Филмът "На всеки километър" беше култов за средното поколение българи, сиреч за онези, които в момента са най-активната част на обществото. Върху техните рамене легна отговорността за прехода: те изнесоха на плещите си и ентусиазма на митингите, и надеждата за охолство, и покрусата от краха на всичко това, и примирението от попарените очаквания. Днес емоцията ферментира, действеността се канализира, нишите са запълнени. В някаква степен излъчването на "На всеки километър" е белег за цялата тази утаеност на социума: всеки откри своята си утайка, там си се спихва и си се разбърниква; няма вече кой знае какви високи и амбициозни проекти: кой каквото сторил - сторил, кой каквото успял - успял, оттук насетне всичко ще бъде такова, каквото сам си го е направил. Затова червеният сериал повече не може да се гледа с омерзение (спомняме си преди малко повече от две години какъв потрес извика едно ядно писмо на Ани Илков в "24 часа", предизвикано от излъчването му), но не може да се гледа и с възхищение - просто една регулярна част от програмата на сателитния канал на БНТ, който, прочее, все повече затъва в подобни ретроспекции (на 27.IХ. например там в следобедните часове вървеше някаква футболна среща между "Левски" и ЦСКА от 1989 година). Въобще, минало-незабравимо...
Незабравимо обаче не като приемлива социална конструкция, а като екзистенциална носталгия. Така да се каже, "На всеки километър" ни връща у дома, ако леко перифразираме Новалис. Ала никак не като философия - и участници, и критици, че и зрители непрестанно настояват, че в излъчването няма никакъв идеологически подтекст, а по-скоро е спомен за едно време, в което сегашните - мъдри, зрели, очукани от живот и съдба хора, са били млади, неопетнени, зелени. Сериалът от 1969 година като "неочаквана ваканция" - мъничко да полудуваш, да се надсмееш над собствената си наивност, когато един сравнително елементарен в сюжетика и кинохватки филм те е грабвал така за гърлото, че да смяташ за най-голяма гордост, когато някой ти даде прякора "Сергей". В този смисъл не е случайно, че "На всеки километър" се излъчва именно по сателитния канал: точно там, в чуждата чужбина, са значителна част от хората, които ще го прочетат именно в регистъра на мил спомен, а не на комунистическа пропаганда и агитация. Тук все още има изострени нерви и наранени чувствителности, може и заради това да нямаше серия на 22 септември, Деня на независимостта - ден, който в държавата на социализма не се тачеше и почиташе никак. Да не дърпаме дявола за опашката, да препратим филма в полето на скъпите спомени, не на подозренията и мнителността: "На всеки километър е важен" не толкова като факт от биографията на комунизма, а като факт от личната биография - времето, когато днешните зрители още са тичали по поляни, треви, паркове и между блоковете, стреляйки и убивайки се един друг като акт на най-висше и истинско приятелство.
Митко Новков
P.S. Интересно е да поразсъждаваме защо за Щирлиц - герой от друг култов соцсериал, "17 мига от пролетта", в Русия се появиха толкова вицове, а за бате Серго в България нямаше нито един. Дали защото героят на Стефан Данаилов, освен всичко друго, компенсираше и копнежа на един малък и не особено видим в международен мащаб народ да бъде признат за велик по света, или пък защото авторите на филма се бяха сетили да вкарат и герой като Митко Бомбата -ироничното, карнавално подобие на "бате Серго"? В някаква степен, струва ми се, и двете предположения са верни (това не значи, че не може да има трето, четвърто и т.н.), което ме навежда на мисълта, че ние, българите, май и социализма не сме приемали сериозно, както, впрочем, правим и днес с демокрацията.
Петък,
ранна утрин
