Победител. Отново
"Когато двама критика се срещнат, често има поне три мнения. А по-добре да не гадаем какво се случва, когато 39 критика се срещнат на едно място. Въпреки това те винаги успяват да се обеденят около актьорите, постановките и театрите, които бележат върховите постижения на годината. Количеството мнения през изминалия сезон е особено голямо, а спектърът е рядко толкова широк: точно така неизразим като енергична пледоария за разнообразието на немския театър, който и в трудни икономически времена е все още добър в създаването на много изненади." Така започва текстът, с който списание "Театър Хойте" в своята годишна книжка обявява "Върховете на годината" или, както казва подзаглавието, "Победителите на годината". А те са театър, спектакъл, сценография, актьор и актриса, автор, перспективен автор и издателство на годината. "Двама победители има при "спектакъл на годината": ДимитърГочевия "Иванов" във Фолксбюне - Берлин, и ЩефанПухеровата поп-версия на Шекспир "Отело" в Дойче Шаушпилхаус - Хамбург.
Ще си спестя доста девалвиралото у нас определение "престижно", когато става дума за "Театър Хойте", защото то неизменно придружава медийното представяне на всяко българско участие и награда на фестивал, институция или списание в желанието да му придаде блясък. Всяко е престижно. Всяко е cool. Пък и едва ли е нужно, защото всъщност всеки, който има поне бегла престава за стойностите не просто в немския, а изобщо в европейския театър, знае добре тежеста на оценката, която дава това списание. То си е спечелило през годините статута на институция, която дебатира, удържа и задава ценности в полето на театралното изкуство в Германия.
"Внезапно да поднесеш едно по толкова класически начин великолепно представление в свят, който всъщност вече изобщо не се интересува от такива театрални мащаби - направо е непонятно", писа за "Иванов" Робин Детйе от "Зюддойче цайтуг", твърдейки, че с него Гочев "щастливо е влязъл в гениалната фаза на своето творчество". На българския читател сигурно му звучи невероятно, но подобни редове рядко, твърде рядко се изтръгват от сериозната немската критика. А съм виждала - пак в този театър, на премиерата пак на негово представление -"Борбата на негъра и кучетата" от Колтес, как почти целият ред с критици се изправи на финала на крака.
Цитираните редове съвсем не бяха единствените, които се появиха след премиерата на "Иванов" в Берлинския "Фолксбюне ам Роза Люксембург платц", коронован сякаш завинаги от силната фигура на Франк Касторф. "Аз имам проблеми с думата "гениалност". Затова казвам така: виждал съм и по-атрактивни, и по-крайни, и по-интелектуални негови постановки. Тази обаче е мъдра. Тук той не съди, а констатира с някаква непозната досега кротост и тъга, даже благост. Следи жизнения ход на самодостатъчния човек, протичащ като перманентен провал". Така за това изключително представление обобщи Каприев, който единствен в България писа за него в "Култура" веднага след премиерата (вж. бр. 13, 8 април 2005) в (засега) най-дълбоко вдъхновения си текст за театъра на Димитър Гочев.
Дълбочините и значимостта на едно представление се засвидетелстват не единствено от числеността на публиката и шумността на нейните реакции, или от все по-самоопияняващата се спектакуларност на PR-акциите му, но и от способността му да предизвиква текстове, изричащи и рефлектиращи дълбокото вълнение на ужас и възхита от преживяното докосване по неподозиран начин до битието ни. Не са много спектаклите, способни да извикат текстове, вписващи вкуса и уникалността на вълнението, надигнало се въпреки умората на сетивата и скепсиса към поредната бързо износваща се новост; да предизвикат текстове, разсъждаващи и теоретизиращи върху отворените пред изкуството на сцената неподозирани възможности. Когато изглежда, че всичко е казано, а театърът - ненужно скъпа стока, Димитър Гочев създава спектакли, задаващи на театралното изкуство ново измерение, мярка, която сякаш не му е по силите, а на театралната теория - предизвикателство към натрупаното знание и проникновението й.
Наричат театъра му "спартански" (Тил Бриглеб), погледа му към света ни - "яростен", настроението на неговите спектакли като правило - "мрачно, грубо и песимистично", но те винаги са отворени "към съвременните културни феномени" (за разлика от тези на великата група на класиците-режисьори, като Пайман, Щайн, Цадек, Флим, към която Гочев би трябвало да се числи възрастово).
Няма немскоезичен театър, който да не определя своята програма чрез отношението си към съвременността и нейните проблеми и който да не държи да включи името му в програмата си за следващия сезон.
През 1991 той беше избран за режисьор на годината с "Госпожица Юлия". Повече от 10 години по-късно отново получава това признание с "Иванов". В обичайните мерки десетилетието отмерва началото на почивка и радост от лаврите. Няма такова нещо при Димитър Гочев.
Когато започна да поставя в Дойчес театър, театърът беше сякаш безнадеждно консервативен и прашен. Първо прави Милър - "Смъртта на търговския пътник", а сетне колаж върху текстове на Мюлер - "Германия. Пиеси". "Възкресяването на мъртвите на сцената е едновременно жертвата, която дава публиката. В това тя се излага за два часа и половина на свирепата, глуповата страна на Германия (на смесицата от абсолютното и чудовищното - Теодор Адорно) и може, събличайки я, да си иде вкъщи. Тътрещите се дисхармонични звуци и заслепяващото осветление усилват чувството на нужно покаяние. Режисьорът се пробразява като Учения в Мюлеровата сцена Et in Arcadia Ego, който води своите питомци (публиката)." Така го описва тогава Нина Мей в "Ди Цайт". И продължава да ги води в театъра, с който са свързани първите му години в Берлин.
В края на този сезон в Дойчес театър Гочев поставя "Приказки от виенската гора" на Хорват и Кристина Тилман ("Дер Тагес Шпигел") го съизмери отново с "Иванов": "Както още в Чеховия "Иванов" преди няколко месеца във Фолксбюне, фантазията му е съвсем неизтощима". Благодарение и на Димитър Гочев Дойчес театър обнови своето лице, впрочем, също обявен за театър на годината от "Театър Хойте" (заедно с Мюнхенския Камершпиле, Нойе Бюне Зенфтенберг, Дойче шаушпилхаус Хамбург).
Сценографката Катрин Брак за своята "мъгливооблачна сценография" в "Иванов" е "сценографка на годината" - за втори път. А само няколко гласа не са достигнали на Волфрам Кох да получи титлата "актьор на годината" за Лебедев - отново в Гочевия "Иванов".
"Какво общо има това с българския театър?" - не изключвам този, къде сподавен, къде процеден през зъби, къде по-смело извикан бабаитски въпрос на тукашните ни културтрегери. Затова да кажа просто: много.
Не само защото неговите биографии започват с "роден в България", подобно тази от сайта Шаушпилфранкфурт: "Роден на 26 април 1943 в Първомай, България. В началото на 60-те отива да учи ветеринарна медицина в Източен Берлин, заменяйки я с Факултета по театрознание на Хумболд. Ученик и сътрудник на Бено Бесон в Дойчес театър и във Фолксбюне в Източен Берлин; асистент на Фритц Маркварт в Шаушпилшуле-Бабелсберг. Първата му постановка е "Женската бригада" от Хайнер Мюлер в Нордхаузен. През 1979 той напуска, заедно с лишения от гражданство Волф Бирман, ГДР и се връща в България. Работи като режисьор в Русе, София и Враца." Няма нужда да се пита в кой български театър го поканиха "да поведе своите питомци". За неговото значение в развитието на едни от най-добрите ни режисьори тепърва ще говорим.
Българската култура не свършава на Калотина, не дрънка с хлопките на ансамбъл "Българе" и не разстила черги и чевермета. Тя не е и единствено Перперикон. Но ще стане, ако онези, които имат самочувствието да задават нейните политики, сметнат, че имена от класата на Димитър Гочев нямат нищо общо с нея и се поддадат на кресливия популистки национализъм.
Постиженията на Димитър Гочев (като представлението на годината "Иванов") създават друго измерение (не самочувствие) на българския театър. Те задават хоризонти за всеки български режисьор, който има амбицията да каже своята дума в театралното изкуство, да има своите основания тъкмо на сцената да отговаря на въпроса: "Къкъв е смисълът?". Те задават и обеми, и нови измерения както на немската, така и на българската култура. Защото културите не са затворени системи.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата