Николо Аманити е поредният популярен в Европа автор, който издателство "Колибри" налага на българския пазар. Аманити е сред най-известните съвременни италиански автори и е най-превежданият италианец в Европа, причисляват го към писателите, които въвеждат в литературата стила а ла Тарантино и експериментират с кинематографичния подход в писането.
Действието в романа "Мен не ме е страх" се развива през 70-те години в италианския Юг и отваря към времето на Червените бригади, на терора и убийствата, на изнудванията и пазарлъците, към конфликта между проспериращия Север и изостаналия Юг, към конфликта между бедните прослойки в обществото и елитите - политически, интелектуални и пр.
Употребявам предходните думи, но тях ги няма в романа на Аманити. Защото това не е откровено социален или политически роман, а е по-скоро роман алегория, приказка, която настоява да се помни и се опитва да намери формата, която ще е най-пригодна за паметта. Аманити избира да говори за 70-те през детството, през трудните дни на порастването, през историята на детските приятелства и омрази, игри и състезания, през рисковете и страховете, предателствата и верността, през азбуките на чувствата и поведението, които се усвояват точно в тези години.
Едно от децата в странното градче Акуа Траверсе открива тайна, която абсолютно го променя. В една от игрите, в които детската компания изпробва непозволеното и границите на страха, Микеле Амитрано се натъква на отвлечено и държано като заложник дете. Микеле дълго не може да разбере живо ли е намереното дете или е призрак, труп. Вика на помощ всички книжки, които е чел, припомня си историята за възкресението на Лазар, изпробва вярата си. Въображението му поднася всякакви истории за вещици, за човекоядци, за властелини на Мрака и прочее страшни неща, докато благодарение на подслушаното от възрастните и видяното по телевизията не сглобява пъзела и не разбира, че намереното дете е заложник, че е държано там от възрастните, включително от бащата на Микеле и че животът му е застрашен.
И Микеле решава да преобърне логиката на събитията, решава да се пребори със съдбата. Историята на момчето, което дълго разсъждава върху смъртта и възкресението, е историята на едно дете, което превъзмогва в себе си страха (не ме е страх е нещо като рефрен в романа и служи като парола между двете деца - спасяващото и спасеното), което се противопоставя на заплашителния свят на големите и рискува живота си, за да помогне и да изпълни обещанието, което е дало - че ще се върне и че няма да остави намереното момченце в самота. Не с канадска борба и лицеви опори, както иска баща му, а със силата на волята и разума Микеле възмъжава и пораства по-бързо, отколкото е искал.
Светът на големите, на тези, които са подели играта със заложничеството и изнудването, които са готови да убиват, е представен в цялата си простотия, варварство и егоизъм. Това е светът на Мрака, в който нещата могат да бъдат видени, но не и разбрани, в който отсъства разум и осъзнаването е невъзможно, в който статусът и образованието се оказват без значение.
Така с тези две паралелни истории, без - ще го подчертая още веднъж - да навлиза в публицистика, Аманити казва своето не на тероризма и подчертава колко е важно да не се забравя преживяното. Защото само ако се помни, има шанс да започне култивиране на нетърпимост към насилието.
Амелия Личева
Думи
с/у думи
Николо Аманити, Мен не ме е страх. Превод от италиански Нева Мичева. ИК Колибри, С., 2005.
