Брашненият чувал
на софийските избори
Съвсем наскоро видяхме преведена на български новата книга на Юрий Лужков "Развитие на капитализма в Русия", което е вече негова четвърта среща с българския читател. Не само заглавието, но и съдържанието могат да ни убедят, че са третирани почти изключително национални въпроси, въпроси на държавното развитие. От един дългогодишен кмет на Москва навярно би следвало да очакваме да ни занимае с актуалните проблеми на града. Но градът практически не присъства в изложението. Присъства държавата.
Повод за книгата, както и най-важен елемент на аргументацията, е изострянето на социалния въпрос в Русия в светлината (мрака) на настъпилата отмяна на някои социални привилегии. Лужков не приема либералното "разрешаване" на социалния въпрос, свеждащо се до последователни етапи на абдикация на държавата от основни нейни задължения, и призовава за връщането на темата в предната линия на политическия дебат. След като сме въведени по този начин в особеностите на руската правителствена монетарна политика от последно време, можем да проследим ефектите й от гледна точка на функционирането на федерацията. Пряк резултат от правителствения курс е постепенното маргинализиране на субектите на федерацията и лишаването им от автономност. Опериращи с все по-малък финансов ресурс и все по-малко административни пълномощия, регионите всъщност губят изначално определената си роля, оказват се пасивни обекти на чужди решения, озовават се в положението на параван за пълзящата бюрократична централизация. И това, разбира се, не би било толкова лошо, ако така нарастваше ефективността на управлението. Лужков привежда данни, от които е видно, че, напротив, ефективността пада, ресурсите се разпределят недалновидно, средствата се изразходват нецелесъобразно. Причината не е в лошите намерения на централната власт, а в порочността на политическата й линия. Лужков отхвърля такава политика, при която държавата централизира административните решения, но непрестанно стеснява периметъра си на действие. Лужков смята, че това не може да бъде пътят към високотехнологичното и благоденстващо общество на ХХІ век, не може да бъде отговор на предизвикателствата, които стоят пред страната в ситуацията на изчерпване на съветското наследство, не може да бъде стратегия за постигане на "Русия за човека". Може да бъде (и е) институционално скрепяване на дивия капитализъм от ХIХ век. А известно е докъде води нахлуването и настаняването на такъв див капитализъм в Русия. Води до 1917.
Понеже темата ни са предстоящите частични местни избори в България, и по-конкретно кметските избори в София, някой би могъл да се запита каква е връзката с написаното дотук.
Връзката, на първо място, е в паралелите, които се натрапват на очите.
Да разсъждаваме по един и същи начин за Русия и България, значи да нямаме понятие за географски, културен, политически, икономически и социален мащаб. Но известни аналогии могат да бъдат полезни. И в Русия, и в България се преживява период на финансова стабилност, съчетан с ограничаване на публичните инвестиции и продължаващо оттегляне на държавата от много сфери на обществения живот. И в Русия, и в България се прилага линия на догонващо развитие вместо на изпреварващо; линия, стремяща се да утвърди като конкурентно предимство на страната евтината работна ръка - класическа характеристика на Третия свят - и да въздигне плуването по течението в ранг на национална стратегия. И в Русия, и в България идва момент, в който постсоциалистическото мислене вече не е в състояние да направлява процесите на националното развитие, защото почива на отдавна задминати и неадекватни на днешния ден постановки.
Връзката, наред с другото, е в институционалната позиция. Книгата остро ни напомня, че кметът на Москва не е просто изпълнителен орган в системата на местното самоуправление, а и национална политическа фигура. Кметът на София би трябвало да се ползва със същата специфика, макар и в български мащаб. Баналната метафора "държава в държавата", с която периодично обкичват София, не бива да служи само като повод за оправдания, но и като признание за съществуващо положение. Защото факт е, че в София повече, отколкото другаде, е потребен ефективен баланс между частни, партийни, местни и национални интереси, което значи "едните чрез другите", а не "едните за сметка на другите".
Лужков не забравя тези детайли. А дали софийските кметове ги знаят? Много често те проявяват спрямо града аграрно мислене, разглеждат го като нива, която трябва да се ожъне, а после, ако от печалбата остане нещо, и да се засее тук-там. Само че мисленето, необходимо в случая, не е аграрно, а институционално, което ти позволява да обхванеш целия спектър от възможности и задължения, за да разбереш, че ти си длъжен да отстояваш националните, както си длъжен да отстояваш местните интереси; и както можеш с тях да балансираш частните и партийните.
Какво прави Лужков? Той разгорещено спори с премиера Фрадков и с правителствения екип, като ги обвинява в антисоциалност, но не казва лоша дума за президента Путин, а напротив, подкрепя решението му за намаляване на изборното начало в регионите, решение, което, ако идваше от страна на правителството, безусловно щеше да бъде скъсано от критики. Лужков е двигател на политическа партия с определено влияние и в обществото, и в Руската Дума, без да броим парламентарното лоби, което в решителни моменти застава зад Москва независимо от партийната си принадлежност. А в последна сметка Лужков не пропуска и себе си, когато се пресмятат активите и пасивите на столичния баланс. Когато се възмущава от строителите на дивия капитализъм в Русия, Юрий Михайлович вероятно влага поне една трохичка лицемерие. Друг е въпросът, че при огромното мнозинство от колегите му това лицемерие се рине с лопати.
В навечерието на частичните местни избори софийската картина почти без остатък може да се сведе до регистрация на един отдавна протичащ процес, процеса на отупване на брашнения чувал на социализма.
Разполагаемите ресурси за пореден път се ограничават до инфраструктурата на социалистическата столица, порядъчно износена и овехтяла, но продължаваща да функционира с отчаянието на онези, които нямат какво повече да губят. Столицата печелеше от разпродаването на собствеността си, собственост, отново наследена предимно от социализма и подлежаща на изчерпване. Различни дейности на столицата се отдават на концесии, с което общината директно си произвежда и отглежда типични постсоциалистически капиталисти. Кредитните и банковите успехи едва ли променят радикално фона - най-малкото защото и те надграждат споменатия фундамент от дейности и отношения. За да носи изгоди обаче, картината трябва да създава усещане за перспектива и да вдъхва оптимизъм и вяра в бъдещето. Това се постига чрез показното строителство, чрез върволицата от фасадни обекти, които действително променят външния облик на града, без да променят същината на функционирането му. Те са достатъчни, за да поддържат евроориенталския имидж на града и да задоволяват визуално любопитните анализатори. Колкото до непроменената същност, тя се състои в идеята за съвместно тупане на чувала, или, другояче казано, в модела на колективно усвояване на облагите чрез общинския съвет. Този модел разпределя облагите навярно по-широко, отколкото на евентуалния кмет би му харесало, но пък е по-сигурен за стабилността на властта, защото вкарва всички в играта. Така никой не остава прекалено разочарован и всички трябва да са доволни.
Ако всички са доволни, пита се, какъв е проблемът? Проблемът е там, че и ние в София вече трябва да признаем, както направи Лужков по отношение на Москва, че комунизмът свърши и е крайно време да помислим за нови пътища на развитие. Постсоциалистическото отупване на чувала несъмнено носеше голяма полза за рицарите на първоначалното преразпределение и по-малка полза за хората, като ги снабдяваше с буфери и амортисьори и им облекчаваше, макар и леко, преходните самотрансформации. Други народи и при други условия навярно не биха издържали. Ние издържахме. Но постсоциалистическата ситуация приключва, ресурсите безвъзвратно се изчерпват и всеки проблем вече потенциално може да преобърне общината. Историите със суходолското гражданство убедително демонстрират, че стабилността, основана на колективно усвояване, просто се е изпарила. По-тъжното е, че нов модел засега не изгрява в тунела.
Би било добре, ако в кампанията за кметските избори някой (или повече от един) посочи път към бъдещето. Изясни разбирането си по фундаменталните въпроси. Съобщи как вижда отношението столица-държава в новите условия на глобализация и регионализация, какво може да върши столицата и какво ще се контролира отгоре. Формулира вижданията си за законовата рамка, за нейните недостатъци и предимства, както и за нужните изменения. Загатне за каналите за въздействие върху държавните институции, които една община трябва да използва, ако иска да й се чуват гласът и волята. Предложи план за развитие на града в неговата цялост, съобразен с новите потребности на гражданите, държавата, икономиката. Акцентира на ориентацията към нови производства, технологии, услуги, на приоритета на инвестициите в тях, на бъдещата възвращаемост и на бъдещите шансове. Аргументира тезата, че столицата може да води доста самостоятелна социална и външна политика именно като се вписва в държавния контекст, а не като воюва или се надхитрява с него.
По всяка вероятност в кампанията тези неща няма да се говорят; или поне няма да се изтъкват. Ще царува съзнанието, че борбата не е за цял мандат, а за половината му, и че същинската борба ще настъпи след 2 години, украсена с европейски флагчета. Ще витаят гласни или негласни опасения от истината за полученото наследство, страхове, че общината ще печели все по-малко (понеже й е останало малко) и ще трябва да харчи все повече (да се връщат заеми, да се ремонтират нарастващ брой неща, да се довършват неоправдани проекти); съмнения, че все по-отговорна и мащабна дейност ще се наложи да се развива върху отесняващата шагренова кожа на общинските ресурси. Ще се тръгва от разбирането, че авторитетът на един софийски кмет винаги съставлява опасност за излъчилата го политическа сила, защото се оформя като самостоен и значим властови център; и тази политическа сила винаги ще гледа да го подхлъзне с каквото може. Ще се насажда по тези и други причини реалистичният фатализъм, че номинациите за кмет са особена форма на стратегии по дискредитиране на популярни лица; и че изпълняват функцията по разчистване на сметки, вместо по утвърждаване на нова линия. Ще се помни, че частичните местни избори се вписват преди всичко в процеса на междукоалиционно договаряне и маркират възможните му точки на пречупване (областните управители, заместник-министрите, докладът на Европейската комисия, обсъждането на бюджета). Поради това изборите ще проверяват стабилността на политическата формула на новия парламент и кабинет, а няма да търсят и предпоставят новото специфично място на столицата.
Националният мащаб в софийските избори ще се представлява от интригите, сделките и маневрите на политическия елит. За авторитетна инстанция ще служат доносите пред наши и чужди медии, взаимните обвинения и недомислените компромати, гарнирани с патетични словоизлияния и жонглирания с цифри. Авторитетната инстанция на Лужков предизвиква немалко възражения, но има това преимущество да е по-сериозна и задълбочена. Лужков прибягва до текстове на Маркс и Ленин, за да препоръча модел на национално развитие, в чийто контекст ще се развива столицата. Според московския кмет антисоциалният капитализъм на ХIХ век, наблюдаван от класиците, е трансформиран и хуманизиран от западноевропейската социална държава на ХХ век, с което е трасиран и пътят към сегашното столетие. Антисоциалният капитализъм, наблюдаван от Лужков в Русия, е историческа крачка назад и ако не се трансформира, ще произведе същото, което вече е произвел през 1917. Той е не просто нехуманен, той е и антидържавнически, защото отстъпва всичко на пазара и заличава наченките на общ поглед, обща визия, обща стратегия. Решенията в рамките на този капитализъм се вземат на парче, случайно и некоординирано. Социалното и стратегическото в тях се изчерпват с полагането на нови кръпки върху брашнения чувал на социализма, който все така ще се къса, докато бива отупван толкова немилостиво. Това, според Лужков, трябва да остане назад, за да не се окаже 1917 напред. За да не се окаже 1944 напред.
У нас тепърва ще се формира съзнание за навлизането на града и държавата в качествено нова ситуация, с изправянето им пред нови задачи, за които коктейлът от постсоциализъм и пазарен юмрук не е решение. Трябва да се търси промяна. Силно се боя обаче, че въпреки шанса на предстоящите избори, София няма да стане флагман на тази промяна. Ето защо съм казвал и пак казвам, че местните избори в Разград са ми по-интересни от софийските. Там поне ще има реален сблъсък и реални алтернативи.

Борис Попиванов