Частната война на Симон
Симон Визентал, "ловецът на нацисти", умря на 20 септември в дома си във Виена. Умря в съня си на 96 години. Както казваха едно време за подобни кончини, "умря със спокойната смърт на светец".
А не беше светец беше си служил с много не-свети похвати, за да оцелее в ръцете на нацистите, и след разгрома им - за да разкрива и изобличава конкретни палачи. И не беше прилично да умира спокойно в леглото си в дни на интелектуална реабилитация на хитлеристката идеология и на физическото възраждане на пронацистки образования.
Става ловец на нацисти не за да отмъщава, въпреки че 89 души от неговата фамилия са загинали във Втората световна война - повечето от тях в нацистките лагери, неколцина изнурени в ГУЛАГ или разстреляни от НКВД.
"Правя това, защото все някой трябва да го върши - казва Симон. - Не го правя от желание за мъст. В началото, за много кратко време, може би... Но още преди да бях успял да осмисля нещата в дълбочина, вече бях проумял, че не трябва да допуснем забрава да покрие станалото. Ако всички ние го забравим, то ще може да се случи отново след 20, след 50 или след 100 години."

огато през май 1945 американската армия освобождава Визентал от лагера на смъртта Матхаузен в Австрия, той вече е стигнал до заключението, че няма свобода без правосъдие. С това убеждение той се поставя на разположение на специално сформираната американска част, която разследва престъпленията на нацистите.
Първата му работа е да предостави на американските обвинители списък с имената и деянията на 91 ръководители и екзекутори в лагерите за екстерминация и центровете за принудителен труд, през които е минал и на чиито престъпления е бил пряк свидетел. В Американската служба за.разследване на нацистките престъпления работи като документатор и издирвач на палачи, търсени по Нюрнбергските процеси срещу нацистки военнопрестъпници. Прекратява службата си при американците през 1947, когато започващата Студена война охлажда интереса им към правосъдие за нацистки престъпления и същите тези структури започват да вербуват неразкаяли се хитлеристи за борба с бившия съюзник.
Самотна кауза на живота за Симон става убеждението му, че трябва да се поддържа жив споменът за чудовищните престъпления на нацизма срещу човечеството. Натоварен с огромния си личен архив, събран през следователските години, той създава в Линц (Австрия) своя "Еврейски исторически документационен център", в който да събира доказателства, необходими за евентуални съдебни процеси някога в неопределеното бъдеще. Към "Центъра", помещаващ се в апартаментче от три стаички, натъпкани до тавана с набъбващи досиета, в което живее Симон със съпругата си Сила и невръстната им дъщеричка Полинка, безвъзмездно се трудят още двадесетина души. Но за какво ли? Някогашният нажежен интерес към нацистката машина за изтребление все повече изстива не само на Запад и в Съветския блок, но дори и в новосъздадената държава Израел, в която огромната част от еврейското населението тогава се състоеше от оцелели бежанци от нацистките преследвания. Центърът не получава от никъде одобрение, още по-малко пък подкрепа. От разкритията му никой не се интересува. Когато и единственият му спонсор - богат швейцарски евреин - умира, Симон го закрива. Огромният архив, в който се мъдри и обемисто досие за Адолф Айхман, е подарен на музея на Холокоста "Яд Вашем" в Йерусалим, където необезпокоявано трупа прах в течение на години. Това ли ще да е краят на борбата с нацизма и на частната война на Симон Визентал срещу забравата?
Във втората половина на петдесетте години един популярен западногермански разследващ радиожурналист и публицист Ернст Шнабел попада на тънко невзрачно измачкано книжле, издадено в Холандия преди години. Заглавието му е "Дневникът на Ане Франк". Шнабел е потресен от прочетеното. Той обаче не може да повярва, че това са впечатления и разсъждения на 13-годишно девойче, загинало през март 1945 в лагера Берген-Белзен, след като две години се е крило заедно със семейството си в един хитроумно замаскиран таван в Амстердам. Тръгва да издирва хората, споменати в дневника, за да ги интервюира. От човек на човек установява имената на 78 души, които са познавали Ане Франк. От тях намира 42-ма, с всеки от които води изчерпателни разговори. През 1958 издава книгата си "По стъпките на Ане Франк", която за дни става бестселър в Западна Германия, в Америка и в цяла Западна Европа. Трагедията на едно дете, добросъвестно разследвана и професионално представена без изсилвания и лични авторови излияния, без каквито и да е квалификации, заклеймявания и оценки, разтърсва обществеността в западния свят и разбужда приспаната човешка съвест за истината за холокоста. В действителност тогава именно се заговаря публично за холокоста. Разследването на Ернст Шнабел провокира ударното заснимане на първия филм със заглавието "Дневникът на Ане Франк", който още в първите дни на 1959 е по екраните на цивилизования свят и става сензация.
Но още тогава е съществувала категорията "отрицатели на холокоста". В дискусия след прожекция на филма във Виена група отрицатели заявяват, че всичко туй било еврейска пропаганда, кинаджийска сензация за очерняне доброто име на германизма. Един младеж предизвиква присъствуващия на дискусията Симон Визентал, че би повярвал на разказаното във филма, ако Визентал му представи човека, арестувал Ане Франк и семейството й. Хвърлената ръкавица е поета. Симон осъзнава, че холокостът не може повече, не трябва повече да бъде оставян на забвение. Той отново влиза в бой със забравата, за което впрочем никога не е преставал да се готви. Той разследва, установява и издирва офицера от SS, извършил ареста. В 1963 го назовава: Карл Зилбербауер, по това време полицейски инспектор във Виена. Властите преценяват, че Зилбербауер е изпълнявал добросъвестно функциите си по тогава действуващите закони и не подлежи на съдебно преследване. Но Карл Зилбербауер доброволно застава пред обществеността и потвърждава всичките детайли по ареста, описани от Ото Франк - бащата на Ане в приложение към дневника й, който именно той намерил разпилян на тавана в Амстердам и издал за първи път след войната.
Преди доразплитането на случая Зилбербауер, много повече шум, разбира се, предизвиква сензационното отвличане, съденето, осъждането и обесването в Израел на невзрачния бюрократ, отговорен за организирането на ареста и транспортирането на милиони евреи от цяла окупирана Европа в лагерите на смъртта - оберщурмбанфюрера от SS Адолф Айхман. Безспорно заслугата за отвличането на началника на някогашния Отдел по еврейските въпроси в Главното управление на Гестапо Карл-Адолф Айхман от Аржентина принадлежи на Мосад - израелската служба за разузнаване. Но преди да бъде отвлечен, Айхман трябваше да бъде намерен. А той беше безследно изчезнал в последните дни на войната.
Дори до днес високопоставени функционери на различни тайни служби хокат Визентал, че незаслужено си приписвал заслуга за откриването на Айхман и се опитвал да им отнеме лаврите. Фактът е, че още докато е бил на служба при американците, Симон твърди пред началниците си: Адолф Айхман е жив и е някъде в Южна Америка. Но те му се присмивали, че страда от фикции и че Айхман е отдавна мъртъв. Симон обаче продължава самостоятелно разследванията си и установява със сигурност, че братът и съпругата на Адолф Айхман са във връзка с него. В началото на 50-те години той успява да предотврати в германския съд издаването на смъртен акт за Адолф Айхман, поискан от съпругата му, като доказва, че документите, представени в съда, са фалшификати, подготвени от брата на Айхман. Визентал продължава разследванията си и, още преди да закрие Документационния център, установява, че Айхман е в Аржентина. Чрез израелския дипломатически представител във Виена той изпраща събраната информация на Мосад. Но, изглежда, и тя е била оставена да събира прах в папките със студени досиета на Института (такъв е преводът на названието "Мосад"), тъй както и архивът на Документационния център обрастваше с паяжини в Яд Вашем.
Други забележителни разкрития на Симон Визентал са:
- Франц Щангл, комендант на ликвидационните лагери Треблинка и Собибор, където са избити повече от 700 000 души. Той беше открит в Бразилия и екстрадиран в Германската федерална република, където беше съден и осъден на доживотен затвор през 1967.
- Ермине Браунщайнер, надзиравала в Майданек изтреблението на хиляди деца. Била е открита в нюйоркския квартал Куинс, където се представяла за кротка домакиня под името Хърмайн Райън. Екстрадирана в Германската федерална република, тя е била съдена там и осъдена на доживотен затвор през 1973.
- Проектът "Одеса" за нелегално прехвърляне в Латинска Америка на високопоставени нацистки военнопрестъпници с фалшива самоличност и подправени документи и за събирането им там със семействата им, след като под истинските им имена са били обявявани и освидетелствувани за мъртви.
Пресмята се, че Симон Визентал е разкрил, изправил пред съда и осъдил общо 1100 нацистки военнопрестъпници. Привидно минимален брой, като се има предвид, че в машината за индустриално изтребление са били ангажирани по един или друг начин над 600 000 души, от които стотина хиляди, участвували в пряката обработка на човешкия товар, са били обявени за издирване от германското федерално правителство. От търсените само 25 000 са стигнали до съда и само 7 500 са били осъдени, повечето от тях със смехотворни присъди.
Но при все това, името на Симон Визентал беше станало синоним на надвиснала заплаха сред неразкаялите се нацисти. Не били единични случаите при спречквания бивши партийни другари да се заплашват взаимно, че ще се издадат един-друг на Визентал. Не бяха единични и случаите бивши партийни другари да са готови да предадат срещу заплащане издирвани нацисти. Тъй впрочем е бил открит Франц Щангл, комендантът на Треблинка и Собибор. Предателят поискал от Визентал 25 000 долара за информацията. Симон успял да се спазари да я получи за 7 000 както той казва, по един цент за всеки евреин, убит в тези два лагера.
Симон Визентал се бореше за правосъдие. Затова в редица случаи той се обявяваше в защита на несправедливо обвинените, пък били те и нацисти. Най-шумният такъв случай беше кампанията, подета от разни заинтересовани сили срещу Курт Валдхайм, някогашен генерален секретар на ООН, който беше издигнал кандидатурата си за президент на Австрия. Приписваха му какви ли не престъпления, извършени, когато служел като младши офицер-преводач в щаба на Вермахта в Солун. Със своите си средства Симон разследва случая и доказа, че всяко едно от приписваните на Валдхайм обвинения е несъстоятелно, но доказа също така, че Валдхайм е лъжец, защото е премълчал в автобиографията си службата във Вермахта, заявявайки, че пролежал цялата война в семейното имение.
Заради безкомпромисния си стремеж към справедливо правосъдие за всички без изключение Симон Визентал си спечели безпределната ненавист на могъщи сили, включително и на Световния еврейски конгрес. Но, неочаквано, си спечели и възторжената любов на австрийците, които до случая Валдхайм се отнасяха враждебно към него. Разни хора винаги са разправяли, разправят и днес, че разследванията на Симон Визентал били за него доходоносен бизнес. Хелла Пик, добрата ми стара приятелка от отколешните ми лондонски години, която е и най-сериозната изследователка на делото на му, беше отбелязала по този повод, че с всичките си (повече от петдесет) ордени и отличия, с които е бил удостоен по различно време от различни държави и световни организации за делото си, Симон Визентал едва ли би могъл да се похвали с два прилични костюма в гардероба си. Ако да беше се занимавал със същинската си професия - архитект-строител - а не с войната срещу вятърните мелници на забравата, той наистина можеше да бъде богат.
Роден на 31 декември 1908 година в солидно буржоазно семейство в някогашната провинция Галиция на Австро-Унгарската империя, той се дипломира през 1932 като архитект от Политехниката в Прага и специализира във Варшава. През 1936 създава процъфтяващо архитектурно бюро в Лвов, тогава в Полша. Но успешната му кариера на архитект на частна практика е краткотрайна. Когато Хитлер и Сталин сключват пакта си за ненападение през август 1939 и на 1 септември Германия разпалва Втората световна война, Полша набързо е поделена между Германия и Съветския съюз. Червената армия окупира Лвов. Скоро след това започва разчистването на т. нар. буржоазни вредители. Вторият съпруг на майка му (бащата на Симон е загинал през Първата световна война, сражавайки се за Австро-Унгария) е арестуван и отведен на заточение, където умира. Доведеният му брат е разстрелян от НКВД. Симон спасява майка си от изселване, като подкупва офицер на НКВД. Архитектурното му бюро е национализирано. Самият той става механик във фабрика за спални пружини.
Призори на най-дългия ден през 1941 Германия нахлу в Съветския съюз. Лвов пак е окупиран, този път от нацистите. И пак първа грижа на окупатора е да разчисти терена от вредителите, но този път расовите евреите. Симон и родата му подлежат на разчистване и по този параграф. Майка му е изпратена в екстерминационния лагер Белзек и там изчезва. Заради строителните си умения Симон е пратен в лагера за роби, обслужващ "Остбан Верке" - железопътните работилници, подържащи т. нар. Източна железопътна линия.
Междувременно е успял (пак с подкупи) да набави за русокосата си синеока съпруга Сила фалшиви документи за арийски произход на името на Ирене Ковалска. Тъй тя успява да преживее войната, мобилизирана като работничка в Ренания, за да се съберат отново през 1946, докато смъртта ги раздели.
Симон Визентал преминава през общо 12 инсталации за експлоатация и амортизация на евреи, включително и през 5 лагера за ликвидация. Ако оцелява, то е било само благодарение на инженерните му умения, които трябва да са били значителни, за да не пожелаят нацистите да се лишат от тях. Ако след войната беше оползотворил тези умения за личното си благо, Симон щеше да може да се похвали с нещо много повече от двата си прилични костюма, за които споменава Хелла Пик. Но той избра нематериалното. По този повод американският журналист и писател Клайд Фарнсуърт разказа още през 1964 в New York Times Magazine следната история:
Визентал гостувал в дома на свой сълагерник от Матхаузен, който бил станал вече богат бижутер. След вечеря домакинът му го попитал: "Шимон, ако се беше захванал отново да строиш къщи, досега вече щеше да си милионер. Защо не се върна към архитектурата?". Визентал отговорил: "Ти, приятелю, си религиозен човек. Вярваш в Господа и в живота след смъртта. Да предположим, че и аз вярвам в отвъдното. Когато се озовем там и застанем пред милионите, които загинаха в лагерите, на техния въпрос 'С какво се занимавахте на Земята?', ще последват най-различни отговори. Ти ще кажеш: 'Станах бижутер'. Друг ще каже: 'Контрабандирах кафе и американски цигари'. Трети ще каже: 'Строих къщи'. А аз ще кажа: 'Не ви забравих!'."

Алфред Криспин