|
Космосът като космос
|
|
|
От "Дневникът на жена му" (2000) насам всеки филм на Алексей Учител участва на Московския фестивал, постепенно формирайки статуса му на един от малкото ни "фестивални" режисьори. Своеобразно разделение на труда - Сокуров пътува в Кан, а Учител остава в Москва. При това "Космосът като предчувствие" е едва четвъртият филм на режисьора, дошъл на широкия екран от документалното кино. Така че е прибързано да се нарича "маестро" на руското кино - по му приляга млад експериментатор. Александър Миндадзе е написал сценарий, където уродливите признаци на режима са само брегове за голямото море на човешкия живот... Алексей Учител е изменил финала, добавяйки официозни хроникални кадри от срещата между Гагарин и Хрушчов... В крайна сметка е направил филм, от който сълзи хладна ненавист към Съветския съюз... Действието се развива в крайбрежно градче на границата с Норвегия. Готвачът в местния ресторант Кончето (Евгений Миронов) и сервитьорката Лара (Ирина Пегова) се обичат... Изведнъж обаче се появява Герман (Евгений Циганов) - неизвестен боксьор, който слуша "Гласът на Америка" на контрабанден транзистор. И всичко рухва: Кончето се жени не за Лара, а за сестра й Рима, Герман се втурва в морето през нощта и потъва, а Юрий Гагарин излита в космоса. Съветското време във филма е време на невинност, но Учител представя тази невинност почти като тежък стадий на идиотизъм. Героите мъчително се опитват да произнасят думи и да овладяват понятия, отдавна станали част от лексикона на "нормалния човек"... Филмът оставя усещане за затворническо пространство, макар че затвор всъщност там няма: Герман само подмята, че е лежал с "политически" и толкова. Обаче е почти невъзможно да се измъкнеш от това пространство, обвито в мъгла и хлад. Затова всички мечтаят. По-романтичните - за полети към Луната. По-прагматичните - за посланически пост в Бразилия. А най-безнадеждните - да намерят плавници и да отплуват за Норвегия. Визуално филмът донякъде прилича на "Хрустальов, колата!": с мъглата, изкривеното пространство на кадъра, сиво-бялото... И през всичко това шумно диша индустриалната природа... Забавно е, че един от героите се казва Герман. Всички филми след 1998 са излезли "от шинела" на Алексей Герман и неговия "Хрустальов". Затова и сцената, когато младият Гагарин говори за "прогнозата на Циолковски", а Кончето му отвръща с "прогнозата на Герман", предизвиква най-малкото усмивка.Но за зрителя, наясно с историята, финалът предизвиква реакцията "Това е за все още не проумелите". Разбираем е стремежът на документалиста, но именно той убива емоционално филма, превръщайки го от извънвремева история... за търпението и очакването на чудото, в пореден филм за срамното, ала родно съветско минало, в още едно стилизирано ретро. Макар и много талантливо направено. polit.ru, 24 юни 2005 (Със съкращения)
Юлия Идлис
|