Хънтингтън
и границите на демокрацията
Както можеше да се очаква, в България името на Самюъл Хънтингтън нашумя с превода на книгата му "Сблъсъкът на цивилизациите". На публиката у нас и по целия свят бе предложено интересно решение на проблема, накъде се движат нещата след края на Студената война. Цивилизационният конфликт дойде, за да замести изхабеното от прекомерна употреба противопоставяне на идеологии. Озарени от проникновение, ние изведнъж видяхме как идеологиите не само са изчерпали възможностите си, но и са се оказали просто повърхностен слой на много по-сложни процеси, останали временно встрани от силовите линии на съветско-американското магнитно поле. Подводното гмуркане на Хънтингтън (и на още много други) ни разкри неподозирани мотивационни енергии и стимули за действие, дремещи в похлупеното от Лок и Маркс човечество. Без да попада в капаните на сложните теории, Хънтингтън съвсем внятно ни уведоми, че е назрял сблъсък, който в макромащаб срещуполага западната цивилизация на останалите, а в микромащаб конфронтира ислямската цивилизация с останалите. И ето че се натъкнахме на едно от онези самосбъдващи се пророчества, които в светлината на 11 септември и войната с тероризма добиха особено ярък ореол.

Преди да си изясни какво се случва с Америка ("Кои сме ние?"), Хънтингтън трябваше да обоснове методологията си с мярката на цялото земно кълбо, да демонстрира защо идентичността се превръща в най-важния фактор за оцеляването, да покаже как и в какъв контекст сблъсъкът на идентичности представлява сериозна заплаха за нашата собствена ("Къде сме ние?" или по-точно "Сблъсъкът на цивилизациите"). "Сблъсъкът на цивилизациите" беше книга, призвана да ни изпълни с тревога за света и да позволи на някои наши студенти да се гордеят, че са чели не само учебници по съответните политологични дисциплини. "Кои сме ние?" е книга, призвана да ни изпълни с тревога за Америка и да ни накара да се замислим, че може би не е бил чак такъв идиот Михаил Сергеевич, задето е предложил американска перестройка.
Едно от нещата, които обикновено ни питат, заговорим ли за някоя новоизлязла книга, е дали книгата е четивна. В случая с "Кои сме ние?" ми е доста трудно да отговоря. От една страна, стилът на Хънтингтън винаги е бил и продължава да бъде изключително приятен, увлекателен и лесно смилаем. От друга страна, изложението просто стене под тежестта на колосалното количество цитирана литература, изследвания, таблици. Подозрението ми, че цялата теза на автора в разгърнат вид би могла да се сбие на около 100-200 (!) пъти по-малко страници, все още не ме е напуснало. Такива подозрения впрочем глождят повечето рецензенти. Например главният редактор на "Нашънъл Интерест" Джон О'Съливан оправдава огромния дял от данни с обяснението, че вълната от предубеждения срещу авторовите аргументи би ги сринала, ако те не са били по този начин бронирани с факти. Във "Форин Афеърс" пък Алън Улф не намира никакви оправдания; за него "Кои сме ние?" си е чисто и просто "Патрик Бюканън с бележки под линия". На тази аналогия ще се върна по-късно. Колкото до такива като Карлос Фуентес, те са категорични, че става дума за фашизъм.
До какво всъщност може да се сведе аргументацията на Хънтингтън? Самият той я свежда до три неща. Първото. Американската национална идентичност се намира в пряка зависимост от усещането за опасност; колкото по-голяма опасност виждат американците за своята нация, толкова повече се идентифицират с нея (пояснение за българския читател: идентифицират се с нацията, не с опасността). Второто. Съдържанието на американската идентичност бива все по-малко дефинирано чрез компоненти като раса (ние сме бели), етничност (ние сме англосаксонци), култура (ние сме англопротестанти), което се демонстрира исторически в последователните вълни на демократизация, а незасегнат остава единствено политическият фактор, политическото кредо (в Джеферсъновия му смисъл). Третото.
Англопротестантската култура е централният елемент от американската идентичност за последните три века и от нейната (не)трансформация зависи бъдещето на тази идентичност; англопротестантска култура означава английски език, християнство, религиозна принадлежност, върховенство на закона, отговорност на управляващите и права на индивидите, протестантски индивидуализъм, трудова етика и представа за необходимостта да се изгради рай на земята. Споменатите три пункта отразяват една научно-коректна интерпретация на наличния масив от знания. Всеки от тези пунктове обаче има и свое логическо или (може да се каже) идеологическо продължение. В първи план. За да се идентифицират повече американците с нацията си, трябва да расте опасността за тази нация. Във втори план.
Политическото кредо не е в състояние да носи и подпира националната идентичност, защото демократичните стандарти не могат да дефинират нацията и могат в равна степен да бъдат присъщи на други нации. В трети план. Ако отстраним англопротестантската култура от американската идентичност, тази идентичност няма вече да съществува във вида, в който я познаваме. Американците вече не могат да бъдат бели в расово и англосаксонци в етническо отношение.
Изводът. Потребна е национална мобилизация под знамето на англопротестантската култура срещу всички усилия за нейното размиване и обезличаване. Разнообразните методи за легитимиране на този извод имат и обща черта: те стъпват не на експлицитни авторови съждения, а на имплицитните внушения на камарите от изследвания и данни.
Внушенията най-общо взето могат да се резюмират с идеята, че потенциална (а някъде и актуална) заплаха за американската идентичност съществува под формата на латинизацията на американския обществен живот. Едно, че културата на латиноамериканците е на път да превърне Америка в двуезично и двукултурно общество. И второ, че това се гледа благосклонно от космополитните американски елити, чиято основна цел е печеленето на пари и гласове.
Водещият проблем естествено се състои в това, какво трябва да се предприеме, за да се спре латинизацията на американската култура и идентичност. Ситуацията е деликатна. От една страна, американското политическо кредо предполага приютяването на онези, които виждат в Америка материално-демократичния фар на своя живот. От друга страна, приютяването им започва да влиза в конфликт с онези, които виждат в Америка културно-идентичностния фар на своя живот. Дилемата е очертана. Обикновеният американец все повече губи тежест в американската политика (поради безхаберието на елитите), но завръщането му в центъра на американската политика противоречи на политическия фундамент на Америка (на демократичния плурализъм). Дилемата е дилема за границите на демокрацията. Дефинирана по хънтингтъновски, тя е питане могат ли и трябва ли чувствата и ценностите на обикновените американци да бъдат пожертвани в името на демократичните стандарти. Ако сме преди всичко демократи, ние не можем да държим сметка за културните ефекти от мексиканския наплив, защото чисто културните цели не подлежат на демократично дефиниране. Ако обаче сме преди всичко американци (а такива неща, както разбираме от "Сблъсъкът", са по-важни, защото стоят по-дълбоко), сме длъжни да се борим за културно-идентичностно самосъхраняване. Хънтингтън решава дилемата, като отрежда на политическото кредо (сиреч на демокрацията) второстепенно значение, подчинено на културната същност. От това излиза, че демократичните политически права, взети в тяхната съвкупност, не са неотнимаеми, не са изначални, а са функция на културния код. Надявам се, не стряскам никого, като посочвам, че идеите, развити или най-малкото маркирани в "Кои сме ние?", противоречат и на буквата, и на духа както на американската конституция, така и на американската демокрация. Тези идеи се движат във фарватера на разбирането за неравностойни култури - неравностойни не в расов или в някакъв биологичен смисъл, а в политически смисъл; неравностойни не в световен мащаб, от гледна точка на човешкия род, а в национален мащаб, от гледна точка на доминиращите идентичности.
Коментаторите обръщат внимание на факта, че мексиканците и другите латиноси никъде в книгата не са пряко отречени или низпоставени спрямо други американски граждани. Това е вярно. Мексиканецът сам по себе си, в човешки план, не стои по-ниско или по-високо от който и да било друг човек. Но в рамките на Съединените щати мексиканецът понякога трябва да стои по-ниско, за да бъдат Съединените щати онази Америка, в която милиони въплъщават своите блянове и надежди. Според Хънтингтън американската външна политика досега е следвала предимно два пътя, на космополитизма и национализма. В първия случай американците се отварят към света, отварят се за други народи и култури; във втория случай се опитват да преобразуват тези народи и култури според своите ценности. Разликата е съществена и гледащият новини читател няма как да не я е усещал десетки и стотици пъти. Но има и нещо общо. И в двата случая е налице стремежът към намаляване или премахване на социалните, политическите и културните различия между Америка и другите общества. А всъщност подходът трябва да бъде друг, пътят на американската политика трябва да бъде националистически, при който американците "държат своето общество и своята култура на разстояние от обществото и културата на другите народи". Смята се, че американската политическа мисъл варира в диапазона между Чомски и Кейган. Хънтингтън не приема това ограничение. Смята се, че американската политическа практика варира в диапазона между Клинтън и Буш. Хънтингтън не приема това ограничение. Хънтингтън реализира нещо, за което в България въображението по принцип е бедно - той прави критика на Кейган отдясно и критика на Буш отдясно. Ето защо има известно основание в твърдението, че "Кои сме ние?" представлява Патрик Бюканън с бележки под линия. Нека припомня, че "Смъртта на Запада", прочутата книга на крайнодесния американски политик и кандидат за президент, третира именно проблема за духовната и културната криза, за моралния кръстопът на Америка. Хънтингтън не е много далече от това. Той фактически прави самопризнание за краха на американския политически проект, ако го разбираме като демократичен. И заявление за величието на американския политически проект, ако го разбираме като американски. При него има призив за културно самопречистване, за катарзис, в който може и трябва да се откроят истинските ценности. Застоят в културно-ценностното равнище може и трябва да се превъзмогне чрез връщане към началата. Към онова, което сме ние.
Тази апология на идентичността като основа на човешкото и националното самопреживяване според мнозина съдържа безброй скрити и явни тоталитарни нишки. Разнообразни са пасажите в книгата, които подхранват тоталитарните подозрения на читателя. Някой читател ще припомни разграничението между заселници и имигранти, между онези, които са дошли, за да създадат общество, култура и идентичност, и онези, които са дошли, за да се ползват от това; това било разделение на първа и втора ръка хора; не знам. Друг читател ще се удиви от тържественото заключение на една от главите, в което се казва, че мексиканците ще станат част от американската мечта само когато започнат да мечтаят на английски; това било създаване на нов човек; не знам. Трети читател, наблегнал на интересната във всяко отношение глава "Търсенето на враг", ще се изненада от факта, че авторът не е доволен от наличието на Бин Ладен и иска друг, по-реален и близък враг, който да въплъщава голямата мобилизираща и обединяваща нацията опасност; това било преследване на врага с партиен билет (или американски паспорт); не знам. Четвърти читател би се насочил към обвиненията, че "акулите" от транснационалните компании нямали национална идентичност и самочувствие, това било омраза към плутократите, в която Хитлер и Сталин винаги са били единни; не знам. Пети читател ще се замисли за постоянните стрели на автора срещу интелектуалците, за възмущението от университетските професори, за подозрението към средищата на знанието като развъдници на непатриотичност и космополитизъм; това било близко до антиинтелектуализма на Третия райх; не знам. Въобще, смятам, че с термина фашизъм трябва да се борави по-внимателно и по-коректно, отколкото се прави от 80 години и у нас, и навсякъде по света. Обвиненията във фашизъм почти винаги са преувеличени. Но откак Херберт Маркузе изобрети понятието фашизоидност, науката доби доста по-широк простор за класифициране на явленията.
Хънтингтън безспорно е написал важен и влиятелен текст, който трудно ще може да се заобикаля в идните години, както трудно ще могат да се заобикалят и дискутираните от него проблеми. Американският политологичен дебат се обогати с още една гледна точка. Лавината от критики и адмирации потвърждава нейната значимост. Искам да подчертая, че нейната значимост можем да почувстваме и ние, в България, едновременно с аудиторията във водещите академични центрове по света. Заслугата за пореден път е на издателство "Обсидиан", нагърбило се с благородната мисия да въвежда бързо и качествено българския читател в самата сърцевина на глобални по обсег и въздействие научни и обществени дискусии. Знаменателно е, че на Джойсовият "Одисей", например, му се наложи да пропътува осем десетилетия, преди да намери у нас своята "Фама". Докато българският пазар редовно и незабавно, благодарение на "Обсидиан", се снабдява с последните текстове на Бжежински, Кейган, Фукуяма, Хънтингтън и още толкова други...

Борис Попиванов



Самюъл Хънтингтън.
Кои сме ние?
Превод от английски Кольо Коев.
ИК Обсидиан.
София, 2005.
Цена 14 лева.