"Кройцерова соната" е един от най-известните романи на холандската писателка Мархрит де Моор, преведен на почти всички европейски езици. Романът е включен във великолепната поредица на издателство "Колибри" "Съвременна европейска проза", която успява да запознае с най-нашумелите имена и текстове в момента в Европа. "Кройцерова соната" е в традицията на днешното немскоезично писане, на всички ония романи, които, следвайки линията на Томас Ман, се опитват да постигат формата на симфония и заиграват с лайтмотивната техника. Мархрит де Моор е успяла да постигне такава форма - като лайтмотив през целия роман минават темите за любовта и смъртта, за ревността и самотата, за слепотата и прозренията. Лайтмотивната техника е свързана и с историята на главния герой - музикалния критик Мариус ван Флотен, който от нещастна любов прави опит да се самоубие, оживява, но остава сляп. След години той отново се влюбва, този път щастливо, но обладан сякаш от идеята за съвпадане и предопределеност, прави всичко възможно да направи любоивта си нещастна, ревнува жена си и дори пожелава да я убие...
Но лайтмотивите не свършват дотук. Неслучайно романът на Мархрит де Моор се казва "Кройцерова соната". Самото заглавие уплътнява и уголемява лайтмотивите, препраща към сонатата на Бетховен, която той посвещава на френския цигулар и композитор Рудолф Кройцер, станала известна като "Кройцерова соната". И най-вече препраща към новелата на Лев Толстой, в която също се говори за музика, любов и смърт, за влюбването, родено от музиката и за смъртта, с която се заплаща щастието. Макар и видоизменена, историята на музикалния критик от романа на Мархрит де Моор и неговата любима доста напомня историята на Толстоевите герои - и тяхното влюбване става чрез музиката (изпълнявана от известен струнен квартет и създадена от чешкия композитор Леош Яначек , вдъхновен от новелата на Толстой и също носеща името "Кройцерова соната"), и в тяхната история ревността има силно присъствие, и тяхното щастие е непостоянно.
"Кройцерова соната" играе с интертекстуални връзки, напластява паралели, събужда очаквания от съвпадането, които не винаги се случват, говори проникновено за изкуството и музиката, за призванието, за способността музиката да подбужда любовта и ревността, за силните страсти, за слепотата и опознаването, за слепотата и способността да се живее като всички, смесва времената, оголва езика - кинематографичен е. Акцентира върху думите и гласа, защото за слепия най-важното е това, което може да долови и чуе. Още повече, че музиката е низ от звуци, които се спускат като фонтан от чужди емоции върху собствените, върху стаените в сърцата чувства. Музиката може всичко, защото тя подарява усещания, които сякаш идват от друг свят. И най-сетне - тя очовечава. Романът пита и за ревността, и за границата, в която трябва да се спре с въпросите, защото дълбаенето, изясняването, обясняването много често парализират любовта. Отстоява наличието на пространството у другия, което - ако обичаш този, на когото то принадлежи - можеш да оставиш като негово, като тайно, без да съсипеш доверието с прекалена мнителност.
В "Кройцерова соната" има много литература, има много препратки към литературни истории като тази на Орфей и Евридика, защото има и много вяра в повторителността, в съдбата, в идеята, че гледките се повтарят. И в същото време той е роман на собственото си време, модерна история, която обаче напомня, че не е уникална, защото човешките същества си приличат и защото изкуството и любовта винаги действат по един и същи начин. Затова "в сърцето си" романът не прави разлика между минало и настояще.
Амелия Личева
Думи
с/у думи
Мархрит де Моор, Кройцерова соната. Прев. от холандски Багрелия Борисова, ИК Колибри, С., 2005
