Традициите на Колеж дьо Франс
- Вие сте професор в "Колеж дьо Франс", една доста необичайна образователна институция. Бихте ли я представили на българския читател?
- "Колеж дьо Франс" е създаден от крал Франсоа I през 1530 г. - в епохата на Ренесанса, на повишената интелектуална жажда за знания. Намерението на краля е в тогава наричания "Кралски Колеж" да се преподават дисциплини, които не са били преподавани в университетите. Първите катедри в него са по еврейски, гръцки и математика. Математика, защото изразява човешкия дух на границата на неговите възможности, а гръцки и еврейски - защото по онова време се преоткрива Светото писание, четено на оригиналния му език. "Колеж дьо Франс" продължава да съществува оттогава и е практически единствената университетска и интелектуална институция във Франция, която се е променила твърде малко от времето на основаването си и е запазила изначалното си призвание - не да преподава вече утвърдени дисциплини и добре познати неща, а да излага научните изследвания в техния ход, науката в развитие, една своего рода неустановеност. И така, днес "Колеж дьо Франс" има 52 катедри и 52 професори от всякакви дисциплини, от математика до литература, като се мине през физика, химия, източни езици, философия, социология и др.
- Освен стремежът да предлага по-рядко преподавани дисциплини, какви други специфики има "Колеж дьо Франс"?
- "Колеж дьо Франс" има две основни характеристики. От една страна, той е научноизследователска институция, в която обаче професорите осъществяват и преподавателска дейност. При нас се преподава, но не на студенти; "Колеж дьо Франс" е учебно заведение, в което никой не се записва за следване, лекциите се посещават безплатно и не се издава никаква диплома. Слушателите идват при нас, когато искат. Ние обаче не водим популяризаторски курсове. Имаме едно-единствено задължение - винаги да предлагаме нови курсове: нямаме право да повтаряме вече изнесен курс от лекции. Така събираме твърде разнородна публика. От една страна, това са хора, желаещи да повишат общата си култура, често пенсионери, но все пак хора, които имат способностите да следят нашите курсове; останалата част от публиката са специалисти, докторанти, млади колеги или истински наши колеги. Оттук и напрежението и стреса, на които сме изложени, защото когато влизаме в залата, ние не знаем кой седи в нея. Може вътре да е някой знаменит колега от Принстън или от Берлин, който е на посещение в Париж и е дошъл да чуе какво се преподава в Колеж дьо Франс...
И така, от една страна имаме тази твърде особена конфигурация на преподаването. От друга страна, има още една съществена разлика с университетите. В тях има планиран курс на обучение, завършващ с дипломиране, тяхното предназначение е да обучават студенти и поради това в катедрите им се осъществява приемственост - трябва постоянно да съществува катедра по една или друга дисциплина, за да могат студентите да получат пълно обучение. "Колеж дьо Франс" обаче не функционира по този начин, в него няма приемственост на катедрите. Когато някой наш професор се пенсионира, ние не търсим друг от същата дисциплина, за да го замести, а си задаваме въпроса: "Кой би бил достоен да преподава в "Колеж дьо Франс"?; или: "Коя дисциплина понастоящем бележи невероятно и действително новаторско развитие, и дали в тази дисциплина има някой, който би могъл да преподава в "Колеж дьо Франс"?
- С други думи, вие избирате човека, бележития и талантлив учен, а не представителя на дадена наука. Как всъщност протича изборът?
- Когато се спрем на подходяща според нас кандидатура, се свързваме с лицето и му предлагаме да се присъедини към нас и да назове сам своята бъдеща катедра. Тогава заинтересуваното лице се подготвя, като събира своите титли и публикувани трудове - всичко, което е постигнал до този момент - и прави дълги посещения на всеки от професорите, за да разговаря с тях и да им обясни с какво би бил полезен на нашата институция. После се събираме на заседание и гласуваме дали да създадем катедра за това лице. Ако гласуваме "да", се създава катедра, лицето кандидатства и бива избрано, тъй като тя е създадена именно за него, Президентът на републиката подписва указ и лицето бива назначено. По този начин, ако например се пенсионира учен-египтолог, той може да бъде заместен от химик, или обратното. Нищо не е предварително определено, целта е едновременно да се следи движението на науката и развитието на новите дисциплини и да се съхраняват традициите на Колежа, като тази да се предлагат науки, слабо представени в университетите.
- Това означава, че когато вие сте постъпили в Колеж дьо Франс, катедрата "Литератури на средновековна Франция" е била създадена специално за вас?
- Да, аз поисках тя да се нарича така, с "литератури" в множествено число. Имало е дълга традиция за такъв тип катедри, наричани обикновено "Френски език и литература от Средновековието". Първата е била създадена за Полен Парис през 1852 г. После синът му Гастон Парис е заел следващата, като по този начин е осигурена приемственост. После Жозеф Бедие ... след него Марио Рок, а след него Феликс Льокоа. Льокоа се пенсионира през 1974 г. и на негово място тогава е избран музикантът Пиер Булез. Така в продължение на двайсет години в "Колеж дьо Франс" не е имало преподаване на средновековна литература. След това някои професори от "Колеж дьо Франс" ми направиха честта да ми предложат да бъде отново създадена такава катедра за мен. Когато се пенсионирам обаче, няма никакви гаранции, че на мое място ще бъде избран някой от същата дисциплина.
- И все пак защо в наименованието на вашата катедра фигурират "литератури", а не "литература"?
- Разбира се, това би могло да се възприеме като опит за бягство от баналността в името, но основно исках да кажа, че ще работя върху литературите, създавани на окситански, френски и латински език в средновековна Франция. Наистина, не водя систематично лекции и за трите, но ги редувам. Например миналата и по-миналата година имах лекционен курс върху темата "Поезия и природа през Средновековието" и първата година работих практически само върху латинскоезични автори, като Боеций, Ален от Лил, Бернар Силвестр...
- Наистина, "Колеж дьо Франс" изглежда една типично френска институция... затворена в себе си или открита към света?
- Типично френска и в същото време открита към света. Първо, ние можем да осигуряваме една трета от нашето преподаване във френски университети из страната или в чуждестранни университети. Аз например правя това всяка година. От друга страна, преди около 15 години "Колеж дьо Франс" създаде една европейска катедра или, по-точно, една международна катедра, предназначена за учени от цял свят, и чиито титуляри се сменят всяка година. Те могат да работят във всяка една дисциплина. Първият титуляр на Европейската катедра беше Умберто Еко. От 1993 г. насам ние можем да назначаваме за постоянни професори граждани на други страни от Европейския съюз. Има нещо повече: ние сме получили извънредното разрешение да избираме постоянни професори от цял свят. Днес имаме немалко такива колеги, които остават при нас до пенсионирането си и които не са френски граждани. Те преподават обаче на френски език. Така "Колеж дьо Франс" се отваря към целия свят и това се улеснява и от факта, че ние всъщност не сме част от образователната система.
- Нека се върнем към доста щекотливия въпрос за състоянието на изследванията върху Средновековието днес, в прагматичния и глобализиращ се XXI век...
- Бих казал, че изследванията върху Средновековието страдат също толкова, колкото и всички литературни изследвания, но не повече, а в някакъв смисъл дори и по-малко, само че нямаме основание да се възгордяваме от това. Това означава, че схващането, според което е важно да се изучава литературата на миналото, вече не се подразбира от само себе си в света, в който живеем, така че литературата вече не е спонтанна и естествена част от всяко обучение. Това е всеобщо явление, тя е застрашена навсякъде. Когато става въпрос за литературата на Средновековието, си даваме сметка, че в университетите, в които тя влиза в учебния план, нещата около нея вървят добре, а студентите проявяват към нея по-голям интерес, отколкото, например, към литературата на XVII век. В известен смисъл това става по неоснователни причини - студентите биват покорени от леко екзотичната страна на Средновековието, приказните елементи, вълшебствата - и в същото време вече не разполагат с достатъчна литературна, класическа, хуманитарна подготовка, за да почувстват Средновековието като странно. Например моето поколение получаваше сериозна подготовка по латински и гръцки, а после и по френска литература от Рабле нататък - и за мен Средновековието бе странно. За днешните студенти обаче, които нямат достатъчно подготовка в тези области, Средновековието не изглежда по-странно от каквото и да е друго. Те имат познания за него например от киното... Ето защо не би било правилно да се радваме на успеха на средновековието днес. Този успех е също така и признак на опасност.
Факт е обаче, че има много студенти, които биват привлечени от курс по средновековна история в "Колеж дьо Франс" и се справят добре със Средновековието. Това впрочем се дължи на факта, че конкретно във Франция ние имаме велики историци - медиевисти - някога Марк Блок, после Жак Льо Гоф, Жорж Дюби - историци, които съумяха да разпространят знания за Средновековието всред една твърде широка публика. От това се възползваме донякъде и ние, литераторите, въпреки че е по-трудно да накараш човек да прочете средновековни текстове, отколкото да говориш за историята на Средновековието. И така, всичко това играе в наша полза, но бихме сбъркали, ако въз основа на него си направим някакви прекомерно оптимистични заключения за настоящата роля на литературната култура и на литературата.
- В България през 60-те, 70-те и 80-те години на XX век имахме много богата и интересна литература. От 90-те години насам обаче нашата литература е в криза, като се смята, че това е свързано с процеса на демократичния преход. Тази криза обаче сякаш продължава. Сякаш на творците им е трудно да творят. От една страна, някои твърдят, че това е поради липсата на средства за подкрепа на литературата...
- Не мисля, че е така. Според мен това е поради изчезването на принудите...
- А дали не е защото всичко вече е казано в литературата? Дали тя не се е самоизчерпала? Все пак тази криза не е само българско явление, струва ми се, че е по-мащабна.
- Не, не мисля, че всичко вече е казано. Литературата не е като квантовата физика - в нея не може да се каже: това сме го разбрали, сега ще минем към нещо друго. Също както и във философията не може да се каже: добре, с Платон сме приключили, вече сме го разбрали, сега ще минем към нещо друго. Всяко поколение, всяка историческа и географска ситуация създава своя особена чувствителност, свое собствено светоусещане и свой начин за изразяване на неща, които може би вече са били изразени от други творци, но които все така има нужда да бъдат изразявани по по-друг начин. Литературата трябва винаги да казва нещо ново. Тя винаги казва нещо ново, дори и когато това, което казва, не е ново. Но не може да се каже например, че "Федра" на Расин губи от стойността си затова, защото Еврипид вече е бил написал своята "Федра".
Възможно е обаче през периоди на политическо потисничество литературата да се превърне в нещо като спасителен пояс, в средство за съпротива, а това се отразява благоприятно и на самата литературна форма, тъй като тя се научава да играе умело с принудите, да казва онова, което иска да каже, преструвайки се, че не го казва, а това е самият дух на литературата. Също както лозата ражда грозде, след като бъде "зарязана", подкастрена, защото ако бъде оставена да расте на воля, тя остава безплодна - значи трябва да бъде на ръба на оцеляването си, на климатичната граница на съществуването си, на бедна почва, за да може като реакция да върже и роди грозде. И в литературата става нещо подобно. Затова ми се струва естествено, че в първите години на един период, в който, след като са били силно ограничени, хората са придобили възможността да казват абсолютно всичко, те просто си казват всичко направо и няма нужда изказът им да минава през литературно изразяване. Надявам се, че нещата ще се върнат - дори мисля, че това вече е станало - че хората ще забележат, че възможността да казват всичко не стига - че съществуват и други ограничения, че животът е тежък и трагичен дори в един демократичен режим и че демократичният режим не пречи да си болен, да умираш, да страдаш от любовна мъка... така че нещата ще се върнат ...
- Как да се пише тогава литература днес?
- Струва ми се, че литературата не трябва да си създава прекалено възвишена идея за себе си и сама да се спъва от прекомерна самовзискателност, която я откъсва от публиката й. Всъщност едно от нещата, които ми харесват в САЩ, е, че американските писатели без стеснение активно търсят своята публика, пишат за широката публика. Разбира се, по този начин могат да се създадат и безобразни книги. Но има големи и популярни американски писатели, които имат проницателност, дълбочина на мисълта, трудно и болезнено светоусещане, които пишат добре и се харесват, книгите им се четат и очакват с нетърпение... Джон Ървинг например отпреди двайсетина години или Филип Рот днес...
Някои литератори сякаш не си дават сметка, че Балзак и Дюма са писали, за да печелят пари, но са и били четени от много хора. Литературата може да се спаси чрез... е, не бих казал демагогски "чрез маргиналните си явления, като се пише рап-литература и пр." - но има начини да се пишат големи романи, били те криминални или не, които да са стойностни, да не са долнопробна литература, да са написани добре.
Разбира се, винаги има опасност от пренебрегване на стила. Не казвам, че трябва да се пише в академичен или възвишен стил, нека всеки пише, както иска, но все пак така, че написаното да носи личния почерк на автора, да не бъде плоско и бедно. А стилът на писане е нещо, в което напоследък - сега ще заговоря като стар мърморко - се забелязва все по-малко взискателност. Днес във Франция има писатели, които са обект на всеобщо възхищение, но които пишат много зле... или не много зле, но ученически, като в училищно съчинение. И наистина е непонятно как никой не обръща внимание на това и никой не долавя разликата с хора, които пишат понастоящем във Франция и които имат стил. Интересно е, че немалко от тях не са французи...
- И един последен въпрос. Какво според вас е бъдещето на литературата в този технократски XXI век, в който децата, когато чуят името на някое велико литературно произведение, казват: "А, гледал съм филма"? Намирам това за много тревожно, може би защото аз съм от поколението на книгите...
- Разбирам ви. И аз съм от това поколение. Не знам... засега моите внуци разглеждат детски книжки с картинки... Аз работя върху Средновековието и ръководя издаването на една двуезична поредица "Готическа литература" в джобен формат - там са отпечатани паралелно оригиналният текст на старофренски или окситански и срещу него - преводът на съвременен френски език. Тиражът е 10 000 екземпляра, много голям тираж, за да могат книгите да достигат до по-широка публика, до младите, до студентите, до доста хора. Но 10 000 екземпляра за страна с население 60 милиона души не е много. И всъщност аз не съм особено оптимистично настроен за бъдещето на литературата. Вярно е, че когато пътувам с влака, виждам немалко хора да четат, понякога класически произведения като например "Мадам Бовари", често също така биографии, популярни исторически книги, исторически романи. Така че... казвам си, че би трябвало да се държи сметка за този вкус и да се отговаря на този вкус - без, разбира се, да се залита в крайности. Да се създават книги, които се вписват в тези читателски търсения, и тези книги да не са написани както и да е. Аз с цялата си нескромност ще споделя, че написах романи, които имаха успех, за тях бе писано по вестниците, но които не се продаваха много добре... е, разбира се, продаваха се, но не масово. Тоест от гледна точка на масовостта - не успях. Не се срещат често по влаковете хора, които да четат моите книги. Но... все пак, за да завърша с известна нотка оптимизъм - аз се надявам и вярвам в бъдещето на литературата.

Разговора води Весела Генова


Мишел Зенк е виден френски учен-филолог и медиевист, професор в "Колеж дьо Франс", академик от Френската Академия. Публикувал е над 25 труда в областта на литературата на средновековна Франция (ХII - ХIV век). Участва в множество издателски съвети и непосредствено в издаването на няколко литературни поредици. Лауреат на множество отличия, измежду които Кавалер на Почетния легион и Офицер на Ордена на академичните палми. Мишел Зенк е усмихнат и сърдечен, владее словото виртуозно.
Разговор с
Мишел Зенк