Невъзможността да простиш
"Преди да се родя и след това" се появява около 70 години по-късно от "Бай Ганю". Около седем десетилетия след невероятните разкази за първи път у нас се ражда текст, който органически разбира и изповядва всичката оная немилостивост, цялата онази боляща и смееща се неприязън, познати ни от историите за търговеца на розово масло. Непоносимостта на родното - когато я мислим като преживявана от Алеко Константинов - може да бъде логицизирана и обяснявана в предсказуем речитатив. И майката, и бащата на бъдещия писател са от богати и престижни семейства; той е възпитаван да вярва, че е от наследниците на (ни повече, ни по-малко) Шишмановци; добре образован е; убеден е, че е аристократ, принуден да се съобразява с убого до абсурдност простолюдие, което харесва овластени овчари и друга недипломирана сган, по приеми тъпчеща пасти в джобовете, управляваща, както й дойде, презираща именитите и родовитите.
Но когато не си Алеко Константинов. Когато си родом от Гюкчедьолюк (не е случайно, че напоследък предпочитат да посочват само новото име на мястото) и се казваш Продан Кючуков; когато, бидейки в трето отделение, си най-образованият от целия род (майка ти е завършила второ, останалите са абсолютно неграмотни, дали не и заради това все пак ти е по-лесно да обичаш нея, за разлика от другите). Тогава, в такъв случай откъде идва непоносимостта към "нашето си", какво я мотивира. Как някой, така или иначе продукт на тази среда, я разпознава като ужасна и отказва да я жали и разкрасява, отказва да й вярва и да й е верен. Какво се е случило, за да се случи разривът, как е станало възможно той да е толкова яростно непримирим, след като се разразява между "тях" и "един от тях" (поне родом "един от тях").
Дали, опитвайки се да проумеем щрихираната лична история, да преговорим как докато родителите шият аби в едната стая, синовете четат Ницше в другата (т.е. дали да кажем, че тук не за първи път разделите между бащите и децата са необратими, драстично изострящи нетърпимости, несъвместимости и различности въпреки кръвта). Или да предположим, че социалистическият режим убива селото и по този начин - позволявайки, помагайки на по-будния да види отстрани родното си, да се ужаси от него и да избяга с плач и гняв от земите му (ако нямаше социализъм, щеше ли Продан Кючуков да се превърне в Ивайло Петров, ако нямаше социализъм, кой и какво биха спасили таланта, поникнал на онова селско бунище - понеже наистина тръгва из дъното, точно той, в критериите на народната власт, е подходящият за толериране; ако произлизаше от богати, заможни и известни, със сигурност щяха да го изкоренят и смажат). Или пък да кажем, че дарбата - просто дарбата - е онова, което разродява, което задължава да се махнеш и да бъдеш друг.
Така или иначе в "Преди да се родя и след това" има някакво балансиране. Там се веселят с навирени към небесата муцуни, учат детето да целува свинския задник, червени, потни и грухтящи чакат невестината риза, за да зяпат кръвта. Но онова място, детството, родният дом не са само мръсотия, въшки, бълхи, груби нрави, липса на милост и обич към най-близките, бедняшки фукни, мизерия. Там ги има и Аница и Емилия Медникарова, там тече романтичната линия, свързана с чичо Мартин и подвизите му на обирджия и любовник. (Съвсем между другото - винаги съм мислила, че "Лачените обувки на незнайния воин" не би съществувал без Ивайло Петров.) Близо четвърт век след "Преди да се родя...", във втората книга на "Объркани записки" (1989), писателят се връща към хронотопа на собственото си начало и вече няма драперии. Изтеклото време не е смекчило контурите на добре познатото и възненавидяното, не е помирило човека с неговия произход. Веселото ожесточение от 60-те е заменено с нещо като отчаяно примирение, с нещо като спокойствие - има рани, които не зарастват. Ако юначните полуинтелигенти и вълшебствата на големите любови, и спиращите дъха чифликчии вече ги няма, изплували са други гледки, други разкази: Живеехме вече отделно и един ден отидох за нещо в старата къща. Беше в разгара на жътвата и тъй горещо, че босите ми ходила изгаряха в прахта по пътя. Дворът бе пуст - дядо, чичо и стринка бяха на нивата. Чух стенания откъм къщата и се изплаших, така страховито се носеха в знойния покой тези стенания. Понечих да се върна, но се сетих, че баба е болна. Вкъщи често се споменаваше, че не е добре, но и майка ми беше на легло, та грижите ни бяха насочени към нея. Отворих вратата. В лицето ме блъсна такова зловоние, че отстъпих назад към пруста. Баба седеше на колене сред стаята, приведена напред, без забрадка, с мокри от пот коси и потъмняло мораво лице. Беше увита с тъмна черга около кръста, навеждаше се напред с плътно затворени очи и издаваше ония протяжни вопли: иууу, иууу! Цялата бе отрупана с мухи, ония зелени хищни мухи, които налитат на труп, особено в оная част на тялото, която бе прогизнала от изпражнения и пикоч. Пред нея бе оставена чиния с някаква течност, пълна с мухи, до чинията се търкаляше комат хляб. Без да ме вижда и чува, тя продължаваше да стене все така глухо и страшно. Сега вече се изплаших, затворих вратата и побягнах към улицата. След няколко дни тя почина в самота и смрад като изоставено животно.
Как да простиш, щом подобни спомени са се оказали неизличими и неизлечими.
Е, писането би могло да предложи някои детински утехи (детински, но все пак утехи). Азът в "Четиринадесет целувки" един ден по най-фантастичен начин научава, че всъщност не е този, за когото се мисли, че всъщност не е "оттук", защото навремето баща му бил пристигнал в Добруджа от София... и отиването в столицата ще е просто едно завръщане у дома (а не мъчително бягане, домогване, докопване), че е последна издънка на ужасно славен, богат и аристократичен род - семейните портрети, накачени из лелиния апартамент в Лозенец, сами говорят, албумите, пълни с достолепни дами и господа, също (копнежното съчиняване на "истинската", но укривана до днес "моя" родова история - каква бистра конкретизация на онова, което наричат "семеен романс"). Потребността от идентификация с един друг произход, с едно различно предличностно битие прави повествователен рецидив и в "Баронови". Тук героят (отново "аз") е внук на Никола Барона - богат добруджански земевладелец, чийто прякор идва от знаменитата му игра на комар в Монте Карло с една баронеса. Дядото бил търде образован за времето си и природно интелигентен, бил завършил гимназия в Букурещ, говорел румънски и френски, четял книги на тези езици, зимните месеци прекарвал във френските и швейцарските игрални домове, при едно от честите си пътувания до Париж се запознал с Жозефина Бекер, която в края на краищата дори гостувала в чифлика му... И не само - именно дядото Никола Барона подсказал на Йовков заглавието на книгата "Песента на колелетата", познавал съвсем свойски Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, а и нахвърлял в едни тетрадки неща от живота си, т.е. бил е малко или повече изкушен от писането. Ако това е компенсаторно въобразеното, терапевтично подмененото "мое", то очевидно е диаметрално противоположно като съдържателност спрямо травматичното преди, другаде изписано без подправките на фикционалното: ... в двете стаи живеехме единайсет души: дядо и баба, чичо и леля, а по-късно и стринка, баща ми и майка ми, аз, сестра ми и двете ми братчета... моето село, захвърлено на края на България, на самата румънска граница, бе от най-изостаналите... Работата опираше до "субективния фактор", както се изразяват в наше време, когато не искат да назоват мързел или нехайство причините за неблагополучието в работата. Всички в семейството, с изключение на майка ми, имаха по две леви ръце... Дядо и синовете му не можеха да си правят дори цървули като мъжете от махалата, обуваха някакви обезформени от влагата кесии от свинска кожа с дебели навои, пристегнати с кълчищени връвчици. Същите тези цървули и навуща, прогизнали от влагата есен и зиме, простираха нощем около печката да съхнат и стаята се изпълваше с непоносима миризма... Всичко в къщата, и хора, и вещи, бе просмукано от тази плътна, "с нож да я режеш", миризма. След години, когато заживяхме отделно и посещавах старата къща, най-тежко ми беше да понасям тази миризма на свинска кожа, на лук и чесън, на немити тела и детски пеленки.
Литературоведският буквар би упрекнал в наивност едно четене, което толкова доверчиво съпоставя-съотнася аз-повествовател и реална авторска личност, разпознавайки "истинското" в текста, веднъж споделено "едно към едно", друг път възстановимо по "преобръщащия" го запис. Въпреки всички предсказуеми упреци обаче ще продължа да твърдя, че след десетилетните усилия на българската литература да познае и да опише природата на трагедийното в тукашното селско битие, автобиографизмът (кога "обикновен", кога "тик" на несъзнаваното) на Ивайло-Петровата проза най-после постига ключов образ на това трагедийно. За да приближим очи още по-близо до лицето му, нека припомня и следното размишление на писателя: Прословутата любознателност на българския селянин, не по-малко прословутата му привързаност към земята и трудолюбието му, възпети в народните песни и литературата, винаги са били съблазнявани от живота на "учените". Нашите бащи отделяха от залъка си да ни "изучат", ала не за да достигаме "сияйните върхове на науката" или да се посвещаваме на изкуствата, а именно да живеем като учените хора, т.е. леко и чисто, да не газим селската кал и да получаваме суха пара... За да се съблазнява от живота на учените, селянинът или е изпитвал потисната от векове жажда към науката, която иска да осъществи чрез децата си, или също тъй дълбоко в себе си е ненавиждал и земята, и примитивния селски труд (подч.м.).
Естествено собствените нагласи и предубеждения си казват думата не само при споделянето на свръхличното, а и при който и да било опит за обобщение - по всяка вероятност Ивайло Петров генерализира свои неприязни, привиждайки ги като възможна мотивация изобщо на селянина, изобщо на селяните. И все пак си струва да се обмисли тази форма на нещастие, тази форма на колективна трагедия: дали пък е само чисто индивидуално и много късно това преживяване - бидейки селянин да ненавиждаш и земята, и примитивния селски труд. Ред класики внушават, че селянинът страда, защото в съдбата му се намесват държавата с нейните институции и служители (съдопроизводство, казарма, бирници, кметове, стражари, попове), а е щастлив, ако е оставен да пребивава в автентичното си (предмодерното) битие (не един народнически текст вярва в това). Може би Боян Пенев, който е убеден, че съвременните му автори, пишещи за селото, просто не го познават, би могъл да изпита най-сетне удовлетворение при евентуална среща с тази проза, с такава проза - понеже тя подсказва, че селянинът страда (ако е поне малко мислещ и поне малко чувстващ) не за друго, а само и единствено защото е селянин, защото до болка му е непоносима именно автентиката на онова място, предопределената, рождената зависимост от земята и труда по нея.
За Ивайло Петров точно това особено страдалчество е, струва ми се, в основата на цялостната му манталитетна настройка, на личната му житейска и творческа философия.
Сентенциозното, философичното и философстването определено привличат перото на прозаика. И макар че в текстовете му откриваме какви ли не взаимоотричащи се твърдения-"философеми", все пак за авторовата мисловност са представителни няколко твърдо повтаряни, отново и отново извиквани тези: естеството е нечестно спрямо нас - никому не е дадена възможността да избира родителите си, никому не е дадена възможността да избира дали да остане небитие, или да се появи на бял свят. Както и никой не е питан дали иска или не иска да умре. А щом има смърт, няма морал (праведник, престъпник, герой, предател - всички умират, тогава защо да си "в нравствеността"). Човекът не се променя (не се поправя, не става по-добър), изкуството всъщност не върши работа - злото все така е наоколо и все така е в огромни количества, Бог няма, "отвъд" няма. Съществуването е безсмислица; природата, без разум създаваща и без разум унищожаваща, е най-големият престъпник под слънцето... Както е лесно да се установи, Ивайло Петров е писал и наистини духовити, наистина смешни работи. Това не отменя факта, че изповядва краен скептицизъм, че си разрешава черногледство, каквото българският писател отдавна и по принцип не си позволява в публична реч, че обитава смрачен, лишен от оправдания, послания и утехи свят (Сам съм). Може би "Хайка за вълци" е толкова силен роман и защото пресъздава в богат, многопистов наратив именно дълбинния, много лично мотивирания песимизъм на своя създател. Книгата доказва, че "времето лекува" не е истинна фраза, че индивидът (заради кауза, заради страст) винаги ще причинява зло на себеподобните си, че "братството" между хората е неосъществим социален и чувствен проект - през мерника на пушката другият неминуемо е вълча муцуна, че човекът не е бил, не е и няма да бъде ангел. И защото е наказан с памет. Миналото никога не свършва, никога не си отива напълно - то се завръща като съд, като воля за мъст, като смърт, плащаща стореното. Християнска илюзия е, че сме способни да прощаваме, и колкото и да е страшно да се каже, точно тя по някакъв начин отеква във, ражда илюзията на тоталитаризма, че всеки може да бъде наистина пречупен, превъзпитан завинаги, окончателно превърнат в "добър". "Хайка за вълци" знае една нелесна за понасяне истина относно човешкото и гради трагедиен образ на битието като История и истории, сред чиито декори няма победители.

Най-много се страхувам от плебса, от който произхождам. Човекът творец, способен толкова просто, ясно и жестоко да изрисува автопортрета си, заслужава почитта и милостта на своята публика. Той заслужава да притихнем пред особения му, неговия си кръст и с нов тип респект да се обърнем към текстовете, които ни е оставил...

Инна Пелева



40 дена без
Ивайло Петров