Европейски колизии
Десетият Фестивал на европейските копродукции (6-12 май), организиран от ИА "Национален филмов център" (съвместно с Министерството на културата и туризма, Столичната община, НДК, БНФ и БНТ и с подкрепата на програма МЕДИА, CEI - Централноевропейска инициатива, "Про Хелвеция" и др.), протече в по-тържествена атмосфера от друг път. И не само заради юбилея, а и защото успя да се разположи доста комфортно в контекста на прясно подписания договор за присъединяването ни към Европейския съюз. Голяма част от прожекциите бяха съпроводени с лекции, целящи да ни ограмотят с основни исторически факти и посветят в редица основни стремежи и постулати на европейското общежитие. На седалките в кино "Люмиер" намирахме брошури с полезна информация, засягаща всички аспекти на същността му и най-вече мястото на киното ни в европейската ценностна система. Общо взето, подготовката за евроинтеграцията пуфти още от сега с пълна пара, което, да си призная, ме подтиква вече да планувам евентуално посрещане на 2007 на самотен остров без телевизор, далеч от цялата тая тупурдия. В организационен план фестивалът най-сетне заяви състезателен характер с конкурс, жури (Станимир Трифонов, Андроника Мартонова и Цанко Василев), награди, статуетка и прочее задължителни атрибути. Имаше и 3 съпътстващи програми: "Панорама Европа", "Фокус Украйна" и Документално кино. Паралелно в кино "Одеон" течеше ретроспективен подбор на класически филми под наслов "60 години от победата", а кино "Център" и "Арена" показаха 5 български копродукции ("Закъсняло пълнолуние", "Опашката на дявола", "Писмо до Америка", "Приятелите на Емилия" и "След края на света"), които са и сред най-добрите ни филми от последните десет години. Програмната концепция на фестивала не ми позволи да се запозная с документалните филми, така че ще се спра само на игралните.

Официално изложената идея за Обединена Европа съвсем скоро навърши 60 години, но реализацията й все още крета колебливо към необозримото бъдеще под формата на химера. На територията на киното обаче европейското самосъзнание отдавна е заличило границите и е намерило свой начин за съвместно живеене в копродукциите. При това липсва унизителното деление на EU и non-EU members, не е нужен европейски паспорт, за да се търси сътрудничество, а само доказан талант и, разбира се, находчивост. Първото качество дори не е толкова задължително (за жалост, не един филм го доказва). А в някои случаи бедните страни се оказват "привилегировани", защото обикновено друг плаща за осъществяване на идеите им. Но само в някои случаи.
Сега имаше прожекции, които бяха съпроводени от събития, или самите те се превърнаха в такива. Най-изтъкнатият гост на фестивала, класикът на украинското кино Юрий Илиенко даде интересна пресконференция и представи своя забранен в Русия поетико-исторически опус "Молитва за хетман Мазепа" (2002, Украйна). Филмът не излага последователно историческите събития, на моменти дори е колеблив във фактологията. На преден план е образът на хетмана, чиято житейска участ, белязана от кървави войни, любовни премеждия и политически интриги, е разказана в строго субективна и визуално-мъглява ретроспекция. Самият Илиенко сподели, че с този филм се оттегля окончателно от киното.
Кира Муратова не удостои фестивала с лично присъствие, но му подари истински бисери, адресирани специално към поклонниците на изящното кино. С цялата си времева, текстова и изобразителна обстоятелственост "Чеховски мотиви" (2002, Украйна/Русия) и "Акордьорът" (2004, Русия/Украйна) са естетско пиршество. Уникалният авторски стил на създателката им успя да ги разграничи от останалите филми в програмата, но не чрез нехайно високомерие или излишна претенциозност, а с особен усет и самобитност, изстреляли ги до висините на филмовото майсторство.
Може би отново по повод кръглата годишнина от края на Втората световна война, в тематично отношение част от копродукциите представляваха своеобразна равносметка на травмите и последиците от това вододелно в историята на човечеството събитие. "Амин" (2002, Франция/Германия/Румъния) на Коста Гаврас като че бе най-баналният - и като фабула, и като послание. Безстрастен, предвидим, а оттам - и отегчителен, през по-голямата си част "Амин" оставя зрителя равнодушен. От друга страна, показвайки вътрешните, частни бунтове срещу хитлеризма, той се вписва в тенденцията "екранни опити за облекчаване на колективната немска вина". Покрай мотива за вечния антагонизъм между баща и син, "Татко" (2004, Русия, реж. Владимир Машков) разказва за обратната страна на фашизма - неговия брат-близнак сталинизма. Картини на мърлява застоялост и природна волност в очукано украинско селце се сменят с епизоди от Москва - подредена и спретната като в руски буквар от детството ми. А зад плътната фасада на бели якички и алени знаменца наднича призракът на тоталитаризма. Без излишни хлипове и натъртен драматизъм, "Татко" успява да помири посмъртно баща и син на екрана, за да се посвети на всички руски татковци и същевременно да се извини за страданията, причинени от техните слабости и грешки - в личен и национален аспект.
"Мемо" (2004, Сърбия и Черна гора, реж. Милош Йованович ) също поглежда назад в родовата памет, но през твърде субективната, самовглъбена и некомуникативна призма на своя автор. Отприщил "потока на паметта", той ни превежда през Холокоста, армии и концлагери, за да издигне филма до универсално изобличаване на военния абсурд. "Мемо" сякаш е поместен в програмата като антипод на другото сръбско заглавие със същата тема - "Плячката на Третия райх" (2004, Австрия/Сърбия и Черна гора, реж. Здравко Шотра, Наградата на фестивала ). Колоритни псувни, любими балкански мутри (Драган Николич, Никола Джуричко) и приветлива нашенска атмосфера - за малко да си помисля, че ме връхлита поредната взривоопасна комедия откъм западните ни съседи. Не след дълго обаче инерционната спекулация с веднъж прелъстените ни сетива блесна - изтъркан мачистки хумор и скечове в стил "Ало, ало" едва ли могат да заблудят всеотдайните поклонници на стила "Когато порасна, ще стана кенгуру". А двата часа разтягане на клишета се оказаха непосилно изпитание - предпочетох слънчевата поляна пред "Люмиер". В този смисъл ми е трудно да проумея защо журито го избра пред "Студена светлина", "Акордьорът" и дори "Да бъдеш Джулия" (макар че евентуалното награждаване на този филм би било съвсем нелепо, тъй като е хитово заглавие от афиша).
С травмите от тоталитарните режими се опитваха да се преборят други два балкански филма - "Фараон" (2004, Румъния, реж. Синиша Драгин) и "Безлунна нощ" (2004, Албания/Франция, реж. Артан Минароли ). За щастие, и двата бягат далеч от натуралистични сцени на репресии - първият отразява почти репортажно румънския преход чрез съдбата на уличен несретник, прекарал 40 години в Сибир, а вторият избира романтиката на забранената любов, която да победи призраците от миналото.
Мелодрамата, като най-преекспониран и популярен жанр, е неизбежна за всеки фестивал. Към нея твърдо можем да причислим четири от конкурсните заглавия. "Време за чувства" (2005, Турция/България, реж. Али Югзентюрк ) е напудрено-сълзлив любовен четириъгълник с елементи на криминале и открито заявени закачки с нямото кино и Хичкок. На границата между телевизионната сапунка и пищната индийска мелодрама, филмът звучи най-малкото неправдоподобно - къде се е чуло и видяло само момиче да се разхожда безнаказано в ефирни роклички из нощен Истанбул - и то в края на 50-те на миналия век? Ни помен от ориенталщина, камо ли забрадени женски глави. Може би зад тази фалшива екранна реалност се крие стремеж към по-скорошно приобщаване на Турция към голямото европейско семейство. Стискам ви палци, дано ви повярват!
Още по-безобразно кичозен бе "Текст и музика" (2004, Русия/Франция, реж. Иван Соловов). В схематичното амплоа на еманципантка, пищната по руски стандарт Марго раздава правосъдие в музикалния бизнес, разбива мъжки сърца и дефилира с различни феерични тоалети буквално всяка втора минута от екранното време. Трудно ми е да напиша нещо конкретно за този филм. Всичко в него сме гледали безброй пъти другаде.
Не стига, че "Винаги съм искала да съм светица" (2003, Люксембург/Франция, реж. Женевиев Мерш) и "Тайни" (2004, Унгария/Австрия/Финландия, реж. Жужа Бошормени) бяха възмутително сходни като сюжет, ами и се разполагаха в програмата един след друг, за да се главоблъскаме в откриването на десетте разлики. Мотивът за изоставената дъщеря, която, вече пораснала, тръгва да търси майка си, а тя пък на свой ред безхаберно нехае, често е в основата на мелодраматичните сюжети. Тук сякаш ни се предоставя възможност да видим неговите западен и източен вариант. Първият е по-стерилен, вглъбен и решен в психоаналитичен ключ, вторият е по-драстичен, екстровертен, а на моменти - престорено реалистичен.
Разбира се, в конкурса участваха и филми, неподвластни на груба класификация, но обединени от способността да въздействат дълбоко и с автентизъм. "Студена светлина" (2003, Исландия/Норвегия/Великобритания/Германия, реж. Хилмар Одсон) даде старт на фестивала с характерен скандинавски полъх и ни припомни филма от закриването преди две години - "Ангели на вселената", където също благоговеехме пред хипнотичното излъчване на Ингвар Сигурдсон в ролята на душевноболен, потънал в забравата на собствените си мисловни глъбини. Отново всичко е скромно, пестеливо, умерено красноречиво и може би с една степен по-комерсиално. С образа на природата-чудовище и мрачния си фатализъм, последван от заслужено пречистване, "Студена светлина" препраща и към друг исландски филм - "Албиносът Ной", направил впечатление на шепа ценители на миналогодишния София Филм Фест.
Особено северно сияние разпръскваше и "Сетбол" (2004, Естония/Италия, реж. Илмар Таска) - кримка с повей от трилър. Всъщност сюжетът тук е почти без значение, тъй като филмът омагьосва предимно с визия - цветова стилизация на кадъра, магнетична камерност по отношение на предмети и персонажи. В центъра на конфликта са любовни проявления и последствия - страст и пренасищане, потребност и зависимост, вкопчване и омраза. В този смисъл, макар и само на съдържателно ниво, "Сетбол" кореспондира с други два филма от фестивала - "Антарес" (2004, Австрия, реж. Гьотц Шпилман) и "Вземи очите ми" (2003, Испания, реж. Исиар Болайн). Първият с привидно равнодушно темпо преплита три житейски съдби, за да продължи списъка от симбиотични симптоми - отегчение, отчуждение, самота, бягство в света на фантазиите (първата новела), фалш, тревога, ревност, отмъщение (втората новела), маниакалност, лудост, криза, смърт (третата новела). Вторият минава по ръба на садомазохизма, за да покаже как примитивното желание за притежание на половинката рано или късно ражда насилие, а любовта се превръща в кошмар чрез иначе реалистичната история на жена-жертва на домашно насилие.
"Да бъдеш Джулия" (2004, Канада/САЩ/Унгария/Великобритания, реж. Ищван Сабо) се занимава с наглед най-безопасния за околните тип любовна обсесия - нарцисизма. След неумолимия шедьовър "Мефисто", белязан от екстатичното изпълнение на Клаус-Мария Брандауер, Сабо отново концентрира енергия върху природата на актьора. Дори повече - докато голяма част от "Мефисто" бе посветена на изкуството да съхраниш таланта по време на фашизъм, тук погледът е вперен изцяло в егото на гениалността. При все, че не притежава величието, с което унгарският филмов титан ни е разглезил в предишните си творби, филмът е пример за аристократично, изискано кино - такова, каквото с годините ни се случва да гледаме все по-рядко. Анет Бенинг е смайващо въплъщение на съчетанието от крехкост и сила, противоречивост и самоувереност, гордост без предразсъдъци.
Моят абсолютен фаворит не за първи път се оказва скандинавски филм. Двучасовото шведско роуд-муви "Новата страна" (2000, Швеция, реж. Гейр Ханстийн Йоргенсен) разбива на пух и прах мечтите за етническа толерантност и поставя под съмнение поне половината от 73-те европейски ценности, изброени в гореспоменатите ограмотяващи брошурки. Не се сдържам и ще ви разкажа накратко сюжета. Петнайсетгодишният сомалийски християнин на име Али (???) и четиридесетгодишният иранец Масуд са най-несретните бездомници на света - освен че нямат покрив над главата, нямат и родина. Попаднали незнайно как в подредената Швеция, отново им се налага да бягат - от властите и мизерията, от самотата и призраците на миналото. Има обаче и по-несретни от тях - Луиз, позастарялата и отдавна бивша Мис Швеция, също не намира уют в родината си, само дето няма къде да избяга. И тръгва с бежанците на "туристическа обиколка" из "забележителностите" на Швеция, неотбелязани на нито една карта. За да открият те (и всички ние в киносалона), че скучните, задръстени шведи могат да бъдат и много забавни - всеки със своята малка перверзна тайна. Ако в икономическо отношение Швеция е построила идеалния комунизъм (както често се шегуваме във връзка с тамошния висок жизнен стандарт), то няма да прозвуча ретроградно, ако кажа, че в морален аспект явно ги е връхлетяло "битово разложение". Смешен до плач и стряскащо правдив, "Новата страна" отправя смазваща критика към своята си страна с всички средства - от иронията, през сарказма, до изобличителното съпоставяне на примитивния, но съхранил човешкото в себе си обитател на Третия свят, с цивилизованата поквара на презобения европейски мутант. Макар няколко пъти да бяхме подлъгвани с обнадеждаващи моменти, хепиенд няма. А толкова отдавна не ми се беше случвало да мечтая за него...
За да синхронизирам края на този текст с духа на неговото начало, избрах да завърша с "Европейски визии". Не знам дали 25-те режисьори са успели да кажат всичко за същината на общия европейски дом, но определено се впечатлих от факта, че само испанската и гръцката новела поддържаха открито оптимистичен тон. Всички останали изразяваха скептицизъм в различна степен и по свой начин: шведите и естонците осмяха абсурда на паразитната бюрокрация, поляците тъжно констатирха подмяната на Бог с фалшиви идоли и ценности, словаците се надяват на чудо, а словенците заменят членството си в ЕС за класиране на Европейското първенство по футбол. Най-колоритната в преносния и буквален смисъл еврорефлексия ни подари Питър Грийнауей - държавните флагове върху мощни човешки телеса под общ душ в общата европейска баня. Естествено, водата не стига за всички и чехите подсмърчат на сухо. Без нито една реплика и повече от красноречиво. Чудя се само кои са наистина прецаканите - некъпаните чехи или всички останали, чиято национална идентичност безвъвратно процъцри в канала във вид на обща мътилка.
Честно казано, започнах да се съмнявам, че с идването на постмодернизма е настъпил и краят на Големите разкази, както твърди Лиотар. Не е ли блянът за безоблачно европейско съжителство поредната всенародна утопия, обещаваща хляб за всички и общи блага? Разбира се, има една съществена разлика и тя е, че сега поне можем да недоволстваме публично колкото си искаме. Само че какво от това?

Мариана Христова

Мариана Христова (род. 1980) е студентка V курс "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов".