|
Български принос към темата Шнитке |
|
|
През юни 2005 от печат в германското издателство "Pfau" излезе книгата "Във водовъртежа на времена и светове. Късното творчество на Алфред Шнитке" от Мария Костакева. Тя е посветена на един от най-привлекателните композитори в сложните постмодерни светове. През 70-те години на XX век той е личност-символ на руския авангард, а през 90-те - най-нашумял автор в Европа. Книгата за Шнитке е важно и стойностно проникване от страна на български учен-музиколог в процесите от 90-те години и във "високите пластове" на музикознанието. Тя е и интерпретативен опит, посветен на същностни процеси в глобалната "постмодерна ситуация" от края на миналото столетие - и като такъв трябва да бъде отбелязан и у нас. Това е втората монография на Костакева, излизаща на немски език, след "Имагинерният жанр. За музикалнотеатралното творчество на Лигети". Изследването за Шнитке е още по-привлекателно за нас с това, че учен като Мария Костакева, освен великолепен интерпретатор, е и близък, интимно свързан и преживяващ случващото се с Шнитке и неговите послания. Със своята преживяност - тъй като познава сложния, емоционално заплетен свят на "бившата източна Европа", и от позиция на близост до мисленето на самия автор, тя изгражда своята книга. Авторката говори не само като учен, но и "отвътре", от собствената си позиция - от това, което познава и което е и нейно лично верую за музиката. Новото й изследване и неговият обект - Алфред Шнитке - в неговото най-успешно и плодотворно десетилетие - 90-те години от края на ХХ век - са превърнати в значим разказ, който има особена стойност за нас и с това, че посланията и силата на музиката на този автор са познати и обичани в България. За следите от времената и световете - феноменът Шнитке в постмодерната ситуация от 90-теМария Костакева е познавач на процесите в творчеството на композитора и ги проследява до техните корени. Нейният многопластов и точен разказ започва с възникването на полистилистиката. Тя подчертава степента на самоосъзнаването й и от страна на самия композитор, който е споделил: "разбирам, че още през 1961, след първите ми сценични опити, съм употребявал колажа, свързването на различните стилове, полиметрията и други неща". Пак ще повторя оценката си, че по един не само стойностен, но и интимен начин Костакева разкрива уникалното преплитане на творчески импулси и житейската повратност в заболяването на Шнитке, предизвикало дълбоки промени в творческото му мислене. То провокира изцяло ново светоусещане, в което етическите измерения провокират най-екзистенциалното в един композитор - концепцията за времето. Възприятието му за живота радикално се пречупва през 1985: "Времето в живота - поне в моя - очерта два кръга на развитие. Първият, по-големият, за мен се затвори през 1985, а вторият започна веднага след това. Оттам нататък всеки ден за мен бе неизбродимо пространство, в което се случва невероятно много" (с. 15).Оттук Мария Костакева проследява два взаимосвързани феномена на късното му творчество. От една страна е невероятната работоспособост и количество творби (Концерт за виолончело; Концерт за хор; Трио за струнни; балетите "Скици" по Гогол и "Пер Гинт" - новото му "анормално усещане" за бързо протичане на времето при създаването на нови опуси). От друга страна се променя цялостната му концепция за "времето или времената" в човешкия живот и се поражда кръг от образи и оригинална, нестандартна - особено за "западноевропейския слушател" - метафоричност, при която той проследява темите за "преброждане на световете" (Пер Гинт); сплитане на доброто и злото ("Фауст"); творецът на музика "отвъд етиката" (Джезуалдо) и - като най-късен опус, но не и на последно място - изстраданата символност на заличаването на човешкия живот при тоталитарността в "Живот с идиот" по либрето на Ерофеев. Сред най-ценните и отново интимни - подчертавам това - за личността на Шнитке открития на Мария Костакева са идеята за люшкането на идентичността на композитора между немското, руското, еврейското - в едно толкова сложно усещане за "безродност" и в отварянето към езиците и културите в областта на етичното. Този проблем сродява Шнитке с Шостакович, Малер и др. Оригинално е виждането й за концепцията на Шнитке, както вече казах, за музикалното време. Тя говори за "кръгово време", в което изследва сливането на минало, настояще и бъдеще; за критерии в композицията като "времеви полета" (с 28). Изказана за първи път, нейната теза за музикалното време у Шнитке разкрива смисъла на "идентичността на видимо различното" и го разграничава от Цимерман, Лахенман и пр. Също далеч от наложилите са като "по-драстични" и иронични концепции, свързвани обикновено с иронията в постмодерността, е виждането на авторката за пластовете на етичното в музиката на Шнитке - тя изследва проекциите на "възвишеното" и "баналното" като своеобразно "преброждане", но между световете на доброто и злото. Новите светове в музикалния театър на Шнитке и изводи от традицията на ХХ векКнигата на Мария Костакева навлиза в систематиката и в преобразувания поглед към музикално-театралните жанрове в края на ХХ век. Тя изследва балета "Пер Гинт", както и оперите "История на доктор Йохан Фауст", "Джезуалдо" и "Живот с идиот". Несъмнено промяната в жанровите полета в областта на музикалния театър е фокус на търсенето й и от тази гледна точка. Така тя интерпретира опоетизирането на "прехождането" между различи светове в балета "Пер Гинт".Задълбоченото проследяване на метафориката на тайнственото, на цикъла на живота и смъртта са свързани с идеята за"кръговото време" у Шнитке. Когато се говори за нестандартни жанрови решения, които са налице в общата работа на Шнитке с Ноймайер върху "Пер Гинт", трябва да се подчертае, че тя е провокирана от размесването и импулсите, протичащи "между културите", пресъздавани от двамата.Трябва да призная, че за мен музиката, а още повече сценичните реализации на двата най-мащабни оперни опуса на Шнитке - "Историята на доктор Йохан Фауст" и "Живот с идиот" - не са познати. Изследването на Мария Костакева разкрива уникалната жанрова структура на "Историята на доктор Фауст". Според авторката методът на полистилистиката провокира в жанровия облик на тази опера смесване на "широка палитра от контрасти: епична дистанция и драматизиране, смешно и тъжно, гротеска и трагика, наративи и сюрреалистични визии, камерно-музикална фактура и монументални звукови пълнежи, литургична идиоматика и рокмузика" (с. 98). По повод тази опера Мария Костакева откроява един неизследван за Шнитке момент: "баналното и всекидневната култура" като "зло" и диаболична символика. Съвсем различна е "психодрамата с музика" - "Джезуалдо". В "Джезуалдо" Костакева изследва "движението на концентрични кръгове" и артикулацията на посланието на автора в равнищата на сакралното и на "език върху езика" - символиката на музикалното и трагичното, разбирана и като музикален език. Тя разкрива жанровата и художествена взаимовръзка на този опус с традициите на "Воцек" и дори нишката, която протича от руската музика на ХIХ век и Мусоргски ("Борис Годунов") към Шнитке. Ще вметна, че голямо удоволствие ми достави проследяването на историята на създаване на операта, контекстуалното във връзките между либретист и композитор, разкриването на "биографичното" в творбата. Най-майсторски - и с "максимално идентифициране" с етиката и замисъла на Шнитке - Мария Костакева създава частта за "Живот с идиот". Либретото е от Виктор Ерофеев - а на авторката принадлежи наистина проникновения тълкувателен прочит на символността, свързана с постсъветското - празнотата на "липсващия аз", "водачът-идиот" (тя дори определя "Живот с Идиот" като "Ленин-опера") и пр. При Ерофеев и Шнитке вникването в трагиката на тоталитарното не остава на повърхността, а драматургично се разрешава в "гротесков сюрреализъм", във взаимозаменяемост на времевите пластове, в амбивалентност на разказвано, коментиращо и представяно действие. Отново целият контекст от традициите на ХХ век е изведен в анализа на Мария Костакева - от "Лулу" на Берг и "Нос" на Шостакович до новите музикално-драматургични механизми, открити от Шнитке и Ерофеев. Към нейните великолепни аналитични наблюдения трябва да се прибави и забележителният коментар на стилистиката на Шнитке, на компонентите на музикалния език и особено - на семантиката и пластовете на иронията, вплетени в музикално-метафоричните елементи в езика на Шнитке. Струва ми се, че точно тази последна глава от книгата "Шнитке: във водовъртежа на времена и светове" някак си не бива да бъде "преразказвана" - най-добре е читателят, ообено изкушен от Шнитке, да я прочете в адекватен превод или в оригинал. Не е възможно погледът към едно интерпретативно съчинение с висока стойност, каквато е изследването на Мария Костакева, да "достига", да представи в цялото им богатство и значимост и наблюдаваните, и анализираните в книгата артефакти от творчеството на Шнитке; и в същото време - да обходи всички нейни приноси. Книгата е фундаментално изследване с вникване в контекста, който обгражда същностните явления от музикалната култура на последните десетилетия. Тук присъстват постмодерните измерения, аналитично видени от Мария Костакева, както и опознаването и обобщаването на динамичните процеси в музикалния театър, които са факт в периода, увенчаващ развитието им в ХХ век. (Много трудно някой може да говори за "глобални кризи" в музикалния театър, прочитайки тази книга). В края на книгата Мария Костакева поставя въпроси, които са от значение тъкмо по отношение "адресата" на изследването. Преди всичко тя задава въпроса как Шнитке се превръща в социокултурен феномен - т.е. как един съвременен композитор достига до световния културен пазар, запазвайки своите съдържателни послания. Много съществено за мен е и сравняването на гледните точки, които съществуват около Шнитке в западния и източния контекст. Например Хелмут Лахенман коментира "невъзможността" на "симфоничния мислител" като провокативно поведение на Шнитке. От своя страна възгледът на Юрий Холопов, че "Един поет в Русия винаги е нещо повече от поет", обяснява много от непознатото за феномена Шнитке. Изследването, както и творбите на Шнитке, не могат да се "препредават" - особено в рецензия. (Пък и прагматичният читател би се запитал защо се рецензира книга, която присъства на световния, но не и на българския пазар?) Не само мисля, че това има смисъл, но и също, че разказът за Шнитке, осъществен от авторитетен европейски учен като Мария Костакева, е наистина ценен и достоен факт. Той е един от добрите "финали", свързани с оценките на двете десетилетия - 90-те и последвалите ги години след 2000-та - при това изследващи поуките от диктатурите и от идеите на авангарда, белязали ХХ век. Остава да пожелаем успех на книгата на европейския пазар. Както и да се прочете нещо повече от нея и в България.
Ангелина Петрова
|
Maria Kostakeva. Im Strom der Zeiten und der Welten. Das Spatwerk von Alfred Schnittke. Pfau-Verlag, Saarbrucken, 2005 |