Носталгично
На театър като театър: На сцената е оградено каре от парков чакъл, грижливо пръскан с вода от сценичен работник преди началото. В ъглите му са поставени прожектори. Две автентични паркови пейки са поставени под небрежен прав ъгъл. (Възрастната дама и господин до мен се чудеха откъде ли са ги взели).
Сценографията на Андрей Даниел е пестелива, недвусмислено подчертаваща театралността на средата и с парковото каре, и с необработеното дъно на сцената, оставящо дълбочина на действието. Тя е меко-есенно въздействаща чрез пастелните, охрени цветове. Внушава автентичност на сценичното действие по един класически за модерния театър начин, умно и елегантно, чрез естествения, тежък, плътен, както в костюмите, така и изобщо в сценографията, материал.
Звучи музиката на Кирил Дончев - неизменен спътник на Леон Даниел в неговата работа.
Питър (Мирослав Косев) е банален и одосаден чичко. Джери (Валентин Ганев) в интерпретацията на Леон Даниел не е млад човек, а застаряло хипи. С кърпа на главата, със слушалки и CD-плейър, с яке, шарена риза, спортни панталони с много джобове, с мешка, на която пише "2005 Zoo Story". Леко мръднал. Тикове. Разочарования. Лудост. Самота. Режисьорът е анулирал поколенския конфликт - типичен за тази, писана преди повече от половин век, пиеса на Олби. В нея Джери е бунтуващ се младеж от крайните нюйоркски квартали срещу апатията и конформизма на средната класа, чийто представител е издателят Питър. Социалният патос на Олби, както самият Джери, в представлението на Леон Даниел е отдавна дълбоко уморен. Тогава Джери е разглеждан като автобиографичен двойник на дебютиращия драматург. Ако запазим тази логика, тук и авторът е остарял, разочарован и тъжен.
Когато Джери се появява в началото, той играе някаква роля пред издателя, кротко четящ в топлия есенен следобед книга в парка. Но на театър като на театър. Валентин Ганев го показва като гранична сценична фигура - между шута и клоуна. Добрият момент в ролята му е екзалтирано-комичното описание на неговия дом и наличната му, личната му собственост: "Какво имам - две рамки за снимки без снимки, кутия с бележки, две вилици и пр.". Самотата, разочарованието, несбъднатите истории, неспособността за общуване - това е фокусът на ролята, подготовката за кулминацията на историята с кучето. Самата история обаче е доста равна и доста скучна и (само)убийството идва като облекчаващ финал.
Заслужава си учещите режисура да проследят как строи сценичния сюжет Леон Даниел: Постепенното приближаване (експозиция) в пространственото общуване на двамата, фокусиращо вниманието върху страха от живото общуване и нежеланото допускане на събеседника до собствените преживявания; "докосванията", стъпването на пейка, докосването до ръката, сядането на пейката, "салонния разговор", постепенно преобръщане и пр. Уж постигната близост (разказа на Джери за неговия дом, кучешки живот и съседите) в завръзката. И кулминацията - разминаването в монолога за кучето и провокирания бой с нож за пейката. Развръзка и финал.
Както трябва да е станало ясно, Леон Даниел не се интересува от ясната в пиесата метафора за обществото като зоопарк. Той се занимава с разочарованията, ретроспективно се вглежда в едно поколение с множество пропаднали илюзии за хуманност, в самотата му и невъзможния му разговор.
Накратко, спектакълът е силно и искрено носталгиращ по илюзиите за живо и пълноценно общуване.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Случка в зоопарка от Едуард Олби. Режисьор Леон Даниел. Сценография и костюми Андрей Даниел. Музика Кирил Дончев. Участват Валентин Ганев и Мирослав Косев. Нов драматичен театър "Сълза и смях". Премиера 11 април.