Всички истории са банални
- Директорът на "Мострата" Марко Мюлер обяви на всеослушание редуцирането на конкурсната програма, но въпреки това е поканил вашия филм. Как премина селекцията?
- Копието на "Гарпастум" замина във Венеция и, както ми предадоха, селекционната комисия е гласувала единодушно.
- За съжаление, качеството на филма невинаги влияе върху попадането му в списъка с наградите...
- Не разчитам на успех. Твърде скоро бе триумфът на Звягинцев ("Завръщане" - бел. прев.). Тази година в програмата има доста източно кино, което е фаворизирано. Плюс филмите на Абел Ферара, Тери Гилиъм, Кшищоф Зануси, които разчитат на огромна поддръжка от страна на дистрибуторските компании.
- Защо правите аналогия между вашия филм и "Седемнайсет мига от пролетта"?
- Попитаха ме дали ще привлече публика и аз се сетих за "миговете", съчетали качествата на добрия филм със сериозни актьори и зрителски изисквания. Ние не сме вървели по пътя на заиграването с публиката, но и не се увличахме от особени авторски претенции.
- Навярно често ви питат за страха от втория филм. Например следващият на Звягинцев се очаква с особено нетърпение. От успеха на дебютите ви минаха две години. И ето - премиера. Не се ли уплашихте? Или побързахте да се хвърлите във водата от страх?
- Не се притеснявах. За себе си формулирах намерението бързо да заснема филм. И след премиерата на втория би трябвало да започна работа над третия. Знаех, че успехът на "Последният влак" ще бъде мигновено забравен. И ако се възползвам от реалната възможност, ще мога да снимам следващия си филм след две години. А това е още по-трудно... Колкото до страха, той ме обхвана по време на снимките.
- Всъщност сте бил изкушен от примамливото предложение на Александър Вайнщайн - продуцент и автор на сценария (заедно с Олег Антонов).
- Дотогава бях отказал няколко проекта, включително и сценарии с големи бюджети. Мечтата на режисьора е да снима в разни страни, морета и океани, с известни актьори и командировки в световните столици. Отказах се, тъй като е по-добре да не снимам кино, което не ми е на сърце. Не съм си поставял задачата да се наричам режисьор, да получавам за това пари и да бъда доволен. Според мен режисурата е начин за преодоляване на комплексите; възможност да докажа на самия себе си, че мога да снимам не по-зле от великите режисьори, които обичам. Не по-зле от татко. Да докажа, че ако си син на кинематографист, не е задължително да вървиш по друг път. Значи ли, че след като баща ти снима уникално авторско кино, ти би трябвало да снимаш обратното - т.е. комерсиално? Не искам да правя "обратното". Защо да не си поставям за цел да снимам добро кино, при това в духа на майсторите, които уважавам?
- Тогава как бихте могли да постигнете самостоятелност?
- Сложен е въпросът за самостоятелността. Да погледнем историята на киното: самостоятелният почерк или силует все пак се изработват с времето. Изпитвайки пиетет към Годар, можеш да тръгнеш по осветения от него път; и ако не те мързи, все ще изскочи собственото ти лице.
- Значи не е имало противопоставяне на "татковото кино"?
- Това винаги ми е изглеждало глуповато. Защо да се опълчвам срещу нещо, което харесвам? От какъв зор да се противопоставят Кира Муратова и Фелини? Отричайки близкия, губиш себе си. Още на първоначалния стадий на сценария на "Гарпастум", независимо от несъвършенствата му, характерни, прочее, за всеки сценарий, знаех за какво е; защо хората са го написали. В него имаше режеща мъка по младостта, по несбъднатите мечти... Душевна работа, за разлика от преобладаващия брой кухи сценарии. Напоследък сценаристите прекалено се отплеснаха по формата. В началото на 90-те ни внушаваха, че киното ни трябва да се прави, както в Холивуд. Последиците от този напън са катастрофални. Към писането престанаха да се отнасят като към духовна работа, просто бизнесът запълни всичко.
- В основата на сценария е носталгията по младостта. С автора на идеята Вайнщайн сте от различни поколения. Не разбирам откъде накъде носталгия при вас - ефирът на младостта едва ли се е изпарил в ненавършените ви 30 години?
- Работата не е в личното самоусещане. Главното е дали историята е чувствена и дали персонажите не са картонени.
- Но самата история е за двама братя, встрастени във футбола и влюбени в една млада жена. Тоест сюжетът е подходящ за сериал. Как се преодолява баналността на фабулата?
- Чрез потъването в детайли, в пространството около героите, в нюансите. Всички истории са банални. Ако преразкажем "Андрей Рубльов" с няколко думи, би излязла страшна тъпотия. Същността е в щрихите, одушевяващи мъртвата материя. На нас просто ни провървя: с авторите на сценария, с актьорите, с начина, по който премина снимачният слалом. Съумяхме да избегнем баналните "задънени улици", да се отстраним от т. нар. "спортно кино", с което сме свикнали. Всъщност филмът не е за спорта. Не е и за любовта. Не е и за убийството на ерцхерцог Фердинанд. Не е и за конфликта между поколенията. Дори за младостта не е.
- За какво е тогава?
- За изчезването на епохата. За това, че всичко се повтаря. Тогава, през 1914. И век по-рано. И век по-късно. За това, че катастрофата, последвала филмовата история, би могла да се повтори днес.
- Ако разбирам правилно, ключовата дума във филма е навечерие. Какъв е всъщност животът с предчувствие за катастрофа? Ерцхерцогът вече е убит, войната ще започне всеки момент, а след това - революции...
- И никой не го е еня за хората. Защо ли това ми е така близко? Прекрасно помня 1991-92. Тогава и аз, и приятелите ми недооценявахме мащабите на тоталните, съкрушителните промени. И дори ако с главите си проумявахме, с телата си - не. Както тогава ни се струваше, бяхме потънали в прекрасни неща. Например новите зелени ликьори, киното, което никога не бяхме гледали, възможността да пътешестваме… Когато си на 20, всичко, което ти се случва лично на теб, изглежда далеч по-важно от онова, което става с останалия свят. Ето, затова се хванах за тази история. Не ми е интересно да снимам за футбола. Без аурата, съпътстваща нещата, би станал редови американски филм за футбол. Гледах постоянната си колекция от 20 любими филма.
- Тегли ви към изтеклото време. Как се улавя въздухът на времето? Навярно ви помага "генната ваксина" с бащините филми?
- По-нататък ще направя още един филм за миналото. Това ми е по-интересно. Има повече пространство, възможности да измислям, да конструирам времето.
- Не сте живял нито през 1914, нито в годините на войната, а сте успял да избегнете фалша, който в момента струи от екраните.
- Неистината на екрана съществува в много недоизкусурени филми. А що се отнася до времето, невъзможно е да го пресъздадеш. Особено в цветното кино. Можеш да възпроизведеш усещане за епохата, когато имаш личен, емоционален опит. В противен случай играта е безполезна. Когато татко снимаше "Моят приятел Иван Лапшин", освен литературата, той имаше колосална паралелна основа: малките детайли, които помнеше от детството си, дядовите фрази... При мен подобно нещо няма как да се случи. Затова измислям такива условия на играта, че всичко да изглежда органично. Според мен всяка история за миналото е съчетание на времето. Така че това не е никакъв исторически филм, а измислена история за измислени хора и време. Ние не претендираме за достоверност. Това е филм за моето възприятие на времето.
- Футболът във филма нещо повече от футбол ли е? Житейска философия, константа в света на катастрофичните промени, фон?
- В "Гаспартум" футболът си е футбол. За героите той е увлечение. Страст. Стараех се да не му окачвам интелектуални етикети. Вероятно филмът би се случил, дори персонажите да бяха цигулари. Изобщо смятах, че не бива да се хиперболизира футболът... Ние подходихме другояче. Стараехме се да се отказваме от клишетата. Ако се появява Манделщам (или Манделщам условно), той се шегува доста битово. Отхвърлихме баналната схема за снимане на футболни мачове. Бягащ актьор в едър план - краката на футболиста - едър план на вратаря - топка - удрящ крак - лице и пр. Младите ни актьори са и футболисти. С тях на полето са профита. Поставихме няколко камери, дълго снимахме мача като мач. Единственото условие беше единият отбор да победи. Не спирахме, дори когато се разпалваха. Снимахме играта от гледната точка на зрителя, който седи на пейката, а не пред телевизора. Задачата беше сложна, а изразходването на лента и техника - колосално. Един мач - 36 дубъла с различни камери. Употребената лента би стигнала за скромен филм. После дълго монтирахме, търсейки честните моменти. Главното беше да не "сериалничим". Дори сцената да ставаше, ако само за миг имаше усещането, че е телевизор, веднага се отказвахме, сменяхме мизансцена, текста...
- И все пак успяхте за четири месеца да заснемете голям исторически филм с много обекти.
- Когато чувствахме, че поемаме в грешна посока, спирахме, макар и за половин ден. Не си позволявахме да изпадаме в цайтност.
- Имали сте късмет с продуцента.
- Александър Вайнщайн беше наясно, че резултатът е по-важен от незначителните загуби по време на снимачния процедс.
- Странно е, че сте поканили такива актьори, като Чулпан Хаматова или Гоша Куценко...
- С Александър Лвович имахме спорове по отношение на актьорите. И двамата се проявихме като бойци. Но се разбрахме да избираме изпълнителите заради способностите им, а не заради медийната им слава. Пък и четиримата главни герои бяха изиграни от дебютанти.
- Най-спорният момент според мен е как преобразявате "антикилъра" Гоша в крехкия Блок?
- Вече съм разказвал тази история: безкрайно пробвахме актьори, външно приличащи на Александър Блок, и все напразно; като се натъкнах на посмъртната му снимка в ковчега, в профил - изведнъж видях Куценко. При нас всичките актьори преминаха през проби.
- В каква посока се изменяше сценарият?
- Ставаше по-плътен, по-завършен и по-лек. Струва ми се, че успяхме да направим историята по-внятна. Макар че промените се отнасяха най-вече до формата. Сценарият стана по-скоро киноповест. До ден-днешен съм убеден, че "киносценарий" е вредна дума. Киноповестта има отношение към литературата, а сценарият - незнайно към какво. Вече не е литература, а още не е драматургия. Точно и тънко премислените и написани персонажи са според мен същността на добрата драматургия. А сега самата дума "сценарий" изгуби принадлежността си към литературата и стана синоним на халтура. Никой не се интересува от сложните характери, от детайлите.
- Изтървахте се, че два епизода бихте преправили на драго сърце...
- Да, бих преснимал сцената на построеното от нас летище. Движат си се героите с момичета, разхождат се. Наоколо тече някакъв живот. Не ми харесва, когато излизат в строен шахматен ред. Мизансценът е опростено-стерилен. Слава Богу, не трае повече от 15 секунди, но реже погледа. Бих преснимал няколко епизода на финала. Тогава вече бяхме започнали да бързаме. Не че някой ни пришпорваше - просто искахме да приключваме. Единствено чрез сложния монтаж успяхме да избегнем усещането за сериалност. Например кадърът с бронираните коли не е добър от композиционна гледна точка. Формално всичко беше наред. Пребоядисахме бронираните коли в особен цвят, а не като кошмарното зелено от нашите исторически филми. Направихме много фалшиви коли. Откакто се помня, не ми харесва, когато един и същ брониран автомобил преминава от филм във филм... Още?... Сега като че ли съм готов да преснема целия филм.

Нова
05.09.2005

Разговаря Лариса Малюкова
Превод от руски Геновева Димитрова


Разговор с
Алексей Герман-младши


Необичайният "Гарпастум" на 29-годишния Алексей Герман-младши, сина на великия Алексей Герман, бе единственият руски филм в конкурса на Венецианския филмов фестивал (вж. "Култура", бр. 32 от 2005). Преди две години там пак необичайният му черно-бял дебют "Последният влак" бе специално упоменат от журито, а на 8-ия Международен София Филм Фест имахме възможността да го видим и тук.
В превод Gaspartum означава "игра на топка с крака " или футбол. Игра, позната от античността. Действието на филма се развива в Санкт-Петербург в навечерието на Първата световна война.
Надяваме се и новият филм на младия Герман да дойде бързо в София.
К