Национална проява
на ангажираност
Статистиката е лош съветник, но в подвижните пясъци на някои теми е единствена опора, така че нямаше начин разговор за средното образование - една от най-кафкианските области след правосъдието и социалното осигуряване в България - да не започне с проценти и криви, преди и след, слайдове и чуждестранни експертизи. На 17 март, в сюрреалистично луксозната обстановка на хотел Радисън в София (сюрреалистична, понеже разговорът все клонеше към припадащи от глад деца), се състоя кръгла маса под наслов "Кифли и качество... в какво образование инвестираме". Явната причина институт "Отворено общество" да събере повече или по-малко заинтересованите страни в народната просвета бе обменът на "за" и "против" около инициативата на управляващите да похарчат за закуска и мляко за учениците от I до IV клас няколко милиона лева от парите за образование (т. нар. "Национална програма за по-пълно обхващане на учениците в задължителна училищна възраст"). Тайната мисъл вероятно беше да се поизнесат кирливи ризи, колкото и това да е безнадеждно в страна, където кирливите ризи са парадна униформа. Срещата започна при пълна зала, докато се изказваха политиците, които се възползваха от случая и си тръгнаха, когато думата взеха учителите и родителите, които на свой ред пооредяха, щом удари часът на неправителствените организации и другите външни наблюдатели. Най-категорично, самоотвержено и недвусмислено обаче, от началото до края, отсъства самото Министерство на образованието и науката.

Встъпителният коментар на експерта Юлиан Попов положи известни количества обезпокоителна статистика за основа на разискването, макар и с желание България да бъде поставена в един оправдаващ я международен контекст ("все пак тя не е единствената страна, която се управлява от човек, който не владее местния език..."). Някои данни са еднозначни. За последните десет години страната ни се е смъкнала с двайсет места надолу в класацията TIMSS ("Тенденции в международното изучаване на математика и науки", едно от най-авторитетните измервания на нивото на образованието в световен мащаб, провеждано от International Study Center, Бостън колидж). Според друго проучване на същата организация, грамотността на българските деца под 10 години е една от най-високите сред анализираните държави, докато тази на 14-15-годишните се сгромолясва с трийсет позиции в посока към генерализираната посредственост. Други данни търпят най-полярни тълкувания. От сравнителните таблици излиза, че 4,2% от брутния вътрешен продукт не би трябвало да са недостатъчни за образованието (в Гърция и Япония например процентът е по-нисък), както и че учителите в България нито са по-малко на брой, нито пък по-необразовани от другаде. Най-тежките проблеми не са със записването в училище (децата на книга сега са повече от всякога), а с дисциплината. Едва 4% от учебните заведения смеят да твърдят, че учениците им посещават редовно занятията, докато 37% си признават, че пребивават в откровен хаос от закъснения и отсъствия...
Юлиан Попов завърши със серия реторични въпроси около кифлите и държавната милостиня, които услужливо зададе вместо присъстващите. За благото на децата, не трябва ли да се инвестира преди всичко в книги без ДДС, образователна телевизия, безплатни учебници, английски за всички, компютри, възможности за "екстра" занимания като драма, музика, рисуване, спорт, библиотеки, столове, заплати за учителите, допълнителна квалификация, програми за малцинствата, транспорт?

Частта с лозунгите

Възрожденската идея, че ясното дефиниране на приоритетите води до целенасочени стъпки и отпадане на ненужните ръкомахания, която лъхаше от експозето на Юлиан Попов, веднага бе елиминирана от последователните интервенции на представители на политическите сили. Като в Комедия дел Арте, където всеки говори на различен диалект от другия и, независимо от сюжета, носи своите си характерни дрехи, прави своите си смешки и се движи по своя си начин, персонажите от секция "Политическа позиция" си включиха микрофоните и казаха, каквото се очакваше да кажат. НДСВ, в лицето на Татяна Калканова, говори оптимистично за "чудесни новини, които са почти ежедневни" (българчета печелят състезания и дори в щатските колежи вече знаят де е България), за "краткосрочен план", "консенсусен документ", "очертаване на философия, цели и принципи" и се позова на Лисабонската стратегия, за да обясни, че "базисната грамотност не е достатъчна за конкурентоспособността, ако ги няма нужните умения"1. "Новото време" пожела да се обновят степените на образование и учебните планове и да се създаде "надпартийна стратегия за идните 20 години". Това, изрази увереност Анастас Герджиков, няма да стане преди изборите, "надявам се общественият натиск после да ни накара". Петър Димитров от БСП подходи по-активно и, без никой да го кара, нахвърли щрихи по същество, като дори успя да засегне някои от най-чувствителните точки на проблема - децентрализация на образованието, диференцирано възнаграждение и допълнителна квалификация на учителите - преди да потъне в мъглявината на матурите и проекта за държавен Инспекторат, който да следи единните стандарти. "Зад всичкото говорене се крие липсата на политическа воля", заклейми липсата на политическа воля Младен Влашки от СДС и предложи вместо Инспекторат, "независима Агенция за оценяване". "Ситостта не е образователен проблем", добави и приключи с многократно произнасяното модно методическо заклинание, че важни са не научените факти, а способността за тяхната интерпретация.
Първият и твърде логичен въпрос на ДСБ беше защо го няма ДПС, след като през последните три години и половина МОН е било негов ресор. Веселин Методиев също докачи за малко невралгична точка, като спомена делегираните бюджети на училищата, но после се изгуби в афористика: "Надпартийност има само в тоталитарните държави. Съгласието се получава при условия на приемственост!" За завършек Любомир Дацов, заместник-министър от Министерството на финансите, прочете с тон на отегчение и Български Великден кратък paper, в който ставаше дума за ваучъри за "въвеждане на единен стандарт за финансиране на ученика" и "качество на образователния продукт".
Сред изумителен брой "стратегии", "конкурентоспособности", "процеси", "ресурси" и "качества", истински забележително беше обстоятелството, че всички са единодушни за недоброто положение на родната просвета, но никой не се усеща дори косвено отговорен за него. Големи дози бъдеще време и условно наклонение.

Същинската част

настъпи в секцията "Поглед отвътре". Янка Такева, председател на Съюза на българските учители и експерт в Интернационала на образованието, възрази на преждеговорившите. Въпреки демографския срив, има нужда от допълнителни учители. И връщане към извънучилищните форми на обучение. От 1990 г. няма български научни изследвания за етапите на средното образование във всичките му компоненти. За същия период от време учителят бе напълно забравен, професията - дискредитирана. Средното образование не е стока, че да се вкарва във ваучерна система - и в Щатите, където тя беше на почит, се отказаха от нея поради непригодност. Училището е огледален образ на разрушената социална среда. А начините за връщане на децата в училище минават и през кифличките с мляко, защото за някои това е храната за цял ден, има ученици, които припадат от глад.
И в Класическата гимназия има ученици, които припадат от глад, потвърди Гергина Тончева, директор на НГДЕК. И също добави, че училището е каквото и обществото, безредно - "то имитира институциите, онази празна зала, която гледаме всеки петък по телевизията..." Ученикът трябва да бъде приласкан, но и респектиран, а методите за порицаването на недисциплинираните са малко и неефикасни. Докато отличните учители бъдат възнаграждавани наравно с учителите-статисти и отличните училища не бъдат изваждани в отделна категория, няма да има раздвижване в просветата.
Ева Борисова, председател на Асоциацията на родителите, възропта срещу кифлата в калорийно-идеологически план. Като ще правим предизборни акции, защо поне да не са като във Великобритания, където преди две години в училищата подеха кампанията "Един плод на ден!". Ябълката е по-полезна. Извън съображенията си за рационалното хранене, Ева Борисова направи и задължителното уточнение, че, все пак, "образованието е социализираща институция". Не е достатъчно да доставяме знания, необходимо е да формираме характери, а това е нереалистична цел при настоящата ситуация на групова не-отговорност, огромно количество свободни часове и недействаща система за поощрения и наказания.
Веселка Василева, директор на училище в несъществуващото на картата село Окорш (между Исперих и Тулово), посочи като основен проблем остарялата си материално-техническа база и отсъствието на домашно възпитание на децата ("Имам 129 основни задължения в длъжностната характеристика... на един директор му се налага да е от майка до строителен работник..."). Една трета от децата там живеят при баби и дядовци, защото родителите им са на гурбет, и кифлата е добре дошла, но не стига, за да им създаде усещане за грижа към тях. Отсъствието на психолог е фундаментална липса. Понастоящем в училищата здравни кабинети няма, а психолозите се предвиждат по един на 500 ученика. Ако, както в случая със село Окорш, учениците са 200, психолог не се отпуска.
"Петднадесет години хубави идеи и нищо конкретно", възмути се Александър Батимов, директор на гимназията по дървообработване и строителство в Хасково. Хубаво е да се раздават кифли, хубаво е да се подаряват компютри, но на какъв принцип? Кой, кога и на кого, по какви критерии? Големият недостиг, според Батимов: лекарски кабинети, работно облекло, кръжоци, методи за стимулиране на учители и ученици. Голямото разочарование: лъжите за повишение на заплатите и липсата на кооперация от страна на МОН. Голямата мечта: самостоятелен бюджет за всяко училище. Адела Стоянова, заместник-директор на 75-о училище в София, посещавано от 1500 деца, преобладаващо роми, също одобри кифлата като такава, но попита: кому е необходимо училищата да се превръщат в "социални трапезарии"? Нуждата от още учители, педагогически съветници и психолози е наложителна, материалната база куца, чуждоезиковото обучение е на пародийно равнище, целодневното обучение е утопия, финансирането на училищата според броя на учениците е в сферата на разюзданите мечти, продължаващото образование (ако си прекъснал училище и ти се прииска или наложи да се върнеш, за да завършиш) е на практика невъзможно и така нататък.
Децентрализация чрез "делегирани бюджети" на училищата, диференцирано заплащане за учителите, система от стимули и санкции за учениците, средства и база за извънучилищни занимания, психолози и лекари, възкресяване на професионалната ориентация, по-малко стратегии и повече обезпечаване - хората на образованието очертаха краен брой вопиющи, стари и съвършено разрешими проблеми.

Мултипликатори, досада и отвращение

Училището е отражение на обществото, а МОН - на властта. Какво по-точно да се очаква, щом премиерът откровено заявява, че се явява такъв само на гласувалите за него (децата със сигурност не са сред тях), управляващата партия бе импровизирана няколко седмици преди изборите, парламентаристите блестят най-много със своето отсъствие, а министерства като това на образованието се раздават като утешителна междупартийна премия? Единственият смислен подход към подобряване на печалното положение с народната просвета е тя да излезе от орбитата на некомпетентните по въпросите на образованието политически еднодневки и да мине в ръцете на самите давещи се, преките си осъществители.
Иначе стратегии не е като да няма. И по-скорошни, и по-отдавнашни. И пълни с пожелания. В проекта за "Стратегия за развитие на системата на средното образование в Република България" от началото на 2004-а година, нищо не е спестено: критика ("Отделните дисциплини, които са застъпени в учебното съдържание, изграждат богата база данни, която няма обаче своето практическо приложение, поради което уморява и демотивира младия човек."), красноречие ("Тези ученици, влизайки в живота, са обречени на потенциална и фактическа безработица. За тях се появява необходимост от разточително преквалифициране, за да успеят да се включат в пазара на труда."), загриженост ("Доволни ли са от работата в училище те или го посещават с досада и отвращение?"), научна фантастика ("подготовка на учители-мултипликатори") и дори опис на някои от реалните нужди на просветата. Но година по-късно нещата са постарому.
Само стратегиите и проектите са се умножили. В сайта на Министерство на Образованието и на Науката научаваме, че сме въвлечени в насъщни неща като "национална проява на ангажираност" (поджанр в "Седмицата на образованието на всички") и "година на демократичното гражданство чрез образование" (обявена от Съвета на Европа по предложение на България), със съответния Национален комитет за отбелязването й. Получаваме отговор на животрептущи въпроси от рода на "Каква е нашата стратегия?" ("Изграждане на необходимия капацитет!"). Буквално и метафорично надписът "дискусии" отвежда към прекъснат линк, "структура" - към бяла страница. Особено впечатлява обръщението на настоящия министър на Образованието, Игор Дамянов, който говори за "изконния стремеж на българина към знания и добрите традиции на България в областта на образованието" и черно на бяло заявява: "пред нас е не леката задача да осъвременим тези традиции и те да намерят своето най-добро приложение". Даваме си сметка, че и това най-вероятно е правописна грешка. Само че нехайството звучи достоверно.

Нева Мичева



или кой закусва с образователния продукт














































































































1 През 2000 г. в Лисабон държавните глави на тогавашните 15 страни-членки на Европейския съюз замислиха стратегия, благодарение на която към 2010 г. съюзът да се превърне в "най-динамичната и конкурентоспособна икономика на света, способна на устойчиво развитие с повече и по-добри работни места, по-стабилна социална интеграция и уважение към околната среда". Преди година бившият холандски премиер, Вим Кок, бе натоварен с анализ на постигнатото и в доклада си квалифицира резултатите като "разочароващи" - заради "претоварената програма, лошата координация и противоречивите приоритети".