| Кино за публиката | |
|
ази година голямата награда "Златна Афродита" на международния кинофестивал "Любовта е лудост" във Варна за първи път беше присъдена на български филм - "Лейди Зи" на Георги Дюлгеров. Във Варна той пристигна с голямата награда от Сараево (за втора поредна година връчена на български филм, след "Мила от Марс" през 2004). Преди да тръгне за Босна, Георги Дюлгеров с тъга отбеляза, че международният фестивал в Сараево едва ли ще удостои с най-голямата си награда отново наш филм. И сбърка. Ето че слуховете за възраждането на нашето кино съвсем не се оказаха преувеличени - на същия фестивал обралият вече много отличия "Георги и пеперудите" на Андрей Паунов отново взе награда в раздела за документално кино. Още четири български заглавия участваха в Сараево, преди това киното ни не остана незабелязано и в Карлови Вари, и в Москва... Нетърпелива и жадна, варненската публика, както винаги, е най-настървена да гледа нови български филми. Препълнената зала внимателно следеше перипетиите на героите и сякаш зрителите бяха склонни да дадат бонус на филма, дори да не е много добър - просто защото е нов и наш. Но на "Лейди Зи" не му се наложи да се възползва от тази благосклонност. Не че е идеален - напротив, има за какво да се хване човек, ако реши да го разнищва. По-важното е, че има цялостен филм, интрига, режисура (много фина, впрочем), актьорска игра, с която непрофесионалистите се справят сякаш по-добре от професионалните си колеги (дано в бъдещите им изяви се запазят свежестта и мъдростта, които видяхме в "Лейди Зи"). Накратко, "Лейди Зи" остави у мен приятното усещане, че в контекста на днешния ден Георги Дюлгеров се връща към най-успешния си вид кино - онзи на "Авантаж", паралелът с който е просто неизбежен. Документалната част на историята, преплитането на съдбите на героите с тези на техните изпълнители, носи на филма онази тръпка на достоверност, чиято липса най-силно се усеща в игралното ни кино. Историята, макар и българска, е просто разказана и разбираема за зрителите извън страната. Всъщност комуникативността на филма беше отбелязана още през март т. г. - някои от селекционерите на фестивали, гости на 9-ия София филм фест, казаха добри думи за него, макар да бе все още недовършен. Във Варна, освен заслужените призове, "Лейди Зи" със сигурност би получил и наградата на публиката, ако имаше такава. На ръба на спекулативното използване на изпълнителите на главните роли, Дюлгеров успява да спази мярката и да извлече полза за филма, без да навреди на имиджа му. Разбира се, че има какво да се желае - и в диалога, който на места е неестествен, и в актьорската игра, и в бутафорността на някои сцени, но като че ли именно малките несъвършенства правят "Лейди Зи" така близък и му придават топлотата, от която българското кино в периода на прехода някак доброволно се лишаваше, уж в името на "високото изкуство". Стремежът към перфекционизъм най-сетне категорично отстъпва място на прости човешки чувства и характери, представени разбираемо и логично. Подобна универсалност притежава и "Мила от Марс", и не мога да се въздържа да не кажа, че зрителят харесва това, разбира го и го цени. Той самият се чувства ценен. Докато гледах "Лейди Зи", не се разсейвах, не си погледнах часовника и не се запитах харесва ли ми. Просто ми беше интересно. Май и на цялата зала, ако съдя по реакциите на хората наоколо. Това е и най-голямата награда за екипа. Браво и на продуцентите от "БъРъ Филм" за търпението и постоянството, с които преодоляха нелекия проект. Още 9 филма се представиха в конкурса на 13-я международен фестивал "Любовта е лудост". "Майка ми си пада по жени" на Даниела Фехерман и Инес Парис е симпатична история за майка с обратни сексуални наклонности и три дъщери, които не приемат избора й. Всъщност това е филм за толерантността и обичта, за това колко прост става животът щом веднъж приемеш другия и престанеш да се вглеждаш в дребните неща, пренебрегвайки главното. Добре разиграна, историята на е кой знае колко оригинална, но пък е направена с чувство за хумор, симпатични лица и детайли. Прелестта му е точно в подробностите, в малките неща, от които се изгражда особената му атмосфера. Подобна е темата, но не и подходът в "Някъде на картата" на Скот Кемпбъл от САЩ. Депресивно семейство нейде отвъд границите на картата, в което всеки има своите основания и начини да се потиска. Близостта, откровението, обичта и съпричастието отварят шлюзовете на сълзите и депресията изтича от героите, понякога заедно с живота им. Поетичен и човешки филм. От двете руски заглавия повече си струваше "Поръчка" на Вера Глаголева. Неслучайно наградата за мъжка роля бе присъдена на изпълнителя на главната роля в него Александър Балуев. Отново депресивни състояния, пак отчаяние... Главната героиня търси някой да я убие, защото сама не може, а не й се живее след раздялата с мъжа й. За нейна (най-вече!) изненада тя здраво хлътва по наемния убиец, когото намира, и от когото се страхува, да не би да изпълни задълженията си, защото всъщност не й се умира. Изведнъж не само на нея почва да не й се умира, ами желанието за живот се връща и у героя на Балуев - бивш командос, сега на служба при мафията. И двамата изживяват своя ренесанс. Обратите са интересни, финалът е някак хем ясен, хем отворен, изобщо филмът се гледа леко. Не на последно място и заради актьорската игра не само на главните, но и на второстепенните герои, сред които Лариса Гузеева, която помним от великолепния "Жесток романс" с Никита Михалков. Съвсем други са нещата с "Тъмна нощ" на Дмитрий Астрахан. Доволно известно име и в България, плодовитият руски режисьор бил направил 18 филма, 2-3 хитови телевизионни сериала и няколко успешни театрални постановки в последните 10 години. На третия фестивал "Любовта е лудост" Астрахан стана носител на "Златна Афродита" с "Всичко ще се оправи". На тринайстия нямаше основания за награда, а филмът му трудно се издържаше. Проблемите на 17-годишния младеж от богаташко руско семейство, който въстава срещу предначертания му осигурен живот, определено не са моите. Пък като добавим към евтината фабула и пошъл вкус - като повечето зрители, и аз останах до края само за да видя колко лош може да стане един филм. Най-доброто в него бе едноименната песен, позната и любима на всички. Един от най-добрите образци на филмите за пътувания бе "Изгнаници" на Тони Гатлиф, получил наградата за режисура в Кан през 2004. Френският режисьор от ромски произход остава верен на циганското си сърце - както в използването на музикалния ритъм в драматургията на филма, така и в поривите на героите. Свободата и стремежът към нея са основни за тях и нищо не може да ги спре - нито липсата на пари, нито сбърканата посока... Те достигат крайната си цел и географски, и вътрешно. Френските "Бродировачки" на Елеонор Фоше са изящно произведение на изкуството - не казвам на "киното", защото не става въпрос само за това. Две жени - едната загубила сина си, другата - в очакване на своята рожба, са привлечени една към друга от изкуството на бродерията. Създаването на красота е нишката, която ги свързва и задържа здраво в живота. Великолепните изпълнения на Лола Наймарк и Ариан Аскарид в главните роли, както и желязната подкрепа от "втория ешелон", правят от тази камерна драма силно произведение. Проникването под пластовете на видимото е извършено фино, деликатно и непоколебимо. "Микс" на Стивън Лови от Унгария е за хора под 30 - напълно отговаря на заглавието си. Като в музикален микс във филма са забъркани амбициозен баща, син, който се интересува не от пианото, а от клубна музика и момичета, баба, която разбира внука по-добре от бащата, дрога, секс, саундтрак. Шумен и приповдигнат, "Микс" е като смесица от различни плочи. Сцените с бащата и бабата са изградени като в психологическа драма, но са и част от общия колажен принцип. И, както в приказките, накрая всичко се нарежда добре. Ако сте си мислели, че северняците са странни, "Джони Ванг" на Йенс Лиен от Норвегия го потвърждава. Но са и смешни и забавни, отнасят се към живота си с достойно за уважение чувство за самоирония. Джони, Тува и Магнус са приятели от детинство, които си остават заедно и като порастват, само че като любовен триъгълник. Трагикомичен и нежен, филмът печели много и с музиката на Калексико и с нещо напомня добрите образци на комиксовото кино. Тази година филмите в раздела "Панорама" включваха някои от най-добрите заглавия, представени на български екран (сред тях и предстоящи премиери). Ще отбележа само три, които според мен достигат отвъд границите на обичайното понятие "хубав филм". Потресаващият "Срещу стената" на Фатих Акин трябва да бъде видян от всеки - от режисьори и сценаристи до студенти и ученици. Направо си е задължителна програма. Силата, която излъчва този филм, благодарение в голяма степен на изпълнителя на главната роля Бирол Юнел, не може да бъде предадена с думи, тя трябва да бъде усетена. Това е разказ за силна любов и болка, за невъзможното старо и недостижимото ново, за видимите и невидими стойности в живота и за смъртта като част от него. Героите са екстремни, но в същото време страшно реални, раними и жилави. При цялата конкретност на ситуацията, те са изведени до универсалното звучене на древногръцка трагедия. Много фино актьорско изпълнение с голям емоционален заряд има и в испанския "Вземи очите ми", донесъл множество награди и признание на режисьорката си Исиар Болайн. На пръв поглед филм за домашното насилие не предизвиква силно желание да влезеш в салона, обаче този е направен изключително точно. Просто няма слаб компонент. "Крахът на третия райх" на Оливър Хиршбигел е третият филм, който не искам да пропусна. Удивително документално повествование за последните дни на Хитлер, през съдбите на неговата секретарка и най-близкото му обкръжение. Филмът е като заснет по време на Втората световна война - страшно убедителен, а и предлага гледна точка, непозната досега. И чудесния Бруно Ганц в ролята на Хитлер. В Панорама се представи и "Откраднати очи" на режисьора Радослав Спасов. След голямата награда "Сребърен Георгий" за най-добра женска роля на Весела Казакова на Московския фестивал тази година, във Варна филмът получи и "Горчивата чаша" на Факултета по журналистика към СУ "Климент Охридски". И замина за Созопол, за да участва в кинопрограмата на Аполония. Новото българско кино се представи още с "Принцът и просякът" на Мариана Евстатиева и две международни продукции: новелата "Ритуалът" на Надежда Косева в европейския проект "Поколение: изгубени и намерени" и индийският филм "Куршум" с оператор Емил Христов. Тринайстият фестивал "Любовта е лудост" потвърди общата тенденция - киното все повече се обръща към публиката. Обнадеждаващо е, че нашето не прави изключение, че то се завръща при своите зрители - по различни пътища, мъчително или щастливо, с късмет и много труд и талант. Това вече е факт, който доказват фестивалите по света и у нас.
Ирина Канушева
|
ХIII международен кинофестивал Любовта е лудост,
Варна, 26 август - 1 септември 2005 Международно жури: председател - Рада Москова, България, членове: Иван Форгач, Унгария, и Владимир Утилов, Русия Голямата награда "Златна Афродита" - "Лейди Зи", България, реж. Георги Дюлгеров Специална награда - "Микс", Унгария/САЩ, реж. Стивън Лови Награда за женска роля - Анелия Гърбова за ролята на Златина в "Лейди Зи" Награда за мъжка роля - Александър Балуев за ролята на Олег в "Поръчка", Русия, реж. Вера Глаголева Наградата на критиката - "Лейди Зи". |