Живот с бестселър
"Шифърът на Леонардо" изгълтах за два дни. Взех го от съседка, с която общувам покрай един кураторски проект, който подхванах преди половин година и с който сега няма да ви занимавам - и без това с неговото развитие и етапи съм досадила до смърт на приятели и колеги. По-важното е, че отношенията в този проект надхвърлят обичайното междусъседско общуване и че той ме среща с хора, които, колкото и да са интелигентни, информирани и любознателни, не са чели Умберто Еко - нещо, което при нормални обстоятелства просто не може да ми се случи.
Та още докато взимах бестселъра от съседката и тя ме запознаваше с основни аспекти в него: естеството на Граала, символите на мъжкото и женското начало, Тамплиерите, Розенкройцерите, орденът на Сион и т.н., у мен вече се зароди очакване за Умберто Еко и по-точно за "Махалото на Фуко". Процесът на четене само затвърди това очакване, включително заради сходната структура на романа: полукриминална-полушпионска история, пълна със загадъчни смърти, изчезвания и вековни заговори, които героите по силата на случая и предходните си занимания/знания са призвани да разгадаят.
Моето очакване на Умберто Еко в "Шифърът на Леонардо" приключи, когато бях преполовила романа и то по съвсем проста причина. В един момент авторът на "Шифърът..." цитира филма "Последното изкушение на Христос", акцентирайки върху факта, че в редица страни той бе забранен за излъчване след намесата на църквата (би следвало да напиша "църквите", доколкото става дума и за католически, и за православни, и за българската сред тях). Забраната на филма е широко огласен факт, в някои държави тя предизвика интензивни дискусии, които отекнаха и у нас - макар и индиректно, като един вид оправдание за свалянето му от програмата на националната ни телевизия. Авторът на бестселъра (чието име така и не запомних) пропуска да отбележи обаче, че в основата на филма е книгата на Казандзакис "Последното изкушение" и че именно заради тази своя книга Казандзакис е бил отлъчен от църквата. Тоест "Шифърът на Леонардо" борави с масово известни факти и въобще няма за цел да добавя познания, дори под формата на още любопитни факти, които евентуално биха стимулирали някой, който е гледал филма, да прочете и книгата.
Нивата на познание, "общата" и "масовата" култура, видовете и формите на "адаптация" за кратко ме отклониха от вълнуващата интрига на бестселъра. Добре, при филма на Скорсезе и книгата на Казандзакис не усетих разминавания - за мен това има значение, но за девойката в близката видеотека - абсолютно не, доколкото тя въобще не подозираше съществуването на двете произведения. Не знаеше дори какъв скандален филм ми дава под наем (осветлих я по въпроса, защото винаги съм готова да помогна, включително за оборота на видеотеката). Какво се случва при "Троя" обаче... Гледах го по неизбежност в един автобус към морето и трябваше да търпя около три часа Брат Пит да ми се муси. (Той, горкият, не е виновен, че има крайно неподходяща за Ахил хлапашка физиономия и за да й придаде героичност, трябваше постоянно да гледа навъсено, сменяйки за разнообразие само наклона на главата.) Но това бяха бели кахъри на фона на драстичните изменения при "адаптацията". Филмът е от типа, който не може да живее само с героизъм, трябва му любовна история. Поради това иначе второстепенният епизод с робинята Береника, свидетелство за междуплеменните търкания в края на бронзовата епоха, бе набързо въздигнат в първостепенен. Заради нея пък Ахил не успя да загине навреме, та в суматохата накрая Приам трябваше да му отстъпи за целта олтара на храма, а самият той да бъде убит твърде непредставително в едно странично параклисче. Не знам защо, но точно това пренебрежение към възрастния човек ме подразни най-много... Запитах се колко ли хора, гледали "Троя", имат чувството, че са чели "Илиада". Спомних си за този въпрос, когато друга съседка по повод "Името на розата" на Умберто Еко каза, че е гледала филма...
Което отново ме връща към "Шифърът на Леонардо". След като го дочетох, споделих впечатленията си с колеги и приятели. Те звучаха опростено и обобщено така: ""Махалото..." е наука, маскирана като кримка, а "Шифърът..." е кримка, маскирана като наука".
И тогава Марин Бодаков ми поръча текст. Мда-а-а, работата става сериозна, казах си с тежка въздишка, ще трябва да препрочета "Махалото на Фуко". Въздишката произтичаше от това, че знаех какво ме очаква: Умберто Еко с всяка своя книга, още докато ме въвежда в темата (тоест в първите 50 страници), успява съвсем осезаемо да ме сведе до размерите на мравка, понесла на гръб гигантския товар на собственото си незнание в съответната област. Та ето с този товар аз трябва да пълзя неравномерно и мъчително до края на книгата (което значи още поне 500 страници). И ако всеки път съм готова на такова изпитание, то е защото за мен това е единственият начин да се потопя изцяло и да изпитам пълноценно удоволствие от тази литература. Звучи мазохистично, но това е положението - нищо не мога да направя. А пълзенето, както знаем, е бавен процес, предполага лъкатушения насам-натам из текста, връщания към особено ценни, многозначителни или просто хубави пасажи, прескачания до бележките в края и нови препрочитания и т.н., и т.н. Така че колкото и да се опитвах да забързам четенето, за около три седмици успях само да преполовя книгата.
И тук се яви неочакван проблем - започнах да забравям "Шифърът на Леонардо". Разбираемо е, чела съм го като "кримка", а този тип литература ценя високо именно заради забравянето. Едва ли има по-пълна релаксация от книга, която ме поглъща изцяло за кратко време, държи ме здраво с благотворното си напрежение встрани от живота с всичките му грижи и ме пуска също така изцяло със затварянето на последната страница. Не ме ангажира с абсолютно нищо, не предполага запомняне на каквото и да било - даже напротив, колкото по-бързо забравя кой е убиецът, толкова по-добре: след някой и друг месец мога отново да я подхвана с чистата съвест, че никога не съм я чела или най-много с усещането, че "в нея имаше добра интрига". Така е и при "Шифърът на Леонардо" - в него има добра интрига и нищо за запомняне. Поне аз не се "препънах" в нито един от фактите, около които интригата се гради, така че да мога да го запомня: всички те ми се струват достатъчно широко, т.е. масово известни, поради което всъщност са познати и на мен.
Дали наистина е така, усъмних се в един момент, дали не съм прекалено строга към четивото, призвано да разкрие на своя кръг потребители неподозирани до момента тези и хипотези. Да вземем например Светия Граал: не, след приключенията на Индиана Джоунс едва ли някой не знае, че става дума за потир, т.е. чаша, свързана с тайната на вечния живот. А може би книгата е предназначена да изтъкне, че не става дума просто за чудотворна чаша и че Граалът има по-дълбока символична стойност: и това не - регулярно излъчваните през последните години филми за крал Артур и рицарите на кръглата маса са подготвили достатъчно зрителите и за тази мисъл. Както и за тайните и по-явни общества, нагърбили се със задачата да го пазят, крият, местят и пренасят през вековете с някаква много важна за човечеството цел. Граалът като носител на забравеното (потъпкано в миналото) женско начало в религията - да, това е впечатляващо, най-вече за хората, забравили що е матриархат (в тази теза аз видях - може би неправомерно - просто учтив реверанс към феминизма...). Църквата като патриархален унищожител на това женско начало - още по-впечатляващо, всъщност като PR за бестселъра (а косвено и за Църквата, влязла отново в ролята на жертва - естествено, на еврейски заговор, в който авторът на бестселъра е основният заподозрян)...
Всичко може да се свърже с всичко и тази връзка променя перспективата, казва един от героите в "Махалото на Фуко" (цитирам по памет). Разбира се, ситуацията е особено пикантна, когато става дума за връзката на Христос с Мария Магдалена. (По този повод впрочем в "Шифърът на Леонардо" е споменат и филмът "Последното изкушение на Христос".) В "Махалото на Фуко" тази връзка се появява на 377 страница - знам го, защото точно до нея съм "допълзяла" в момента. Героите тъкмо се забавляват с произволните съчетания, които компютърът прави от предварително зададените му най-разнородни данни. Тълкуванието на единия от героите е дословно следното: "Иисус не е бил разпнат и затова Тамплиерите отричали разпятието. Легендата за Йосиф Ариматейски прикрива една дълбока истина: Иисус, а не Свещеният Граал, отива във Франция при кабалистите от Прованс. Иисус е метафора на Царя на света, истинския основател на Розенкройцерите. И с кого пристига Иисус? Със съпругата си. Защо в Евангелията никъде не се споменава за това кой се е женил в Кана Галилейска? Ами защото това е била венчавката на Иисус, венчавка, за която не е трябвало да се говори, защото младоженката била грешница. Мария-Магдалина. Ето защо всички големи учени от Симон Мага до Гийом Постел са търсили принципа на вечната женска същност в публичния дом. Следователно Иисус е родоначалникът на фамилията френски крале". А освен това "Тамплиерите са замесени във всичко", заключава в крайна сметка компютърът.
Всъщност единственото, в което се "препънах" в "Шифърът на Леонардо", бе липсата на цитат - тоест липсата на каквото и да е упоменаване на "Махалото на Фуко" или поне на Умберто Еко, чието име би трябвало да е достатъчно популярно и сред тези, които (все още) не са го чели. Това ми се струва някак изначално несправедливо. Защото Умберто Еко винаги намира начин да цитира своите предходници и източници - понякога в повече, отколкото мога да поема за единица време. Затова ще продължа да пълзя из "Махалото на Фуко" и след този текст. Прекъснах четенето само за да не забравя бестселъра. (А и донякъде опасявайки се, че когато довърша "Махалото...", "Шифърът..." може вече да не е бестселър.)
Впрочем наистина трябва да съм справедлива: и в "Махалото на Фуко" се забелязва една липса - поне досега не срещнах Леонардо да Винчи. Докато в "Шифърът на Леонардо" той, разбира се, е ключова фигура: със загадъчната усмивка на Мона Лиза, с нейната изява на неговата женска същност, с хомосексуализма, с писането наобратно, с тайнствените символи, които включва в картините си (не че е единствен - някои художници и до днес го правят, просто той е най-популярен) и т.н. все широко известни или най-малкото периферно дочути факти и "факти". Именно те са солта на бестселъра. Или както издателят наставлява подчинените си в "Махалото на Фуко": "Книгите от [поредицата] "Разбулената Изида" трябва непременно да повтарят точно това, за което говорят другите. Щом се потвърждават помежду си, значи са верни. Пазете се от оригиналничене".
"Шифърът на Леонардо" прилежно следва тази рецепта. И би трябвало всичко да й е наред, но с изненада установих, че моите съседи изпитват недоволство от края на книгата. Не че са очаквали Граалът да бъде намерен - събитие от такъв мащаб не би могло да остане скрито, то неизбежно ще прогърми по всички телевизии по света. Трябваше ми малко време, за да разбера, че причината за недоволството е другаде - в невъзможността авторът да изведе криминално-шпионската интрига до съразмерен със самата нея финал. Злодеят, естествено, трябва да бъде победен. Проблемът всъщност е кой да се окаже злодеят. За беда в края на книгата авторът е останал само с четирима герои, единият от които е твърде дребен, за да ръководи мащабния заговор, а основната двойка не може да се пипа. Така че изборът е един от един и авторът трябва да жертва... рицаря. Накърнявайки по този начин сияйния ореол на рицарството, трайно установен в масовото съзнание от най-ранна детска възраст. Другият проблем е необходимостта от достоен за вълнуващата интрига хепиенд. По логиката на книгата това трябваше да е намирането на Граала, който обаче няма как да бъде намерен, така че накрая девойката се събира с роднини - някак дребничък, банален, но все пак по-добре от никакъв финал. Да не говорим, че точно покрай това събиране става ясно, че за Граала други вече са се погрижили - тоест съдбата му съвсем не е зависела толкова фатално (единствено и само) от двамата главни герои. Излиза, че те напусто са се суетили през цялото време, рискувайки живота си...
Не, не ме разбирайте погрешно - аз съм отявлен фен на тази книга. Освен това подозирам, че и аз участвам в някакъв заговор, макар все още да не знам какъв е той. Засега само се досещам, изхождайки от факта, че в "Култура" вече чакат на опашка за "Шифърът на Леонардо", а в блока, в който живея, се реди опашка за "Махалото на Фуко".

Диана Попова


Бележка на редактора

През 2003 книгата на Дан Браун "Шифърът на Леонардо" (460 страници) е публикувана в мека подвързия от ИК "Бард" на цена 8,99 лева. (На български вече са публикувани и книгите му "Цифрова крепост", "Шестото клеймо" и "Метеоритът".)
Отскоро на пазара, пак посредством "Бард", е специалното илюстровано колекционерско издание на "Шифърът на Леонардо" - голям формат, твърди корици с обложка и повече от 150 снимки и репродукции; цена 39,90 лева.
Издателството публикува и "Ключ към 'Шифърът на Леонардо'" от Мартин Лун (222 страници за 6 лева).
"Шифърът на Леонардо" е в челните места на класациите по продажби у нас и през март тази година (вж. "Книгите днес", бр.2, април 2005).
Повече за Дан Браун можете да прочетете на адрес www.danbrown.com. Интерес представлява публикацията на Владимир Левчев "'Шифърът на Леонардо' и глобалната профанизация", осъществена на 3 януари т.г. в електронното издание на вестник "Дневник".
Прочее, кой поред съм в опашката на "Култура"?

М.Б.