на обществените порядки. Културата е част от обществените порядки. Нещо повече, като по-широко понятие, културата всъщност е израз на обществените порядки. Формата на обществените порядки. В това отношение културна политика няма, тя е разпиляна, тя е разпиляна в усилията на бюрократите да пренасят папките от едното място на другото. За съжаление не можем да се организираме добре. А би трябвало.

Сигурно много подценявам изключителната сложност на задачите, но ако аз съм шеф на културен отдел в общината и дойде някой и ми каже: "Ние от вчера врътнахме едно фолклорно фестивалче, дай пари", най-напред бих го попитала защо преди това не е дошъл да попита има ли всъщност нужда от това на територията на София; и още, може ли да получи финансова подкрепа. Но тук има един лош парадокс: аз мога да кажа, защото знам кой може да направи фестивал както трябва и кой - не. И точно затова никога няма да седна в такъв културен отдел. За съжаление тези места станаха спасителния пояс за много хора, които нямат критерии, защото де факто никога не са били в нещата. И като нямат понятие, съответно в 90 процента от случаите много ги е страх, че могат да засегнат нечии важни интереси. Общо взето това е много по-лесно (и безполезно, така парите просто се хвърлят), отколкото да кажеш някому: "Не!". И да се мотивираш. Впрочем, същата практика бе и при раздаването на пари по проекти от Националния център за музика и танц при Министерството на културата - там все още има хора, които споделят схващането, че най-безопасно е на всекиго по малко.

Пламен Джуров: Когато нямаш представа - наистина не знаеш къде ще нагазиш. И затуй големият въпрос е фестивалът "Софийски музикални седмици" първо да се осмисли като институция със своите цели. Искаме ли да имаме фестивал, подобно на другите европейски столици? Ако искаме да имаме, кой да го прави - дали фондацията "Софийски седмици", или НДК, или "Класик ФМ Радио". И кой от тези хора е най-компетентен, и какви са му интересите? (Защото не трябва да забравяме, че има и доста компетентни хора с особени лични интереси.И това се случва често по нашите земи.) И след това се дава целево задание. Тук вече може да се използва дори бизнес формулата - на обществената поръчка. Но проблемът какъв е - някой трябва да изработи тази обществена поръчка. Освен това обществената поръчка не може да бъде написана с общи, витиевати фрази. Трябва да се конкретизира, да се явят проекти и да се видят кои са имената, какви са идеите - защото най-удобно е в мътна вода риби да се ловят. Виждаш една некомпетентна администрация и започваш да й сваляш звезди от небето: "Ама сега ще се случи европейската интеграция, знаеш ли аз какво ще измисля... ще докарам знаеш ли какво?" И всичко това непрекъснато става, вместо да се поръчат четири фестивални проекта и компетентно и честно жури да реши кой има качества. Тази техника е отработена отдавна по света.

Струва ми се твърде утопично, като имам предвид докъде стига куражът за подобна позиция на гилдията, към която се числя и аз. Нямам илюзии! Въпросите за статуквото, за т. нар. авторитети, за обръгналите психики, са въпроси на друг материал. А и това, че той не се появява, също нещо значи.

Пламен Джуров: Това е много мъчителен въпрос - в България трудно се разграничава общественият от личния интерес. Затова нещата трябва да са абсолютно на светло. Българската инфраструктура в културата е разрушена. Тя се крепи единствено на усилията на отделни творчески единици, които искат да оцелея. Но като политика е разрушена. Кой каквото ще да ми разправя. Вярно е, че има отделни идеи за проекти, но те не оправят цялата инфраструктура. Всичко е съсредоточено само в няколко града - и най-вече в София. А в останалите нещата са доста мъртви. Тази инфраструктура трябва да се възстанови. Не знам как да говоря за нещо, което е умряло; как да му вдъхнем втори живот - много по-смислен и съобразен със съвременните условия. Но без ясна представа за критериите - какво правим, на какво служим - на изкуството или на мамона - нищо няма да стане. Да се правим на Исус Христос и с две риби да нахраним 200 фестивала - това е безсмислено. А такава е досегашната практика на МК. Всеки се явява с проект за по 5-6 хиляди лева и получава по 500. Е, какъв е смисълът. Така наистина се хвърлят парите на вятъра. В България страшно много пилеем пари. Много.
Едно време, дори в централизирана България, държавата гледаше да оползотвори парите и когато канеше голям оркестър на "Софийски музикални седмици", след това оркестърът отиваше във Варна; минаваше и през още два-три града. Ако дадяха право за записване, концертът се предаваше и по телевизията. Вярно е, че тогава основните фестивали имаха няколко общи чужди състави. Но ние разсъждавахме така - в края на краищата, публиката е различна на всяко място. Защо всеки директор на фестивал трябва да твърди: "Аз съм уникален" Той ли е важен, или хората в залата. Защо заради един директор няма да може да се чуе и в друг град съответният състав. За кого работи фестивалът? За публиката или за директора? А къде са медиите в тая работа? За това се иска и сътрудничество между директорите на отделните институции. Ние само пътните ако спестим, можем да направим още два фестивала.

Връщам се към сегашното положение на фестивала. Имам сведения, че ако поне парите за членския внос на фестивала към Асоциацията на европейските фестивали бъдат изплатени своевременно, може би фестивалът ще има още известно време своето ръководство, докато се намери почтеният експерт, който да продължи щафетата. Има нужда от време да бъде потърсен и намерен такъв. Защото имам сведения (София все пак е малък град, а гилдията - още по-малка), че попълзновения към директорското място на фестивала има. И, разбира се, далеч не от хора с голяма практика, но със съмнителен вкус и критерии, да не говорим за нереалното им самочувствие. Хора, които предпочитат да хвърлят прах и да провеждат само една политика - тази на дългата лъжица: "Аз храня теб, ти - мен!" Може би ще се намери все пак човекът, който да реши, че усилията си заслужават и на когото лично ще му е интересно да продължи и да развие фестивалната традиция. Защото празникът е преди всичко за публиката. А именно фестивалната публика слушаше в зала № 9 на НДК камерния концерт с творби на Лазар Николов.
Композиторът (светла му памет!) седеше в залата и заедно с публиката искрено страдаше от агресивните звуци на рок-концерта в парка на НДК, които просто заглушаваха камерния концерт. Мястото и часът на концерта бяха благословени от същия кмет, Стефан Софиянски, който съучастваше в организацията на този фестивал. Ама едното е досадно служебно задължение (кметът си позволи дори да държи неприятен, не съвсем усмихнат, благодетелски тон и на този досадник Тъпков, директора на фестивала), а другото е страст. Ако бяхме включили в "Софийски седмици" и някой бирен фест - нещата може би щяха по съвсем друг начин да се развиват. Не е тайна за никого, че на откриването на фестивала Софиянски дръпваше своето слово (ако не беше по партийно строителство из страната), влизаше на първи балкон, първи ред в зала "България" и само след първата пиеса напускаше. Не можеше човекът дори до първата част да издържи. Как да не го съжалиш!
Димитър Тъпков няма нужда от защита в случая, но само искам да напомня, че при целия недоимък (фестивалната дирекция още няма компютри!!!), на "Софийски музикални седмици" звуча и много качествено изпълнена хубава музика - много пъти, както каза Пламен Джуров, и благодарение на съдействието на чуждестранните културни институти. Тъпков се стремеше и да документира фестивалното всекидневие чрез публикации, издаване на сборници и на рекламни компактдискове със записи от концертите с млади изпълнители. Фестивалната публика е тази, за която ръководството работи и заради която търпеше всичките маразми, които идваха от институтското високомерие.

Пламен Джуров: Публиката е разпъната на кръст. И затова накрая тя взима решението да се занимава със собствените си жизненоважни въпроси - а другото, както го улучи. Има много неща, които трябва се преценят - и рекламата, и начина на рекламиране. Например един афиш в София седи на стената около 40 минути - защо тогава трябва да лепим едва ли не банкноти по стените... Самата реклама, която струва такива пари, става реална опасност, когато подменя реалната стойност на рекламирания обект. И в този смисъл проблемът на българската култура, в частност на музиката, е, че много станаха ерзац-продуктите. Много! При това ерзац, който се представя за абсолютния шедьовър. Световен шедьовър!!! Така вкусът на България се промени много и вече е доста далече от вкуса на Европа!

Екатерина Дочева



Или за тежките недомислия в подреждането на музикалния ни календар