Настръхналост
Балканите продължават да бъдат експлозивно земно кътче. Мюсюлмани и християни често менят настроенията си. Едновременно се обичат и мразят - чувства, които заприличват на шизофренично заболяване. А за тази диагноза лекарите казват, че болният притежава голям умствен потенциал, но може да е опасен - за себе си и околните. Ако не се лекува, е склонен към убийство или самоубийство. Точно такива шарени нрави са описани в тазгодишната балканска панорама на 9-тия МСФФ.
Темите на всички си приличат - по балкански поучителни, тъжни и смешни едновременно. Персонажите - също.
Независимо дали епохата е мирна или военна, героите пеят, плачат, обичат и много пият. Искрени и пъстри, те често се намират в крайни житейски ситуации, които ги принуждават да реагират светкавично и доста често - първосигнално. Около тях се навъртат чужденци, които хич не ги разбират. И това не е никак чудно. "Настръхналият" балкански темперамент ще остане неразгадаем за пришълците от Запад, колкото и да се опитват да го приближат. Това настроение се улавя в почти всички балкански филми.
Миналото винаги напомня за себе си. Срещата му със съвремеността е прекалено наелектризирана - като неизбежното привличане на две противоположности. "Сън в зимна нощ" (2004) на големия сърбин Горан Паскалевич е резултат от удара между тях. Филмът събира бившия затворник Лазар със самотната Ясна и 12-годишната й дъщеря Йована, страдаща от аутизъм. Опитите им да намерят липсващото щастие са твърде болезнени. Невъзможни са. Във филма няма и капка надежда - "Сън в зимна нощ" е по-мрачен и от среднощната безнадеждност на "Буре барут". И сякаш не детето е аут от реалността, а целият свят е загърбил човешкото, размишлява Паскалевич.
"Когато порасна, ще стана кенгуру" (2004) на младия му сънародник Радивое Андрич бе един от най-гледаните, обсъждани и харесвани филми на фестивала. Той проследява днешния делник на неколцина приятели. Проблемите им се въртят около безпаричието в кварталните кръчма, кино и един от покривите на намиращата се някъде там кооперация. Всъщност това е и кварталът на отдавна заминалия техен приятел, превърнал се сега във футболна звезда (разбира се, че страната, в която се е издигнал, не е родната Сърбия). Свидетели сме на група хора, които споделят радостните си емоции около темата на деня. А тя е за нещо, намиращо се много далече от тях. Всички следят голямата кариера на сънародника си, вълнуват се, радват се и се спречкват заради него. Тъжните съдби на героите блуждаят около лутанията на неориентираните непукисти на покрива, приближават се до футболните запалянковци в кръчмата и финишират при най-комплексирания от всичките - кинорежисьор, естествено. Неговата драма пък е любовта му към красивата манекенка, която също принадлежи към един далечен свят - този на богатите. Наистина Радивое Андрич ни кара да се смеем, но не пропуска да прибави характерните за обитателите на Балканите мазохистично-садистични прояви, и то към най-близките - в мигове на самосъжаление или несигурност. Ако самоиронията във филма не присъстваше в такова голямо количество, "Когато порасна, ще стана кенгуру" със сигурност щеше да ви разридае. Все пак той, заедно със "Сън в зимна нощ", македонския "Илюзия" (2004) на Светозар Ристовски и словенския "Предградие" (2004) на Винко Мьодерндорфер, бе сред най-смазващите провокации на феста. Добре, че накрая се появи надеждата за промяна под формата на летяща чиния - като нещо, което никой не е виждал, но за което често се говори.
Но никакво спасение няма в "Предградие" - черен и шокиращо циничен. Зрителят е натикан в покрайнините на заспал словенски град. Трима от неговите обитатели се оказват по-опасни и от местата, които посещават. Единствените им интереси се въртят около долнопробен боулинг. Нищо-не-правенето започва с воайорско нахлуване в чуждия живот, за да завърши с бруталност. Филмът изважда наяве възможно най-гнусната форма на ксенофобия - не само към бежанците, а и към правото на живот.
"Фитил" (2003) на босненеца Пиер Жалица продължава темата за илюзорното спасение, което балканците чакат да дойде от далечната земя Америка. Филмът ни запраща в малкото градче Тесани, където баща не желае да се примири със смъртта на загиналия във войната си син, трафиканти вилнеят, пожарникари сноват, а тягостната действителност се спречка с кичозната гюрултия, изпълнила улиците и надеждите заради посрещането на американския президент Бил Клинтън.
Нов нюанс в изобразяването на Сърбия придава "Червеният сив камион" (2004) на Сърджан Колевич. Дебютантът показва прекрасни пейзажи, видени през очите на далтониста Гавран и обърканата, вечно крещяща и сърдеща се Сузана. Историята ни връща към началото на 90-те, когато започва разцеплението на вече бивша Югославия. Голям немски, шарен камион пътува през страната - още по-объркана и от пътниците му. И докато навън се бият, палят и гърмят, в кабината всичко е различно. Побрал съдбите на хората, които качва, камионът минава през най-горещите точки на разпадащата се страна. Пътниците му пушат трева, размишляват над действителността, сближават се и се влюбват.
Военните действия като че ли са далеч от посоката им на движение. Героите се чувстват откъснати от случващото се около тях, докато не открият, че самите те превозват огромно количество оръжие. Желанието им да напуснат страната и да избягат от всичките гърмежи е отново безпомощен вик. И ето я идеята за страната-мечта, където младите герои искат да отидат заедно. Бягството към по-добрия живот го има в почти всички балкански филми, но навсякъде е представено като утопия. Всичко като че ли напомня за романтиците, които също търсят онова кътче, което ще им даде нужния и чакан мир. Разликата е, че в новото балканско кино не съществува бягство от реалността. "Червеният сив камион" е балканско роуд муви, което вълнува, разсмива и натъжава. Болезненото време, приело да пролива кръв през сълзи на всяка крачка, отваря нов "червено-сив" мироглед. И посланието всъщност е, че най-страшните наркотици са не алкохолът и цигарите, а политиката и войната. Във филма има всичко: от песните и любовта до изстрелите и палежите. Сърджан Колевич продължава да "обикаля" през най-болезнената тема за епохата и страната си. Всичко е ясно: разлики между враждуващите няма. Не е различно нито мисленето, нито цветът на кожата им. Дори когато Сузана ражда негърче...
Оставаме на същата тема, но с обърнати наопаки стилови и жанрови търсения. Реалното и вълшебното си подават ръка в "Животът е чудо" (2004) - няма изненади на този терен при Кустурица. Само че големият режисьор е загърбил своите цигански истории, за да се вгледа в историческите събития. Колоритен, хаотичен, но толкова ясно изчислен хаос не сте гледали. Стилът на Кустурица е непоправимо приказен и метафоричен. Пътуващите риби и летящи маси са заменени от въздухоплаващо легло. Музиката, както винаги при него, не прощава на случващото се и иска своята доза отделно внимание. Особено място във филмовото повествование заемат животните, които като в анимационен филм поддържат доста сериозно втора сюжетна линия. Те преживяват своя драма, не по-малко болезнена от тази на хората. Виждали ли сте някога разплакана магарица, страдаща от любов и склонна към самоубийство? Същото животно изиграва важна роля в съдбата на главните герои - именно то ги събира на финала. "Животът е чудо" предлага по-различен поглед върху познатите ни вече до болка събития. Позицията на Кустурица обаче е същата: враждата между братските народи е колкото безсмислена, толкова и неизбежна. Това отново говори за шизофреничния синдром на Балканите, от който никаква чужда намеса няма да ни спаси. Защо ли? Много просто. Тази болест се предава по наследство.
От "Не сме ангели" (1992) до продължението му "Не сме ангели 2" (2005) софийските киномани успяха да попълнят пропуските си откъм история, проблеми, хумор и смесени настроения в панорамата на талантливия сръбски режисьор Сърджан Драгоевич. "Не сме ангели" е по-различна от дотук разглежданите истории - най-малкото защото е снимана доста по-рано. Все пак не може да се избяга от хумористичната структура на сюжета. Вмъкнат е и онзи тарикатлък, познат от повечето сръбски филми. "Не сме ангели" е базиран на вечното надпреварване на доброто и злото в лицето (естествено) на ангела и дявола. Те постоянно се бъркат в съдбите на героите. Прекалената декоративност и преекспонираност подсказват, че на филма не може да се гледа сериозно. Условен и шеметно колоритен, дебютът на Драгоевич се различава доста от следващите му филми. Спорно е да се каже кой е по-реалистичният между "Хубаво село хубаво гори" (1996) и "Рани" (1998). Първият е със сложна драматургична структура. Окупирани в тясното пространство на един тунел, сърбите трябва да се защитават от босненските войници. Някои от тях преди време са им били приятели. Сходните нрави на двата народа им позволяват да се дразнят помежду си и то буквално - убийствено. Филмът се простира на три сюжетни "фронта": епохата на Тито, когато се сприятеляват мюсюлманче и християнче; назряването и избухването на босненския конфликт през 90-те и следвоенният период, в който останалите живи от войната се лекуват в болница. Между сърбите попада и ранен мюсюлманин. Това е първият пълнометражен филм, сниман по време на война. Драгоевич е драстично реалистичен в представянето на военните действия. Отминалото приятелство, убитите родители, изгорените къщи не могат да се преживеят. "Хубаво село хубаво гори" е най-яростният вик против братоубийствената война между християни и мюсюлмани. Истински е чак до нетърпимост. Общите игри в детството показват, че разликите между народите "се крият" единствено в обичая на обрязването. Приятелството не е забравено - това носи допълнителен трагизъм у персонажите. Във филма се иронизират чуждестранните участници, натрапили се във войната - чрез присъствието на американска журналистка, попаднала случайно на полесражението. Образът й е пределно ясен - пратениците на великите сили с нищо не помагат на Балканите. Проблемите между Босна и Сърбия не могат да бъдат овладени. Те са заложени в темперамента на двата народа, а всяка намеса отвън ще бъде просто повод за поредната случайна жертва на етническата нетолерантност. Драгоевич си играе с чувствителността на зрителя. Не са спестени и най-искрените моменти от войната. Само на фронта хората показват най-доброто и най-лошото от себе си.
Последвалият "Рани" е посветен изцяло на времето след Дейтънското споразумение. За разлика от "Хубаво село хубаво гори", тук Драгоевич няма капка милост към следвоенната действителност. В "Рани" Сърбия е мрачна, тягостна и безнадеждна. Младото й поколение се състои от деградирали личности, които често шокират с обърканото си поведение. Гладът, безработицата, апатията са въплътени в двамата главни герои - тинейджъри, комуникиращи единствено чрез пистолети, псувни, дрога... Историята започва от 1996 година и припомня конфликта с Босна. Персонажите, както в повечето сръбски филми, са мазохистични, шумни, дръзки, темпераментни, тарикати. Копирайки "великите" американци, героите се сблъскват с балканската действителност. Филмът на Драгоевич вмъква елементи от ганстерския жанр, но без капка романтизъм. Телевизионните програми излъчват съвременните кумири - разбира се, това са най-елитните престъпници на времето. Суров, яростен, песимистичен и прекалено жесток, Сърджан Драгоевич неволно заставя зрителя да се дистанцира от представената реалност. Напомнящ на моменти стила на Гай Ричи, "Рани" разработва криминална линия, но тя не е най-важна. Страшно болезнен момент е "разкрояването" на душата на бабата, която пуши трева, смее се на безумните прояви на внука си, но някъде дълбоко в нея е залегнала болката от военните спомени. "Рани" започва по стария познат сръбски начин - с мила самоирония към националните недостатъци. Този смях много бързо стихва, за да даде път на едно ново чувство - хладнокръвното примирение на младите.
Доста по-различно настроение от останалите балкански филми навява гръцкият "Разплаканата ливада" (2004). Това е най-новият филм на класика Тео Ангелопулос (първа част от трилогия). Знаменитият режисьор извайва атмосферата и сюжета в добре познатия си поетично-описателен стил. Кадрите са толкова протяжни, че зрителят съзерцава - до наизустяване - гръцките реалии и нрави. Историята започва с неспиращ дъжд, потопил улиците около устието на голяма река в Северна Гърция в дълбоки и кални локви. Политическите, социални и исторически събития разкриват обществените нагласи от 20-те години от миналия век. Те преминават пред очите на двамата главни герои Алексис и Елена, принудени да обикалят страната си. Ако не сте гледали филми на Ангелопулос, хубаво е да останете до края и да се потопите в спецификата на неговата изящно-умозрителна монотонност.
Като че ли това беше балканското кино тази година - свежо, любопитно и искрено като дете. Но по-различно. Неопитомено като сираче, то не подлежи на възпитание. Като падне, не плаче. И като че ли е видяло прекалено много. Крещящо от чувства, преплитащо фантазия и реалност, то гради своя колоритна представа за случилите се и случващи се събития. Но не забравя едно - да приказва за нещата, които вижда, без да се интересува дали въпросите, които задава, са удобни за тези, които много искат да му бъдат като мама и татко.

Петя Славова


Петя Славова е студентка IV курс "Кинознание" в НАТФИЗ "Кр. Сарафов".
Балканското кино на 9-ия Международен София Филм Фест