|
Deja vu за тъп филм Понякога имам чувството, че това, което ни се случва днес - било в телевизия, било в общество, е deja vu от вече живян кошмар. Чудя се да се смея или да плача например, когато един разсърден бивш водещ се нахвърля върху сегашен медиен монополист с приказки за честност, морал и почтен и светъл бизнес. Същото като в началото на демокрацията, когато в "Слънчев бряг" един отдавна вече мъртъв бизнесмен от силова групировка се нахвърляше върху друг свой "колега", който - видите ли - му влизал в територията и му вземал обектите. Какви тук чест и почтеност - всичко е капиталистически дарвинизъм, борба за територията на телевизията и кой да държи най-голямото, пък ако може и цялото парче от рекламната баница. Като справедливостта не е на ничия страна, да не говорим за прецакаността - единственият прецакан в случая е зрителят. Пак се чудя да се смея или да плача, когато друг един тв гуру - яхнал гребена на вълната благодарение жълтите нагласи на редовия зрител, експлоатиращ ги до максималност, днес се тръшка, плаче и вайка от наглостта и непочтеността на жълтата преса. Сякаш той няма нищо общо с нея, сякаш ей-сегинка, току-що я е забелязал и тя му се е видяла противна, воняща, гнила. Побърчил е гнусливо нос и взел, че решил: "Абе с това зло трябва да се бием!". Нека да опита с жълти камъни по жълтата преса - да измайстори една чалга-песен срещу нея, да я запеят вси българи и така - тананикайки си - като наминат към будката за вестници, да се начумерят с отвращение и да си рекат: "А-а-а, тоя жълтия парцал го не щем, не е за достойни хора като мен!". А сещате ли се за маскираната като сериозна жълта преса, която всеки ден същият обиден шоумен ни тика под носа от екрана? Като подбира, разбира се, от жълтите не по-жълтите, а най-жълтите информацийки. Трети път се чудя да се смея ли или да плача, когато узнах, че геният български е родил поредна ярка звезда на литературния небесклон. Е, няма никакво значение, че звездата някак по съвместителство е и главен редактор на най-тиражирания вестник в България и пробутва на страниците му точно същите хора, които са му връчили наградата на Съюза на писателите. Как пак да не се сети човек за времето, когато сума ти държавни (сиреч наши) пари бяха потрошени за превод на мастити класици на соцреализма в близката, че и по-далечна чужбина. Да не говорим за томовете на "Първия държавен и партиен ръководител", благодарение на които клошарите днес могат да изкарат насъщния си до към края на месеца. От нашия Съюз на писателите, изглежда, ги тресе грижа също и за клошарите на бъдещето - зер томовете на наградения хич не са лекички и, ако не до края на месеца, то поне до края на седмицата могат да осигурят на бедните къшея хляб. Кошмар или deja vu, но този тъп филм вече сме го живели. И жалко е, че ни го натрапват пак да го живеем. А още по-жалко ще бъде, ако се оставим да ни го натрапят без съпротива. Тогава ще сме си го заслужили.
Митко Новков
|
Петък, ранна утрин |